Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXIII
http://www.erepublik.com/en/article/-xxiii-2090261/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

< Част I > < Част II > < Част III > < Част IV > < Част V > < Част VI > < Част VII > < Част VIII >
< Част IX > < Част X > < Част XI > < Част XII > < Част XIII > < Част XIV > < Част XV > < Част XVI >
< Част XVII > <Част XVIII > <Част XVIX > <Част XX > <Част XXI > <Част XXII >

ЧАСТ XXIII

ИНТЕРМЕДИЯ 8

Вече минавах Атия, когато се сетих да се обадя на проф. Арнаудов. Той сякаш държеше джиесема си в ръка, защото отговори веднага.
- Ники, теб задържаха ли те?
- Не, Проф, имам си адвокати за целта. Къде е Георги сега?
- Колелото май се е завъртяло. Георги е задържан за 72 часа с прокурорска заповед лично от Кокинов.
Помълчах малко, докато взимах последните завои преди Черноморец.
- Как мислиш, Проф, дали ще пропее?
- Съмнявам се. Знае, че се е осрал и ще мълчи като бордюр, какъвто си е всъщност. Ти какво правиш в момента?
- Пътувам за Созопол. Божидар Димитров ме кани на неофициална среща.
- Ти луд ли си?
- Не, но нищо не губя, ако разбера какво иска.
- Ники, не поемай ангажименти и си мери приказките!
Засмях се в слушалката.
- И адвокатът ми каза същото, не се притеснявай. Ще ти се обадя на връщане.
Министърът без портфейл ме очакваше в едно безлюдно кафене в стария град, което едва открих само по името му. Ръкува се с мен и се представи.
- Знам кой сте, г-н Димитров. Вие сте идол за синовете ми.
Това явно стопи ледовете и той преразказа цялата полицейска история до момента, каквато я знаех и аз. Предполагам, че спести доста неща, но по очите му личеше, че ще иска нещо.
- Държавата има интерес антиките да остават в България. МВР би погледнало благосклонно на хора, които съдействат за това родолюбиво дело.
- Аз не се занимавам с търговия на антики, г-н Димитров, но напълно ви разбирам и ви подкрепям.
Той ме погледна, свали очилата си и погледа му стана твърд.
- Полицаи са ви видели до една от казанлъшките гробници. На другия ден сте правили панаири с Георги Атанасов в казанлъшки хотел. Работата може да се окаже много сериозна за вас, ако не ни съдействате.
Не му отиваше да говори с този тон и затова се усмихнах.
- Всъщност какво искате от мен?
- Информация за каналите за износ на антики срещу персонална протекция от службите.
Напуши ме смях и станах от масата.
- Сбъркали сте човека, г-н Димитров, не знам нищо за тези неща. А с Атанасов сме гей любовници и обичаме да го правим сред природата. Питайте казанлъшките ченгета и най-вече шефа им, защото май са пропуснали това в рапортите си.
Кимнах му и се изправих. Божидар Димитров не очакваше такава реакция от мен и изглеждаше доста глупаво.
- Г-н Димитров, завършил съм история и това е единственото, което ни свързва. Но не бих участвал във филми, нито иманярски, нито вашите с Бойко. Съветвам ви да ровите другаде.
Тръгнах да излизам, когато ме спря гласа му.
- Работата може да стигне до съд и осъдителна присъда.
Обърнах се рязко.
- Гарантирате ми присъда ли?
Той се понадигна от мястото, за да придобие внушителност.
- Да, Георгиев, от три до петнайсет.
- За вас съм г-н Георгиев.
Бръкнах в чантичката си и извадих телефона и диктофона си.
- Знам, че записа от разговора ни в тези две устройства няма да се приеме в съда. Но ако си покажете рогата, ще кача записа в интернет и ще го разпратя по медиите.
Излязох спокойно от кафенето. Бях блъфирал няколко пъти и сега всичко зависеше от това дали Георги ще пропее.

Глава V
КАПАН ЗА МИШКИ

Първото, което видях, бяха босите крака на Георги. Беше се опънал по гръб към края на поляната, подложил две ръце под главата си. Сведох поглед и видях, че и аз бях бос. Носех дълга, бяла конопена риза и нещо средно между панталони и шалвари. От едната ми страна лежеше здрава дрянова сопа, а от другата пъстра козинява торба. Бавно се изправих, за да огледам около нас. Погледът ми се спря върху тридесетина овце, които кротко пасяха на малка поляна, граничеща с гъста и усойна гора. Зад короните на дърветата забелязах размазаните от утринната омара синеещи върхове на планина. Наведох се, взех тоягата и торбата и се отправих към Георги, който кротко дремеше на няколко крачки от мен. Сритах го в петите и той се опули. Поклатих глава и му казах:
- Вдигай си задника!
Спътникът ми потърка очи и се озърна сънено.
- Къде сме? – попита той.
Чак сега се сетих, че вече нося таймер и го погледнах. Екранът беше мътен и не показваше нищо. Натиснах единствения бутон върху него и скоро ситни зелени цифри запримигваха пред погледа ми. Георги изпъшка, докато се надигаше, после се протегна безгрижно.
- Какво показва? – попита той.
Цифрите още играеха, но постепенно се успокоиха на “07920719”. Георги се надвеси над мен и погледна. Понеже за първи път използвах таймера, не разбрах смисъла на осемте символа.
- Баси, това да не е телефонен код за набиране на извънградско? 079 за къде беше? – изругах аз.
- Не ставай смешен – прозина се Георги – първите четири разряда са годината.
Мозъкът ми прещрака при тази нова информация. Постоях за миг, докато обмисля чутото и от устата ми се отрони:
- Битката при Маркели е утре!
- Ахъм – прозина се Георги. После се огледа и махна неопределено към овцете.
- Тоя път май ще пропуснем битката.
Наведе се и вдигна от земята тояга, подобна на моята. Огледа се сънено и ме попита:
- А сега накъде?
Мислите ми започнаха да се подреждат в главата ми и аз го хванах за рамото.
- Абе нали те бяха задържали в полицията?
Георги се почеса по разрошената глава и се ухили.
- Мълчах като пън и накрая ме пуснаха. Някаква гейска организация скочила да ме защитава във фейсбук и ченгетата клекнаха.
Този път беше мой ред да се почеша по главата. Изведнъж всичко ми се изясни и аз го разтресох.
- Луд съм, щом те послушах да се върнем толкова бързо. Нали полицията ще ни чака пред гробницата, когато излезем!
Георги се захили малоумно и също сложи ръка на рамото ми.
- Все забравям, че много неща не съм ти казал. Времето, прекарано в миналото не важи в нашето настояще. Ще излезем в момента, след който сме влезнали вътре.
- А какво ще обясняваме пред ченгетата? Нали се сещаш, че и Божидар Димитров може да кисне с тях?
Георги рязко свали ръката си от рамото ми, после някак гузно се усмихна.
- Ще им пробутаме педерасткия номер.
Идеше ми да го цапна, но той се обърна и промърмори под носа си:
- Интересно, откъде ония педали във фейсбук са разбрали за историята ни с ченгетата.
Понечих да отговоря, но се сетих, че косвено аз бях източника и замълчах. Стояхме един до друг и тъпо гледахме овцете, които кротко пасяха пред нас. Не знаех как да постъпя и казах неопределено:
- Тези овце явно са наши. Да потърсим селото, откъдето сме.
Георги поклати глава и ме погледна.
- Когато се върнеш в миналото, събитията сами идват при теб. А и по това време Тракия е била доста рядко населена. Кой знае в кои чукари живеем.
И както се случва само във филмите, дочухме конски тропот. Рязко се обърнахме на юг по посока на звука, предхождащ приближаването на 3-4 коня. Кимнах на Георги да се скрием сред близките дървета, но закъсняхме. На поляната пред нас се появиха трима конници. Двамата, които яздеха отстрани крепяха този между тях. Когато ни съгледаха ни дадоха знак да се приближим и спряха. Овцете ни се стреснаха от рязкото спиране на конете и се понесоха към нас. С шутове и викове успяхме да ги преодолеем и доближихме конниците. Този, който яздеше по средата вече бе положен на тревата. Единият му спътник се суетеше около него, а другия с ръка на оръжието си ни оглеждаше подозрително. Приближихме се и спряхме нерешително на две-три крачки от тях. И тримата бяха войници и едва сега имах възможност да огледам изправения. Беше над метър и седемдесет, в кожена ризница, обкована с малки метални плочки. По същия начин беше изработен и шлема му. Изглеждаше на моите години, но беше голобрад. Беше преметнал малък кръгъл щит на гърба си, а в земята до себе си беше забил копие.
- Кои сте вие? – излая той срещу нас.
- Българи сме – отговорих моментално.
Той огледа многозначително белите ни гащи и ризи и незнайно защо стисна по-здраво сабята си. После хвърли поглед на двамата си спътници и продължи:
- Ние сме българи, а вие от кое славянско поселение сте? Ако сте от нашите славяни какво правите толкова далеч от границата?
Не знаех какво да отговоря, но Георги направи една крачка пред мен и леко се поклони.
- Ние сме от хората на княз Славун, който от няколко години праща свои хора при кан Телериг, за да се присъедини към българската държава. Затова и казваме, че сме българи.
Войникът срещу нас отпусна ръка от оръжието си и свали шлема си. После се наведе към двамата си другари. Аз погледнах въпросително Георги, но той само ми намигна. Приближихме се до тримата конници. Този, който яздеше в средата бе ранен от стрела, която още стърчеше от дясната му плешка. Третият войник, който се опитваше да облекчи болката му беше младо момче. Когато доближихме, той се изправи и ни огледа под свъсените си вежди. После махна с господарски жест към спътниците си.
- Този, който носи ромейска стрела в тялото си е ичургу боила Токту – хранен човек на кан Кардам. Бяхме на разузнаване, но ни причакаха в една горичка. Само ние оцеляхме.
Обърна взор на юг и процеди през зъби:
- Ще им го върна тъпкано един ден!
После ни огледа отново и по-меко каза:
- А вие кои сте?

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика