Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXIX
http://www.erepublik.com/en/article/-xxix-2120653/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Централен Комитет се разраства.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

< Част I > < Част II > < Част III > < Част IV > < Част V > < Част VI > < Част VII > < Част VIII >
< Част IX > < Част X > < Част XI > < Част XII > < Част XIII > < Част XIV > < Част XV > < Част XVI >
< Част XVII > <Част XVIII > <Част XVIX > <Част XX > <Част XXI > <Част XXII > <Част XXIII > < Част XXIV >
< Част XXV > < Част XXVI > < Част XXVII > < Част XXVIII >

ЧАСТ XXIX

- Изпрати четири човека оттатък. Двама да се скрият под близките дървета, а другите двама да отидат нататък по пътя.
- Ама аз водя двадесет души – изломоти Коста.
- Другите ще ми трябват тук да помагат. Ти също.
Хукнах към войниците и се опитах да създам някаква организация. Пратих Добротица заедно с още десетима да пренесат и издигнат подпорите под главния свод. Обясних на Георги първо да сложат напречни греди и тях да застопорят с подпорите, за да може да подпрат повече камъни. Георги кимна малко неуверено и се затича след Добротица, който беше нарамил почти целия ни дървен материал на огромните си плещи. Имах едва четирима каменоделци, които бяха работили по мостове. Кимнах на тях и на Коста, който поведе останалите си войници и се изкачихме върху моста.
Здраво и сигурно са строяли едно време римляните. Билото на моста се затваряше от осем големи камъка, които сякаш отказваха да помръднат. Изпотихме се от дърпане на въжета и лашкане с лостове, но нито един от осемте камъка не се помръдваше. Потупах Коста по рамото. Той вдигна покритото си с прах лице към мен.
- Доведи конниците, които ни докара тук.
Той хукна да ги търси из близките дървета, а аз дадох почивка на тази група и слязох под моста. Там Добротица сам беше свършил цялата работа. Сводът беше добре уплътнен с напречни греди, а подпорите стъпваха здраво върху речните камъни. Георги цъкаше с език, когато го ступах по плещите.
- Какво гледаш, бе? Да секат камъш и да маскират подпорите. Разпредели правилно хората и всяка група да хване въжетата, с които са вързани гредите и да се скрие в храстите около реката.
- Какви въжета? – идиотски ме запита Георги. Косата ми се изправи.
- Ама не овързахте ли гредите с въжета, за да можем да ги съборим?
Георги се опита да се почеше. Идеше и да го прасна с нещо тежко, но после се сетих, че и аз не съм я докарал доникъде. Стражите оттатък реката също не се бяха обаждали.
- Действай! Ромеите скоро ще дойдат!
Понечих да тръгна, но се обърнах.
- Добротица, ела с мен!
Войниците наоколо вече примъкваха въжета. Великанът показа неизменната си усмивка и се заклати след мен. Върху моста вече бяха дошли всички конници. Успяхме да вклиним няколко лоста между камъните. Вързахме ги с въжета, но цялото ни дърпане остана напразно. Добротица ме потупа по рамото.
- Няма да стане така. Дай да преметнем въжетата през онази върба и да дърпаме странично. Като извадим първия камък с другите ще е по-лесно.
Проследих накъде сочеше ръката му. На пет метра от моста, надвесена над реката растеше огромна стара върба. Ако преметнехме въжета около стеблото й и дърпахме...
- Давай! – креснах аз.
Първият камък излезе след много скърцане и прах. Вдигнахме го и го пренесохме в близките храсти. Добротица гледаше дупката в моста и цъкаше с език.
- Гледай, Никола, между камъните няма хоросан, а как точно са подредени.
Следващите камъни изхвърчаха от местата си и аз със затаено сърце зачаках дали дървените ни подпори ще удържат огромната тежест. Добротица си беше свършил добре работата. Огледах прашните и потни войници и викнах:
- Хайде, момчета, последен напън! Запълнете дупката с греди и клони и насипете пясък най-отгоре.
Обърсах потното си чело и понечих да погледна дупката откъм реката, но се блъснах в един вран жребец. Познат смях зазвуча над главата ми.
- Добре си се справил, болярино.
Тертер явно бе наблюдавал последния етап от работата ни и изглеждаше доволен. Аз сторих поклон, а царя само ми посочи към реката.
- Иди и наблюдавай хората при подпорите. Да дърпат когато им дам знак и в никакъв случай да не избързват!
Хукнах да изпълнявам заповедта и скоро клечах заедно още двама войника, сгушени в един шипков храст. Скоро усетихме вибрации по земята. Ромеите приближаваха.
Георги после ми разказа това, което нямаше как да видя от храста. Нашите стражи известили навреме царя и армията ни беше подредена по поляните така, че да изглежда разпръсната, все едно че току-що пристигнала на мястото на битката. Част от конницата ни беше скрита в гората. Голяма част от ветераните пехотинци се разположили в папурите около нас и притихнали. Когато ромеите започнали да се подреждат в боен ред на другия бряг, част от конницата ни в галоп преминала моста и симулирала атака по левия фланг на ромеите. След конниците на бегом настъпили и няколкостотин пешаци. Вдигнала се страхотна пушилка, която пречела на ромеите да видят бройката на настъпващите ни войни. Левият ромейски фланг, заклещен между реката и залива започвал да отстъпва без бой. Тогава се случило това, което Светослав Тертер очаквал. Уплашен от устремната атака на българите, Михаил IX Палеолог заповядал контраатака с тежката си конница. Повече от триста бронирани в желязо катапрахти като лавина се понесли от десния фланг и се опитали да преградят пътя за отстъпление на българите. Войсил, брат на бившия цар Смилец закрещял нещо в ухото на василевса и скоро след катапрахтите се заклатила и стоманената стена на каталаните. Техният водач Роже дьо Фльор сочел нещо към реката, но Михаил бил неумолим.
Катапрахтите поели косо към залива, за да отрежат пътя за отстъпление на българската конница, но били прекалено тежки за подобна светкавична маневра. Българските конници видели навреме ромеите и се “втурнали” да бягат обратно през моста. Катапрахтите се понесли след тях и явно се надявали поне да посекат пехотата ни, която минала моста. Но не открили български пешаци от тази страна на реката. Те само имитирали преминаване на моста, а после скрити в облаците прах се върнали веднага при своите. До моста оставали стотина метра и може би в главите на ромеите е проблеснала мисълта за капан, но разстоянието е било прекалено малко за спиране и прегрупиране, а и имали заповед да атакуват българската конница. Зад тях право към моста се носел грохота от броните на каталанските наемници.
Коста се появи отникъде и се развика като побеснял. Грохотът, усилен от ехото под сводовете на моста беше оглушителен. Вдигнах въпросително разперените си ръце, а Коста сочеше себе си, после сочеше моста. Всички, които бяхме скрити из тръстиките вперихме поглед в Коста, а той гледаше някъде назад. От всички сводове започна да се сипе прах, а дървените ни подпори заплашително започнаха да скърцат.
Коста подскочи на място и започна да маха с ръце като побеснял. Въжетата изпълниха дланите ни и с всички сили задърпахме. После всичко се случи като на забавен каданс. Бавно един след друг започваха да се откъсват камъните на основния свод. После някак грациозно политаха надолу и с оглушителни плясъци падаха в реката. През зейналата и разширяваща се пролука на моста със странна грациозност и в различни застинали пози заваляха тежките конници на Михаил IX Андроник. Валяха безспирно като кошмарен стоманен дъжд и наструпваха островче от човешки и животински тела в средата на реката. Островът растеше безспирно, а под устоите на моста пропълзяваха ветераните на Тертер и нагазили до гърди във водата прерязваха гръкляните на ромеите, успели да изпълзят към брега. Дъждът от свода не спираше и като лятна буря промени съдържанието си. Както през август дъжда често преминава в градушка, така и изведнъж секна пороя от конници и във водата задумкаха тела на каталани. Увлечени след конницата и полу ослепени от вдигнатата пушилка, каталаните намираха участта си в кипналите води на Скафида.
Чух крясъци някъде над главата си. Повдигнах поглед нагоре и видях едър риж мъж със позлатен стоманен нагръдник да крещи, вперил поглед в мен. Това беше Роже дьо Флор, който беснееше при вида на клопката, която погубваше войниците му. Огледах сепнат свода над мен и чак сега забелязах, че западната му част още се крепи на дървените ни опори. Опитвайки се да надвикам адския шум на битката, скочих и заревах към войниците ни на другия бряг. В мига, в който разперих ръце нещо ме шибна в левия хълбок и аз приседнах в тревата. Успях да зърна ромеи, които се спускаха по сипеите от двете страни моста и атакуваха неподготвените ми войници там. Георги какво винаги цъфна изневиделица и ме пое под мишниците. Погледнах към хълбока си. Една стрела ме беше пронизала и острието й стърчеше отзад. Не усещах никаква болка. Георги проследи погледа ми, после изрева в ухото ми, за да го чуя:
- Ще те закарам обратно в лагера!
Погледнах го.
- Трябва да я извадя веднага, докато съм в шок и не усещам болка.
Георги понечи да възрази, но млъкна пред погледа ми.
- Да не искаш да ми я вадят с клещи без упойка и после да ме горят с нажежено желязо?
Отпуснах се леко на дясната си страна и направих нещо, което само бях виждал по филмите. Хванах с две ръце стърчащата от гърба ми стрела и рязко прекърших острието й. Шурна кръв и болката се появи. Беше ужасяващо разтърсваща болка. Усетих как косата ми щръква, а ръцете и краката ми се разтреперват. Георги се надвеси над мен, а аз с разтреперан глас му казах:
- Изтегли я!
Той подхвана стеблото на стрелата с дясната си ръка и бавно я заизмъква. Почти загубих съзнание от болка и с последни сили закрещях:
- Бързо!
Когато стрелата излезе изцяло, Георги ме подхвана леко и ме положи на тревата. После сръчно извади от торбата си парчета плат и затъкна раните ми. Болката от остра премина в тъпа и това възвърна до голяма степен съзнанието ми. Огледах се. На моста се водеше бой, ветераните под моста продължаваха кървавата си жътва, а на другия бряг част от тежката редовна пехота на василевса беснееше, че не може да прегази реката.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика