СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXIV

Day 1,712, 11:05 Published in Bulgaria Bulgaria by Gligobadavar

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXIV
http://www.erepublik.com/en/article/-xxiv-2091596/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.

>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII > Част XVIX > Част XX > Част XXI > Част XXII > Част XXIII >

ЧАСТ XXIV
Георги пристъпи крачка и стори поклон.
- Ние сме хора на княз Славун. На ваша страна сме. Доста сме патили от ромеите.
Младежът огледа дрипите, в които бяхме облечени и ни даде знак да се приближим. Приседнахме до него и се вгледахме в ранения. Той стоически се опитваше да не показва страданието си, но се виждаше, че силите му бяха към края си.
- Наблизо ли е селото ви? – попита тихо младия войник.
- Не, господарю, пасем овцете далеч от селото и близо до горите – отвърна кротко Георги.
Младежът поклати глава и погледна ранения.
- Неотдавна старият кан Телериг ме повика да му служа и аз дойдох от Панония. Все още трудно разбирам вашия език.
Раненият изпъшка и погледите ни се обърнаха към него. Другият войник седна и с болка в очите каза:
- Ако Токту умре, не знам как ще се появим пред очите на кан Кардам. И без това загубихме цял конен отряд и не разбрахме нищо за движението на ромейската войска на север.
Младежът преглътна на сухо и ни погледна.
- Трудно ви разбирам, но откакто съм тук знам, че вие сте племена, които ще ни подкрепят в трудни моменти, защото ни е съдено да живеем заедно.
Аз вдигнах поглед към него и запитах:
- Как е името ти, господарю?
Младежът замълча и тихо отвърна:
- Надали ще ме знаеш, не съм от канския род. Баща ми дълги години води войските ни срещу аварите по северните граници на България, а мен и чичо ми изпращаше на преговори с франките. Дано науча бързо езика ви, както научих езика на франките и аварите.
Другият войник сведе глава.
- Ичургу боилът е много зле, трябва да се погрижим за него.
Младият погледна и кимна към дърветата.
- Направете му заслон. Ще го оставя при вас заедно с Курт, а аз тръгвам да известя кана.
Скочи пъргаво и се доближи до коня си. Спря за миг, после се обърна към нас.
- Името ми е Крум.
Свечеряваше се вече, когато настанихме ранения в колибата от клони, която измайсторихме с Георги. Свалихме доспехите му и го вкарахме вътре, а аз тръгнах да търся вода. Курт ми каза, че на идване видели рекичка наблизо, но ми отне доста време да я открия. Когато се върнах, пред колибата гореше огън, Георги въртеше над него едно шиле на шиш, а до него Курт се облизваше.
- Откъде докопа тая овца? – запитах аз, преди да видя очевидния отговор.
Курт се надигна и пое кратунката с вода, която носех. После бързо се отправи към колибата от клони, която бяхме стъкмили за Токту. Аз приседнах уморено до Георги, погледнах през рамо към колибата и запитах:
- Досега все войници сме били в миналото. Как ще участваме в битката с тези овце?
Георги се усмихна и поклати глава.
- Когато дойдох първия път участвах в битка. Вторият път бях на сватба...
- Аман с тая сватба, бе! – сопнах му се аз.
Той ме погледна и сложи ръка на коляното ми.
- Искам да ти кажа, че никога не знаеш на какво ще попаднеш в миналото, но гарантирано взимаш участие в събитието.
Подпря се на мен, изправи се и отиде да навести Токту. Дълго се взирах в тлеещите въглени, а когато месото бе готово тримата хапнахме заедно в нощната тишина.
Рано сутринта някой ме срита в краката. Скочих сънен и видях пред себе си младият боил Крум. Гледаше ме свъсено, а очите му мятаха мълнии.
- Така ли пазите ичургу боила? Спите като заклани! Затова ли ви оставих с него?
Не знаех какво да отговоря, а до мен на парцали мигаха Георги и Курт. Крум ни изгледа един по един, после ме блъсна в рамото да се отместя.
- Как е Токту?
Подмина ни и влезе в колибата. Курт се затича след него и започна да му обяснява нещо. Аз погледнах сънено към Георги, а той ми посочи с поглед поляната пред нас. Обърнах глава и видях, че бе пълна с конници. Няколко души пеша се приближиха към нас, подминаха ни, а един от тях, облечен целия в кожа, по която висяха сребърни дрънкулки даде знак да извадят Токту от заслона. Раненият не издаде стон, докато го изнасяха, а Курт не спираше да говори, че без нас двамата нямало да се справи. Георги ме побутна и ми кимна към Крум, който стоеше отстрани и наблюдаваше внимателно действията на оня с дрънкулките.
- Сети ли се кой е този?
В очите му припламна присмех, но после бързо угасна. Бях все още сънен и шашардисан от събитията, които преживявах и усещах главата си празна. После като на бързи обороти пред очите ми се завъртяха отделни моменти от това, което чух снощи: “Панония...авари и франки...не съм от канския род...”. Погледнах питащо към Георги, а той само се подсмихна.
- Това е бъдещия господар на българите!
Обърнах поглед към Крум. Беше среден на ръст, около двайсетте, но мустачетата му отдавна хвърляха сянка под носа му. С нормално телосложение, жилести и силни длани, бъдещият кан имаше поглед, който можеше да те попари на момента. И сега, докато гледаше ранения ичургу боил, погледът му бързо преценяваше всяко едно движение на хората около него. После сякаш реши нещо, завъртя се на място и се отправи към поляната. Ние с Георги го проследихме с поглед. Крум застана до конника, който стоеше най-отпред и му заговори. Скоро Курт се доближи до него и стори поклон. Конникът задаваше въпроси, а двамата отговаряха. После Курт се обърна, направи няколко крачки към нас и ни даде знак да се приближим. Приближихме с приведени глави и застанахме зад Крум, който се обърна и ни каза рязко:
- Сторете поклон пред господаря на българите!
Ние с Георги се спогледахме, а Крум грешно изтълкува колебанието ни.
- Снощи вие ми казахте, че сте българи. Великият кан Кардам е господар на всички българи от Тракия до Днестър, което означава, че е и ваш господар.
Сведохме глави за няколко секунди, а после любопитството ми ме накара да погледна към кана. Той стоеше на коня си и леко се усмихваше. После с лекота скочи от него и ни доближи.
- Вие сте първите славяни, които се наричат българи. Досега гледах с недоверия на вашия княз, но вече вярвам, че сте готови да станете част от нашата държава. Я какви огромни мъже е отгледал, че и овцете му дебели.
Чу се лек смях измежду конниците. С Георги отново се поклонихме, а Кардам обърна поглед към колибата. Оттам през поляната се приближаваше човека с дрънкулките. Когато доближи кана, той сведе глава и тихо каза:
- Ще го бъде, ювиги. Тези славяни са се погрижили добре за него, а Курт е наложил раната с подходящата билка.
Кан Кардам се обърна към нас и се приближи на крачка от нас. След него веднага пристъпиха десетина души от личната му охрана. Доколкото си спомнях, всички те бяха синове на боили и от знатни родове. Канът кротко им махна с ръка и се обърна към нас.
- Благодаря ви за труда, който сте сторили. Токту е мой сестрин син и единствен наследник на канството.
Ние само сведохме глави, а кана се засмя.
- Има ли нещо, което мога да направя за вас, за да изплатя дълга си пред Тангра?
- Зачисли ни във войската си, ювиги кане! – изтърколи се от устата ми.
Кардам се засмя още по-силно. В смеха му личеше облекчението от бъдещото оздравяване на Токту.
- Умеете ли да въртите сабя? – запита той.
Крум направи крачка към кана и ни погледна.
- Господарю, тези са прости овчари. Ако ги вземеш, ще ги убият още утре.
Кардам го погледна, после кимна одобрително. Крум се огледа и даде знак на един войник от охраната.
- Нека отидат при съгледвачите на Органа.
Към нас се приближи огромен българин, който се поклони и после впери поглед в нас. Кардам кимна, а Органа с басов глас ни попита:
- Познавате ли околността?
Георги кимна, а Органа впери поглед в кана. Кардам махна с ръка и се отправи към носилката на Токту. Георги ме сбута и ми просъска:
- Защо вечно се вреш между шамарите?
- А ти да не искаш да си останем тук с овцете и да не видим битката? – не му останах длъжен аз.
Органа ни даде знак да го последваме. Настигнахме го и закрачихме редом с него. Той ни погледна през рамо и заговори.
- Утре по изгрев ще ви дам петима съгледвачи. Ще ги изведете до северните хълмове над Маркели и ще наблюдавате заедно. Всяко движение на ромеите трябва да става известно на кана. Ако има раздвижване във вашата посока, ще ви пратя още хора. Крийте се, но ако достигнат до вас ще се биете до смърт!
Цял ден се крихме в гората, а от север продължаваше да приижда канската войска. Привечер до нашия огън Органа доведе пет млади момчета, които щяха да ни помагат в деня на битката. Опитахме се да ги заговорим на няколко пъти, но те само клатеха с глава и не ни отговаряха. Не разговаряха даже и помежду си.
Слънчевите лъчи едва бяха подпалили хоризонта, когато групата ни от седем души пое на юг. Не вървяхме дълго. Гората се разреди и ние залегнахме под последните дървета, а през сутрешната омара пред нас се ширнаха полята на Маркели. Трима от българите лежаха до нас, а другите двама се отдалечиха в двете посоки на петдесетина метра. Скоро слънцето се вдигна и погледа ми стигаше чак до крепостта. Веднага забелязах, че около крепостните стени кипи работа още от вечерта. Множество хора носеха и изкачваха камъни към срутените зъбери на крепостта, а други оправяха огромните валове и ровове, които пазеха твърдината от всички страни. Ромонът на реката, ближеща северната стена достигаше чак до нас. Георги се доближи до мен.
- Бях чел за това, но не вярвах, че василевса е докарал толкова много хора от Адрианопол, за да ремонтира Маркели. Явно наистина планира продължителна офанзива.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика