Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXVIII
http://www.erepublik.com/en/article/-xxviii-2120088/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Централен Комитет се разраства.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII > Част XVIX > Част XX > Част XXI > Част XXII > Част XXIII > Част XXIV >
Част XXV > Част XXVI > Част XXVII >

ЧАСТ XXVIII

Не знаех какво да отговоря и предпочетох да замълча. Великанът ме пусна, но се взря в очите ми.
- Не ти вярвам!
- Царят каза същото – изпуснах аз.
- Затова ли се овързан?
Кимнах, а той се засмя. После ме бодна в гърдите с огромния си показалец.
- Аз съм Добротица. А сега лягай и да не си шавнал.
Скоро Добротица захърка, а аз се въртях и съня не идваше, а и как ли би могъл. Вече бях преживял няколко битки в миналото, но почти винаги съдбата ми е била в ръцете ми и съм имал възможности да избирам. А сега лежа омотан с въжета и се надявам теорията ми да излезе вярна. Явно съм се унесъл в подобни мисли и съм задрямал. Събуди ме един ботуш, който се заби в корема ми.
- Ставай, обеснико, царя иска да те види.
Озърнах се сънен. Зазоряваше, а над мен се беше надвесил нисък и набит войник с големи мустаци. Той търкаше сънено очите си с едната си ръка, а с другата ми даваше знак да ставам. Огледах се. На поляната всички войници още спяха. Добротица лежеше по гръб с разперени ръце и тихо прохъркваше. На светло изглеждаше още по-грамаден.
- Хайде, мърдай! Царят не е от търпеливите.
Изправих се трудно заради въжетата и закуцуках след войника. Той забеляза затруднението ми и ме спря. Размота въжетата, хвърли ги до близкия тлеещ огън и ми даде знак да го последвам. Аз се ухилих.
- Ромеите идват от запад, нали?
Той ме погледна и кимна.
- Тертер нареди да те развържа. Хайде!
Тръгнах след него, като се опитвах в движение да раздвижа вдървените си мускули. Не вървяхме дълго и скоро излязохме до стражевите кули на входа на пролива. Царят вече беше там, заобиколен от четирима боляри. Внимателно наблюдаваше височините на север и на запад. Когато се приближихме, той ни съгледа и се прозя сънено.
- Явно няма да умреш поне до обяд. Приближи се!
Доближих Тертер, а той ми махна да седнем встрани, където на ленена покривка върху тревата бяха сложени пита и сирене. Даде ми знак да ям и скоро ми донесоха и съд с вода. Заклати глава и тихо рече:
- Я иди се измий!
Оставих хляба и нагазих в пролива. Постарах се да измия поне тинята от тялото си. Когато се върнах, той твърдо каза:
- Стрелците на кулата имаха заповед да те прострелят, ако хукнеш да бягаш.
Аз вдигнах рамене и посегнах отново към хляба.
- Няма причина да бягам.
Тертер ме разглеждаше като рядко животно и следеше с интерес залците, които поставях в устата си.
- Ти не си войник – каза той.
Само поклатих глава отрицателно.
- Но си участвал в битки.
Кимах дъвчейки.
Царят се засмя, а после погледът му стана пронизващ.
- Разкажи ми пак всичко, което си видял!
Повторих разказа си от предната вечер. Тертер следеше думите ми внимателно и когато свърших, започна да ме разпитва:
- Ти видя ли, че катапрахтите са триста?
- Най-малко толкова са – отговорих.
- А тежката редовна пехота?
- Около 7000 души.
Царят се взря в очите ми, а после се присегна и си откъсна парче сирене.
- Съгледвачите оттатък моста не са открили следи от армията на Михаил, но другите, които пратих на запад се върнаха преди малко. Ромеите идват оттам, както ти каза. Ще минат по каменния мост до Скеф и ще се строят в боен ред на равното. После катапрахтите им ще ни размажат.
Тертер задъвка замислено сиренето и каза като на себе си:
- Де да бяха минали оттук, щях да ги издавя в пролива...
Откъснах още едно парче хляб и дъвчейки неволно изтървах:
- Издави ги при Скеф.
Той ме стрелна с очи.
- Каменен мост се събаря трудно и изисква време, а ние нямаме такова. А и дори да го съборим, те просто няма да минат по него.
Вдигнах поглед и срещнах черните му очи, които мятаха мълнии от безсилие.
- Господарю, ще ми подариш ли живота, ако ти кажа как да победиш ромеите?
Царят помълча за миг, после леко се усмихна.
- Не само ще ви оставя живи двамата – теб и твоя приятел, но и ще ви направя стотници в Търнов.
Бях забравил за Георги. Побутнах покривката и зачертах с пръст в пясъка.
- Мостът при Скеф има три свода – основен и два помощни. Ще подпрем с греди основния свод и после ще махнем основните камъни, които затварят дъгата на моста. Когато катапрахтите стъпят на билото, дърпаме гредите и моста ще се разпадне.
Пресегнах се и отчупи парче сирене. Изведнъж царят скочи като ужилен и се втурна към стражата си. Докато се оглеждах около мен, чух гласа му:
- Бързо обиколете дружините и доведете тези, които са били каменоделци или са работили по направите на мостове и пътища!
Стражите се разтичаха във всички посоки, а Тертер подви коляно до мен.
- Личи ти, че не си прост войник. Сигурно си обеднял болярин. Кажи ми името си!
- Никола, господарю – и сторих лек поклон над покровката.
- Откъде е рода ти, Никола?
- От Девелтиум.
Царят повдигна вежди учудено и затова побързах.
- Но едно време дядо ми е бил кастрофилакс на Адрианопол по времето на цар Калоян.
Тертер се усмихна и отново посегна към сиренето.
- Отдавна не бях чувал да наричат така великия ми предшественик Йоаница.
Идеше ми да си отхапя дългия език. Царят се замисли за нещо, а после се засмя.
- Дядо ти се е бил срещу рицарите на Бодуен.
В този момент до нас изтрополя кон и прашен съгледвач коленичи пред царя.
- На дневната светлина огледахме цялата ромейска войска, както повели господарство ти.
Тертер свъси вежди.
- Говори!
Съгледвачът ме погледна и продължи:
- Околко триста катапрахта, близо 7000 души в тагмите. Опълчението не можахме да го изброим – чет няма.
Царят му кимна, но войника даде знак, че има още да докладва.
- Има и около хиляда войника в тежки брони, каквито не съм виждал досега.
Тертер се вгледа в него и изслуша описанието, които съгледвача им даде. Умълча се, после вдигна поглед към мен.
- Каталанските наемници на Андроник!
Постоя така за миг, после отново приседна до мен.
- Отново не ме излъга, а каталаните явно са дошли сега и не си ги видял.
Оставих хапката си на покривката и тихо казах:
- Каталаните са решили битката при Велбъжд преди четири години.
Тертер ме погледна, после обърна поглед към лагера си. Оттам се задаваха двадесетина войника. Той ми ги посочи с поглед и рязко заповяда:
- Това са каменоделците. Взимаш ги под своя команда и отиваш да направиш това, което преди малко ми обясни!
Изправи се рязко и ме стрелна с поглед.
- Едно време дядо ти е убивал рицари. Сега е ред ти да убиваш каталани!
Аз също се изправих след него и тихо добавих:
- Ще ги издавим заедно с катапрахтите.
Тертер се обърна, погледна ме и кимна отсечено. Изгледах го как яхна коня си и се върна към лагера. После огледах войниците, които ми бяха дали. Повечето бяха мъже на средна възраст, изглеждаха простовати и обикновени. Зд всички тях стърчеше чорлавата глава на Добротица. Когато му кимнах, той се ухили с огромната си усмивка и разбита останалите.
- Май няма да те бесят скоро – избоботи той.
На дневна светлина изглеждаше още по-голям. Приближих се до него.
- Няма. А ти нали ми каза, че си бил ковач? Какво правиш тук тогава?
Добротица се огледа простодушно и отново ми показа зъбите си в усмивка.
- Стотникът каза, че съм як като бик и ставам за всякаква работа. И ето ме тук.
Зад войниците се чу шум от човешки тропот. Стотникът Коста се приближаваше на бегом с двадесетина войника. Спря, трудно си пое въздух и погледна към мен, а после огледа и огромния ми събеседник.
- Царят ме пращя да ви охранявам, докато работите – на пресекулки каза той.
Кимнах му, после дадох знак с ръка. От близката горичка излязоха петдесетина конника. Преди да тръгне, Тертер ми каза, че те ще ни отведат до Скеф. Всеки от нас се метна зад гърба на по един конник. Войничето, което трябваше да качи Добротица поклати неодобрително с глава, а после махна с ръка. Бавно, в полу тръс се понесохме на запад. Най-отзад яздеха петима конника, които държаха в ръцете си поводите на товарните коне, които превозваха най-необходими ни инструменти. Сухата почва около блатата ни позволи да пристигнем бързо. Войниците започнаха да разтоварват инструментите, а ние с Георги се вгледахме в стария каменен мост над р.Скифида. Беше стар римски мост, прекрачил двадесет метра широката река. Огромният му основен свод стъпваше близо до двата бряга, а двата по-малки помощни свода оформяха полегатите подходи за моста. Изглеждаше много по-голям, отколкото очаквах. Широчината му беше около четири метра и се замислих колко ли основни камъка има на билото си. Махнах на Коста да се приближи.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика