Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XIX
http://www.erepublik.com/en/article/-xix-2086997/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII >

ЧАСТ XIX

Обърна се към мен и сложи ръка на рамото ми.
- Алексий Комнин е най-умния василевс, който Византия е имала. Постоянно чете старите хроники и се учи от историята. Прилага всичко научено в практиката. Не назначава роднини на важни постове, а търси достойните люде за тях. Вслушва се в съветите на по-опитните. Допусна само една голяма грешка, че подцени съюза на печенегите и куманите преди две години и затова загуби армията си при Дръстър, а той едва се спаси с бяг чак в Маркели.
Аз стоях и не вярвах на ушите си.
- Ти за българското царство ли ратуваш или за ромейското?
Радомир Арон се захили и леко ме удари с юмрук в гърдите.
- Годините на царствата са повече, отколкото годините на людете. Ако не победим Комнин, тогава ще го надживеем. А ако не го надживеем, ще завещаем делото на децата си, както е било досега вече сто години.
После отново обърна поглед към двора.
- Никола, сега е време да преценим кое е важно за българите. Ако не спрем скитите няма да остане народ, който да се бори за царството си. Съгласен ли си?
Подпрях се до него и когато той ме погледна питащо, кимнах положително. После се сетих нещо.
- А вярно ли е, че е предложил Константинопол на западните християни, ако му се притекат на помощ срещу скитите и турците?
Радомир Арон се закиска тънко и ми намигна.
- Вярно е, но не си мисли, че ако дойдат кръстоносците и разбият варварите, ще намерят портите на Константинопол отворени за тях.
После изведнъж изпъна рамена, а усмивката изчезна от погледа му. Изгледа ме и тихо каза:
- Сега трябва да разбием скитите. После ще мислим за Комнин, кръстоносците и турците, нали?
Аз кимнах, а той помълча за миг и продължи:
- Вече си протостратор в ромейската войска. Ще бъдеш винаги до мен, а момчетата ти ще те следват неотлъчно. Съгласен ли си?
Не дочака отговора ми, обърна се рязко и се върна в стаята при викингите. Аз постоях малко на мястото си и после се упътих към хората си в двора. Те явно бяха дочули последните ни думи, защото веднага заваляха шегите.
- Още не е видял битка и вече стана протостратор! – хилеше се Горан.
Другите не оставаха по-назад.
- На протостраторите разрешено ли е да доят овце?
Буен смях последва последния въпрос. Не можех да им се сърдя, а и главата ми беше заета с всичко, което току-що бях научил. Стоян мелничаря ме пипна с един пръст по рамото и викна:
- Като построиш болярски палат на мегдана в село, да не бутнеш воденичката ми, бре?
Всички отново се заляха от смях, а аз гузно стоях сред тях. Постепенно смеха утихна. Огледах ги и тихо им казах:
- Почивайте, момчета. Довечера тръгваме.
При заник слънце колоната ни се проточи на юг. Отпред яздеха водачите ни, а след тях войниците от местните села. Георги Ефрофин и Радомир Арон бяха в средата, заобиколени от моите хора и викингите. Колоната ни завършваме с обоза, който се охраняваше от малкото конници, които имахме. Пътят се виеше като змия сред планинските шубраци. Огромни борове хвърляха сенките си над нас. Почивахме на всеки четири часа, без да палим огньове. Хапвахме от хляба, с който ни бяха изпратили ягодинци, а водата на бистрите ручеи около нас ни помагаше да преглъщаме. На зазоряване, когато вече започнахме да се спускаме и планинския релеф започна да става полегат спряхме за няколко часа, за да подремнем.
Странна беше тази наша войска. Близо две хиляди души вървяхме през полите на Родопа и не се чуваха команди. Всеки знаеше накъде бърза и защо. Всичко, което имаше да се каже се казваше шепнешком и с добра дума. Съселяните тихо си говореха по време на похода. Заприказваха се и с непознатите до тях и скоро откриваха, че или имат общи роднини или са загубили близки при едно и също нашествие на скитите. Планинците, които бяха тръгнали като непознати на юг, за едно денонощие се превърнаха в компактна маса, което щеше да бъде от значение за съдбата им.
Бях отказал коня, който ми предложи Радомир Арон и крачех редом с мъжете от селото ми. Преди пладне продължихме пътя си. Априлското слънце прежуляше и всички отметнаха шлемовете си и час по час бършехме челата си от бликналата пот. Скоро нагазихме в росната трева, която буйно растеше, напоявана от Хеброс, а Родопа остана далеч зад нас. Този път не спряхме да почиваме, защото бяхме насред равно поле, обрасло единствено с треволяци. Колоната ни намали ход, но запази темпото на прехода. Скоро викингите взеха да показват нещо пред себе си, а после посочваха и на нас. На хоризонта се тъмнееха възвишенията на Левунион.
Стоян ме доближи и потърка носа си.
- Никола, все се каня да те питам нещо.
Аз го погледнах изненадан, а той отмести поглед на юг.
- Казано е, че врага на моя враг е мой приятел. Мира не намирам, че вървим против Светото писание.
Усмихнах му се и го попитах:
- Ако нашия враг са ромеите, то тогава печенегите са наши приятели, нали?
Стоян повдигна рамене, но аз го дръпнах рязко. Когато ме погледна, му показах с поглед Радомир Арон и тихо му прошепнах:
- Този човек е царски внук и се бори да имаме царство.
Мелничарят понечи да каже нещо, но аз го разтърсих.
- Не разбираш ли? Ако скитите изтребят народа ни, кой ще се бори за царството си?
Бутнах го с пренебрежение в раменете. Той се отърси и ме погледна виновно.
- И все пак какъв е врага на моя враг?
- Печенег! – озъбих му се аз и ускорих хода си.
Изравних се с Георги Ефрофин. Той обърна питащо поглед към мен.
- Георги, колко още остава до края? Момчетата каталясаха, а и са ги налазили кърлежи.
Той понечи да ми отговори, когато пред нас се дочу конски тропот. Спряхме и се загледахме напред. Скоро различихме трима ромеи, които препускаха като полудели срещу нас. Отдалеч ни замахаха с ръце и когато наближиха се развикаха:
- Свийте веднага вдясно към гората! Узите имат съгледвачи наоколо.
Без команда всички завихме надясно и оставихме прашния път, който следвахме до момента. Ускорихме ход и току се оглеждахме за враговете, но освен висока трева и бурени друго нямаше около нас. Радомир Арон изостана да изчака обоза и конниците, които го охраняваха. Обърнах глава назад и видях, че им дава наставление. Скоро след това тримата ромеи и петима от нашите конници се пръснаха ветрилообразно в тила ни и с равен ход изчезнаха от погледа ми. Скоро достигнахме първите дървета и войниците се опитаха да се отпуснат под сенките им, но тихо им дадох знак да продължат навътре в гората, за да се прикрият по-добре. Георги Евфрофин ме настигна и ми даде знак да го последвам. Когато се отдалечихме от другите, той виновно каза:
- Изтървахме отбивката и за малко да влезем в устата на вълка.
Аз го изгледах невярващо, но той ми кимна.
- Ела да видиш.
Последвах го и изкачихме ниско хълмче в южния край на гората. Току под нас видяхме външната ромейска стража, а в падината бяха опънати армейските палатки на армията на василевса. Стоях като вкаменен пред гледката, докато някой не ме потупа по рамото. Обърнах се стреснато – беше Радомир Арон. Той ми намигна.
- Отивам при василевса, а вие стойте тук и си почивайте.
После излезе от гората и подвикна на стражите, които веднага го наобиколиха. Обърнах се да се връщам и замалко да се блъсна в Умбертопул. Той поклати глава, а после приседна на земята.
- Ще чакаме тук – каза той. Настаних се до него, а от другата ми страна седна Евфрофин.
Априлската жега не се усещаше под сенките. Успяхме да пийнем вода, да отдъхнем, а Умбертопул даже се излегна на тревата и подложи длани под тила си. Докато се чудех дали да не последвам примера му, дочухме звука на приближаващ конник. И тримата скочихме прави и видяхме пратеник, който препускаше към нас от ромейския лагер. Той ни доближи и замълча, вгледан в огромния шлем на Умбертопул. После се отърси и остро рече:
- Василевсът заповяда да се явите веднага пред него. Последвайте ме!
После обърна рязко коня си и потегли в обратна посока. Аз скръцнах със зъби, но Евфрофин сложи ръка на рамото ми и ме подкани с поглед. Тримата бавно закрачихме към лагера на Алексий Комнин. Стражите само ни огледаха и не ни спряха. Ромейският стан беше подреден безукорно. Стотиците палатки бяха опънати в редове, между тях бяха оставени широки проходи и така целия лагер наподобяваше малък град. Войниците, които срещахме оглеждаха с изумление крачещия до мен Умбертопул, а на нас не обръщаха никакво внимание. Очаквах да вървим право към средата на лагера, но водача ни сви вдясно и ние го последвахме по периферията на лагера. Бях зает да се оглеждам около мен и в един момент с кожата си усетих, че нещо не е наред. Озърнах се рязко, но Георги Евфрофин, който също долови нещо необичайно ми посочи нещо извън лагера. Проследих погледа му и замръзнах при гледката. Голяма куманска конница беше се появила иззад близката рътлина и в галоп се отравяше към ромейския лагер.
- Кумани! Кумани! – в един глас се развикахме и тримата и затърсихме с поглед ромейските войници, насядали около палатките си. Те от своя страна ни изгледаха изненадано и продължиха заниманията си. Водачът ни, който беше спрял при виковете ни само се усмихна и тихо каза:
- Сега куманите са ни съюзници.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика