Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXVII
http://www.erepublik.com/en/article/-xxvii-2119661/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Централен Комитет се разраства.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII > Част XVIX > Част XX > Част XXI > Част XXII > Част XXIII > Част XXIV >
Част XXV > Част XXVI >

ЧАСТ XXVII

Глава VI
ДА ПРЕГАЗИШ РЕКАТА

Георги ме бутна по рамото. Погледнах го, а той хвърли една секира в краката ми. Аз се бях втренчил на север и погледа ми обхождаше околността.
- Почнах да се ориентирам. Ето я едната стражева кула на входа на пролива за Девелтиум. До нея се намира екарисажа, а пред нас моста.
Бутнах го по рамото, но после се сетих, че той не познаваше местността и в наше време. Погледнах го, а той само ми кимна да си вдигам брадвата. Тръгнахме в тъмното и се приближихме до тридесетина души, които явно ни очакваха. Водачът им ни различи на слабата лунна светлина и тихо изсъска:
- Къде се губите до сега? Ако и на моста се замотате, ще ми докладвам на царя!
Всички носеха различни дърводелски сечива – брадви, чукове, свредели и въжета, много въжета. Нагазихме в тръстиките и скоро бяхме до пояс във водата. Зарадвани от движенията ни, облаци комари завиха като гайди и се втурнаха да ни посрещат както само те умеят. Георги ми прошепна в ухото:
- Онзи е стотника Коста. Царят на него повери операцията.
- Каква операция? И откъде знаеш името му? – не се стърпях аз.
Зъбите на Георги пробляснаха.
- Не си погледна таймера?
- Не, как да го видя в тъмното?
- Е, аз го погледнах.
Зад нас някой ни изсъска да мълчим и ние продължхме да газим тинята сред набезите на комарите. Беше ужасяващо преживяване. Очите ми се покриваха от хиляди гадини, а не смеех да ги ударя, защото стотника ни наблюдаваше и ни беше предупредил, че ромеите сигурно имат съгледвачи насам. Когато стигнахме подпорите на моста, Коста изникна до нас и с тих глас ни нареди да изсечем три-четвърти от дебелината на опората. Падна ни се да сечем южната подпора, откъм изток. С Георги не си поплювахме и за 10 мин й видяхме сметката. Коста цъфна пак, огледа какво сме свършили и тихо заруга:
- Нали ви казах да оставите една чевърт?! Отсекли сте я като дърво!
Стотникът хукна да предупреди другите да компенсират в сеченето, а ние с Георги се спогледахме. Скоро Коста се върна и ни огледа и двамата.
- Якички сте. Закачете въжето си за опората и заедно с тия четиримата го опънете и се скрийте в тръстиката.
Пак ни огледа, после даде знак на помощниците ни да се приближат.
- Чуйте ме сега! Хващате въжето и се покривате в тръстиките. Ако се наложи ще стоите с часове! Никакво мърдане и никакво биене на комари! Завивате се с тръстики и ако гъкнете, ще ви изкормя лично!
Врътна се и отиде да повтаря заповедите си по другите команди. Погледнах Георги.
- За къ’ф сечем тези подпори?
- Оттук ще минат ромеите – каза Георги и повдигна рамене.
Хванах го за лявото рамо и го разтърсих.
- На коя битка сме?!
Той вдигна поглед и замаха с ръце срещу комарите.
- Светослав Тертер...
- Тъпак! – процедих през зъби.
Огледах се наоколо и продължих:
- Битката не се е състояла тук!
Георги се ококори и бялото на очите му блесна на лунната светлина.
- Ами къде?
Прекръстих се, после разгоних комарите. Дръпнах Георги и се взрях в очите му.
- Битката е била при устието на Факийска река, при село Димчево. А този мост е без значение. Той води по черния път към Девелтиум.
Разтресох раменете му.
- Между това място и ромеите има само тръстики и кал. Василевсът да не е луд да вкара тежката си конница в блатата.
Георги ме гледаше като отровен и май не схващаше какво му говоря. Завъртях го и го натирих на юг.
- Бягай да кажеш на онова говедо Коста да известите царя!
Спътникът ми май усети важността на това, което му казах и хукна през глава. Аз бавно се заизмъквах от тинята, но усетих изведнъж една ръка на рамото си.
- Ти къде, бе?
Вдигнах поглед и видях блестящите очи на Коста. Подпрях се на ръката му и излязох на сухото. Изправих се и спокойно му казах:
- Води ме при царя!
Коста се захили и ме изрита в задника.
- Тертер е умрял да се среща с бълхарници като теб.
Рязко хванах двете му ръце и ги огънах назад. От това лицата ни се срещнаха и аз изсъсках в очите му:
- Води ме при царя!
Завъртях го рязко и също му набих един в задника. Коста се опита да подхване оръжието си, но на лунната светлина проблесна моя меч.
- Води! – наредих му аз.
Той се подчини, но под носа си започна да мърмори и да се заканва. Опрях меча си в гърба му и той замлъкна. Не бяхме изминали и двеста крачки и насреща ни изтрополиха коне. Приближиха се факлоносци и на тяхната светлина пред мен застана едър мъж с черна ризница.
- Ти ли си този, който всява смут във войската ми?
Изневиделица се появи Георги, който зашепна нещо в лявото му ухо. Предположих, че това е българския цар и се опитах да го разгледам на светлината на факлите. Беше едър колкото мен, а черните му коси обрамчваха лицето му. Стойката и погледът му ми напомниха за Симеон, но Тертер беше гладко обръснат, а очите му не спираха да шарят.
Той махма с ръка на факлоносците и те се приближиха към нас. Тертер ме огледа целия и в крайчеца на устните му заигра подигравателна усмивка. Сигурно изглеждах трагично, целия омазан с тиня и изпохапан от комарите. Пристъпих още една крачка, а стотника Коста само това чакаше. Приближи се до царя и започна да се оплаква, че съм го принудил да ме доведе тук. Царят само махна с ръка и ченето на Коста увисна.
- Какви са тези приказки, че ромеите няма да дойдат по този път?
Огледах се, но Тертер ми даде знак да говоря.
- Господарю, ромеите идват с тежка пехота и с над триста катапрахта. Имат и опълчение, събрано измежду населението на Адрианополско, но основната им сила са редовната им войска.
Царят се приближи до мен и изсъска:
- Ти откъде знаеш всичко това?
Едва сега установих, че нямам отговор на този въпрос. Георги се приближи до нас и тихо рече:
- Той живее оттатък залива, близо до Девелтиум. Къщата му е точно зад големия хълм, оттатък залива. Сигурно е видял армията на василевса.
Тертер обърна пак поглед към мен и аз просто кимнах. Царят поклати глава.
- Василевсът знае, че идвам от юг. Оттук е най-прекия път да ни отреже пътя на север. Защо да заобикаля залива през Девелтиум?
Почувствах се в свои води.
- Прекият път е черен и тесен и минава през блатата. Дори и василевсът да послуша съветите на Войсил, пак не е толкова луд, че да вкара тежката си конница в тръстиките. А и да не забравяме, че ромеите имат тъжни спомени от капани в блата и мочурища. Няма да дойдат оттам.
Царят замислено ме слушаше, после даде знак на един от спътниците си. Под светлината на факлите му подадоха карта, в която той замислено се вгледа. След няколко минути върна картата и ме посочи с пръст.
- Сложете тогова под стража. Ако утре ромеите дойдат по черния път му отсечете главата!
Преди да успея да кажа нещо, той се обърна и зараздава заповеди.
- Пратете съгледвачи оттатък моста по черния път.
Едър болярин излезе напред и каза на царя:
- Ако там срещнат стражи на ромеите, василевса ще разбере, че сме вече тук.
Тертер се усмихна за първи път.
- Нищо не губим. И без това Михаил знае, че сме наблизо.
Царят се обърна и ме изгледа продължително. После повика същия болярин и ме посочи с пръст.
- Този ще го пази твоята лична стража. Прати съгледвачи и на запад към твърдината Скеф.
Няколко силни ръце ме хванаха за плещите и усетих един меч, опрян в стомаха ми. Овързаха ме грубо с въже и ме повлякоха към лагера.
Българската армия се изтегляше от планините на юг след светкавичната акция на Светослав Тертер по завземане на ромейските черноморски твърдини. Войниците нямаха време да разпъват шатрите си. Хапваха на коляно, както са уморени и прашни от пътя, пиеха жадно вода и полягаха върху тревата кой където намери. Стражите палеха факлите си и тръгваха на обход.
Домъкнаха ме до малка полянка, където вече спяха стотина войника на болярина и грубо ме блъснаха върху тях. Паднах върху двама от тях. Единият само се завъртя насън, но другия - грамаден и брадат се стресна и ме хвана за гърлото.
- Ти кой си бе? – избоботи той.
Усетил, че не мога да говоря със стиснато гърло, той ме поотпусна и аз изхриптях в лицето му:
- Свой съм.
Той ме побутна и ме огледа. Погледна и тримата стражи, които ме бяха довели и зъбите му светнаха в тъмното.
- Беглец ли си?
- Не – отвърнах, докато масажирах смазаното си гърло.
- Откъде си? – не спря да любопитства великана.
- От Девелтиум – измънках аз в отговор.
Едрият мъж подскочи на коляно и разбута тлеещия огън до нас. Огледа лицето ми внимателно под светлината на лежерните пламъчета и ме сграбчи за дрехата.
- Лъжеш! Аз съм от Пиргос и познавам даже кучетата в Девелтиум. Девет години бях ковач там, преди да стана войник.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика