Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XVIII
http://www.erepublik.com/en/article/-xviii-2086419/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII >

ЧАСТ XVIII

Останалите закимаха одобрително, а Нестор се усмихна за първи път. Изправих се и заговорих в настъпилата тишина:
- Ако речете, братя, ще ви поведа. Знаете, че прадядо ми е бил болярин на Цепино и е загинал на зъберите на крепостта, заедно с всичките си войници. Не е предал родината си!
До мен Георги направи физиономия, но си замълча. Останалите бяха вперили погледи в мен. Аз свалих калпак и продължих:
- Но аз съм прост овчар като вас, не отбирам от военни науки. Всеки от вас е еднакво способен да ни води.
Отново Горан изригна от мястото си и викна:
- Никола ще ни води!
Стоян мелничарят поде призива, после и другите. Дядо Нестор вдигна ръка и постепенно людете се умълчаха.
- Подгответе оръжието си, до три дни да е готово. Чакам сигнал от Георги Евфрофин и ще кажа на Никола да ви извести навреме.
Мъжете започнаха да се надигат, когато Нестор повиши глас.
- Стойте! Има още едно нещо.
Всички обърнаха очи към него, а той ги огледа един по един и почти заповяда:
- Няма да казвате на жените си, докато Никола не ви даде знак.
Мъжете закимаха в знак на съгласие. Горан се засмя и се провикна. Не можеше в големите му гърди да съберат шепот.
- Тя, моята, каквато е хлевоуста, като се разприказва, не печенегите, ами чак русите ще разберат!
Всички се засмяха и започнаха да подхвърлят подобни коментари. Стараеха се да бъдат кой от кой по-остроумен, но в пресиления им смях се долавяше страха им от бъдещото ни начинание.
Със смях се разделихме тогава, а сега всички мълчаливо крачехме в нощта. На изток започна да избледнява и аз се обърнах да прочета хората си. Бяха всички – точно 47 души. Сутринта в селото Нестор и другите старци щяха да поведат жените, децата и стадата към усоите на планината. Покрай мен се проточи колоната ни. Всеки пъшкаше от тежестта на торбите, в които бе натъпкал семейното оръжие, предавано от баща на син от сто години. Аз настоях да ги носим скрито, докато не стане време да ги използваме, а дядо Нестор подкрепи идеята ми.
Първите слънчеви лъчи плахо обагриха сивите дъждовни облаци, но осветиха мрачната ни колона. Спускахме се през последните стръмнини на планината, но после щяхме да завие на изток към Ягодино, където Георги Евфрофин събираше мъжете от този дял на Родопа планина.
По пладне стигнахме до това село, от което преди години бях взел булката си. Жена ми Керана беше като всички ягодинци – буйна, непокорна и твърдоглава. Когато ни забелязаха, настана раздвижване пред селото и насреща ни излезе едър колкото мен мъж, облечен с ризница и шлем. На лявото му бедро тежко се клатеше меч, а дясната му ръка бе вдигната за поздрав. Спряхме пред него и задишахме тежко от усиления преход. Георги Евфрофин ни огледа един след друг и се подсмихна.
- Камъни ли носите в торбите си?
Аз също се ухилих и отвърнах:
- Камъни за главите на скитите!
Той ме доближи и сложи ръка на рамото ми.
- Ти трябва да си Никола.
Кимнах, без да отговоря. Все още дишах тежко от прехода. Георги Евфрофин ме прегърна през рамо и закрачихме заедно към селото.
- В Ягодино се събират мъжете от този дял на планината. На изток ги събира Иван Даватин, а на запад Стоян Мечиглас. Познаваш ли ги?
Поклатих отрицателно глава и огледах селския мегдан, който бяхме стигнали. Няколкостотин мъже с оръжие и торби търсеха сенките на съседните къщи. От другите улички продължаваха да прииждат въоръжени люде. В една колона бяха подредени волски каруци, пълни с чували. Георги Евфрофин проследи погледа ми и се усмихна.
- Ще се събираме до заник слънце, после потегляме за Левунион. Който закъснее ще ни догони. В другиден по пладне ще срещнем василевса.
- Откъде знаеш накъде да тръгнем? – учудих се аз.
- Сам Алексий Комнин ме извести. Ето ги и пратениците му.
Погледът му се насочи вляво, проследих го и видях трима ромеи да седят на сянка под едно дърво и да си подават съд с вода.
- Защо още не са си тръгнали? – запитах аз.
Георги Евфрофин се засмя и ме потупа по рамото.
- За да докладват на василевса колко сме и дали изобщо ще тръгнем.
Обърна се към мен и погледа му стана замечтан.
- Виждал ли си Бяло море?
Поклатих глава, за да махна потта от челото си. Той погрешно разбра жеста ми и замечтано каза:
- Там река Хеброс се влива в морето, но няма да имаме време за риболов.
После ми кимна, огледа мъжете зад мен и каза:
- Починете си, хапнете и си напълнете вода за похода. Привечер облечете каквито доспехи носите и се гответе да тръгнем.
Поведох хората си в една уличка и скоро намерихме сянка под едни стрехи. Всички насядаха в прахоляка и запухтяха тежко. Изведнъж се отвори портата на оградата, в която бяхме подпрели гърбове. Показа се висок и сух побелял мъж, огледа ни и се усмихна.
- Влезте вътре, момчета! В двора има чешма.
Зад него се завъртя забрадката на младо момиче и с кикот ни покани да влезем.
Бяхме прежаднели от жегата и един през друг се втурнахме през портата. В двора на къщата лееше животворни струи една стара каменна чешма. Пихме до насита, напълнихме съдовете си с вода и докато хвърлях с шепи студената течност върху лицето си някой ме побутна. Обърнах се, беше Горан. С поглед ми сочеше нещо. Свалих калпака си, обърсах с една ръка лицето си и погледнах в посоката, която ми сочеше. Пред къщата, с ръце на кръста стоеше великана от разказа на дядо Нестор.
Изглеждаше ужасяващо голям. Носеше тежка ризница от метални плочки, масивен шлем с рога, под който се спукаха две руси плитки по раменете му, а в лявата си ръка държеше тежък меч в ножницата му. Оглеждаше ни с интерес и сякаш се забавляваше.
Оставих калпака си до коритото на чешмата, пригладих с две ръце мократа си коса и бавно се отправих към него. Великанът обърна поглед към мен, докато го приближавах. Когато застанах до него се оказа, че сме почти еднакви на ръст. Явно доспехите и шлема го правеха да изглежда огромен. Погледнах го в очите и казах на гръцки:
- Здравей, Умбертопул!
Той свали шлема си, изгледа ме и се засмя на висок глас.
- Ефрофин ми каза, че ще дойдеш. Ти си единствения знатен сред тези селяни.
Погледът му понечи да обходи хората ми, но аз опрях длан на гърдите му. Той се сепна и погледна ръката ми, а после мен. Не свалях поглед от него и тихо промълвих:
- Тук е моята родина, чужденецо, нищо, че сега е в ромейското царство. Ще се отнасяш с уважение към всеки от нас, за да не ти се случи същото, каквото се е случило на прадядо ти преди четири века!
Погледът на великана изстина, а лицето му пребледня. Огледа ни, после изведнъж се засмя и ме тупна по рамото.
- Никой не може да се мери с войните на моя народ...
Погледна ме и довърши:
- ...освен българите!
Бутна ме настрана, пристъпи към хората ми и ги запрегръща. Не разбирах на какво толкова се радва, но по-късно разбрах, че викингите с радост приветстват войни, по-силни от тях, па макар и врагове. Умбертопул скоро се върна при мен и по северняшки постави ръка на гърба ми.
- Горе в стаята ми има вино. Ела да те запозная с приятелите ми.
Последвах го по стълбите, като преди това дадох разпореждания момчетата да си почиват, но да останат в двора. Вървях след широкия гръб на Умбертопул и го последвах в стаята му. Прекрачих прага и се озовах пред голяма маса, поставена насред стаята, на която седяха двама викинги и един ромей. Щом ме видяха всички скочиха и сложиха ръце на оръжията си. Ромеят хвана меча си, единия викинг докосна с ръце двете бойни брадвички на широкия си колан, а другия придърпа огромна секира, подпряна в ъгъла до него. Моят домакин им кимна и след кратко колебание всички седнаха отново. Двамата викинги на масата продължиха да ядат пилетата, които вече бяха започнали, само ромея не спря да ме оглежда. Това ме накара и аз да го загледам и скоро си дадох сметка, че пред мен стои благородник. Одеждите и ботушите му бяха нови, косата и брадата му бяха чисти и със едва скрито отвращение се докосваше до масата. Мечът му беше войнишки, но в колана му съзрях втъкната кама, чиято дръжка беше инкрустирана с бисери. В погледът му се четеше прикрито любопитство, когато ме покани да седна.
- Значи ти си българския болярин на тази планина – каза той с зле прикрита насмешка. Не успях да скрия учудването си.
- Дядо ми е бил болярин. Аз съм прост овчар.
Ромея се пресегна към своето пиле и се усмихна. Умбертопул вече мляскаше усилено, кимна към ромея и с пълна уста изломоти:
- Този е от вашите, но е на служба при василевса като мен.
После преглътна и отпи от виното си.
- И той е благородник като теб. Разберете се помежду си.
Продължи да мляска, а другите двама викинги му пригласяха шумно. Аз оставих меча си до вратата, налях вино в празния бокал, който стоеше пред мен и отпих.
- Водя българи доброволци срещу печенегите – най-накрая казах аз и отпих от виното.
Тримата великани с плитки усилено работеха с челюсти и само местеха поглед към този, който казваше нещо. Моя събеседник се подсмихна и също отпи.
- Толкова ли горите от радост да умрете за Комнин?
Хвърлих му отровен поглед и просъсках:
- Ако умрем, ще е за народа си, а не за посрания ти император!
Той се засмя и вдигна бокал.
- Да пием за Алексий I Комнин!
Викингите не го разбраха, а аз поклатих глава отрицателно. Тогава той се приведе ниско над масата и ми се усмихна приятелски:
- Аз съм Радомир Арон – правнук на последния български цар Иван Владислав.
Стоях срещу него и се опитвах да асимилирам чутото. Той разбра усилията ми и все така на български продължи:
- След сто години без българско царство почти не останаха живи потомци на старите български болярски родове. Имам нужда от такива момчета като теб – хем от стар болярски род, хем смели и обичащи родината си.
Викингите не разбираха какво говорим и продължаваха да чупят със зъбите си пилешки кокали. Радомир Арон ми даде знак с поглед и двамата излязохме от стаята. Той се загледа в мъжете, който се бяха разположили около чешмата и въздъхна.
- Виж само какви войници още имаме! А Родопа и Тракия гъмжат от такива като тях!
Аз се изравних с него и поклатих глава.
- Родопа планина е пълна с вдовици и сираци, а Тракия е почти обезлюдена.
Той ме погледна, после обърна погледа си.
- Времето лекува. Ще се родят нови деца, ще се възроди и царщината ни.
Опрях се до него и го погледнах в очите.
- А ти тогава защо служиш на императора?
Радомир Арон се засмя и заговори.
- С василевса израснахме заедно, приятели сме от деца. Когато стана император ме изпращаше все на продължителни преговори с варварите. През това време научих езика на доста народи, а Комнин продължаваше да ме държи далеч от двореца, защото знаеше от какъв род съм. Едва когато загуби битката при Дръстър от печенегите преди две години ме привика и оттогава съм неотлъчно до него.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика