Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XIII
http://www.erepublik.com/en/article/-xiii-2080154/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.


Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V
Част VI
Част VII
Част VIII
Част IX
Част X
Част XI
Част XII

ЧАСТ XIII

Вече свиквах на тези изблици на гняв на младия княз и на риторичните му въпроси, които бяха отправени към мен, а всъщност чрез тях питаше себе си.
Бях поел охраната му след като стария княз Борис се замонаши. Симеон прие короната и попита баща си само едно нещо:
- Да запазя ли охраната ти?
Борис, вече в монашеско расо благо се усмихна и му отговори:
- Работата на охраната е да запази господаря си жив.
Тогава Симеон обърна глава към мен и ми кимна положително. На няколко пъти по време на лов ме разпитваше за родния ми край, за семейството ми и все ми обещаваше един ден да отидем заедно там.
В началото се стрясках от изблиците на гняв у Симеон, което контрастираше с поведението на баща му. Борис беше много улегнал и спокоен, но никога не разговаряше със стражата си. Синът му пък използваше всеки случай, когато беше сам да говори със себе си посредством мен. Не се и опитвах да му отговарям. Той беше княз, а аз едно просто овчарче от Добруджа, което го охраняваше с цената на собствения си живот.
Симеон замълча и продължи да гледа светлините на града. Постоя така за малко, после като излязъл от треска ме попита:
- Брат ти върна ли си?
Поклатих отрицателно с глава. Князът не понасяше излишни приказки. Той се обърна към мен, огледа по навик снаряжението ми и кратко заповяда:
- Да ми се яви веднага, когато се върне. Ако се наложи ме събудете.
Завъртя се и потегли към покоите си, а стражата го последва.
На другия ден, след неделната литургия Симеон благоволи да приеме отново византийския пратеник. Присъстваха само вътрешните боили. Лъв Хиросфакт се появи с цялата си свита, облечен в същите дрехи като предния ден. На устата му грееше дежурната му фалшива усмивка, а поклона му към българския владетел бе повече от сдържан. Той премина през тронната зала и когато се накани да заговори, Симеон безцеремонно го остави безмълвен.
- Докладваха ми, че снощи си опитал да подкупиш стражата ми, за да ти издаде колко е голяма и къде е разположена войската ми.
Усмивката на Хиросфакт замръзна. От сенките на колоните изскочиха войници от гарнизона и обградиха ромеите. Аз се размърдах неспокойно, но княза ми даде знак да стоя мирен. После се изправи и на висок глас рече, а гласа му отекваше в каменните сводове на тронната зала:
- От днес всички ромеи, които ми се явяват ще лазят по очи пред мен, като пред арабски халиф! Докато съм жив няма да търпя и най-малкото оскърбление от ромеи и всеки път ще се разплащам за това с меч!
Погледът му се премести върху пратениците, огледа ги бавно и каза:
- Ще пиша на василевса за тъмните ти дела, Лъв Хиросфакт. Ще поискам нови, истински пратеници, а не шпиони!
После ме погледна и глухо заповяда:
- Хвърлете ги в тъмница!
- Но, княже... – опита се да проговори Лъв, но войниците от двете му страни го свалиха на земята. Дадох знак на стражата и ромеите бързо бяха отведени. Симеон седеше на трона и беше подпрял глава с ръката си. Когато залата опустя, той ме погледна с питащ взор. Аз поклатих глава и тихо отговорих на незададения му въпрос:
- Още не се е върнал, светли княже.
Пристъпих от крак на крак и после запитах:
- Ромеят кого се е опитал да подкупи?
Князът поклати глава и отвърна:
- Никого. Просто ми трябваше да спечеля още време.
Стоя дълго, подпрял главата си с ръка. Опита се да разроши косите си, но княжеската диадема му попречи и той я свали и остави на трона. После бавно се изправи, приближи се до мен и постави ръка на рамото ми. Очите му горяха, но той учудващо кротко ме попита:
- От кого да поискам съвет за успеха на начинанието ми?
Помълчах за кратко и отвърнах:
- Не е редно простия войник да дава съвет на княза.
Ръката на Симеон стисна лявото ми рамо по-силно. Погледнах го, а очите му изискваха отговор. Замислих се за момент, а после отвърнах:
- Може би вуйчо ти Салан.
Князът направи гримаса.
- Вуйчо ми още не може да прости, че баща ми хвърли неверния ми брат Расате в тъмница и му избоде очите. На гърдите на Салан виси кръста, но в душата си още пази Тангра.
Пусна рамото ми и продължи:
- Салан ми е верен, но в душата му клокочат тъмни мисли. Не искам да знае какво планирам. А и вече го известих да подготви гарнизоните си и да очаква маджарско настъпление към Панония.
Аз пристъпих от крак на крак и отново предположих:
- Ами баща ти?
Симеон рязко се обърна към мен, а черното му наметало се завъртя. Изгледа ме като обезумял и просъска:
- И да призная пред баща ми, че не зная как да постъпя?!
Аз сведох поглед и не отговорих. Князът постоя така за малко, после се обърна и излезе. Стражите го последваха, а аз огледах залата и взех княжеската диадема, която Симеон беше забравил върху трона.
До края на деня княза не излезе от покоите си. На свечеряване един след друг при него дойдоха командващите основните му войскови подразделения. Нито един боил явно не беше поканен. Съгласно правилата изпратих да извикат още дванадесет стражи, а аз и още трима от тези, които стояхме отвън влязохме. Симеон ни изгледа косо, но продължи думите си, които явно бяхме прекъснали.
- Няма да излизате от горите и ще поддържате тройна стража. Нито един маджарски съгледвач, който ви е видял не трябва да остане жив. Граничната стража няма да бъде увеличена и ще прави нормалните си обходи.
Войните, които го слушаха и кимаха в знак на разбиране бяха обветрени ветерани, служили цял живот на Борис. Бяха малко объркани, че княза лично им заповядва и ги задължава да не споделят това с боилите, но явно огромния им опит им нашепваше, че Симеон има основания да прави това. Младият княз свърши с раздаването на разпореждания и скоро покоите му се изпразниха. Дадох знак на стражите да излязат и се канех да ги последвам, когато гласа му се спря.
- Токту?
Обърнах се поклатих глава.
Отминаха още няколко дни в напрегнато очакване. Князът обиколи близките около Преслав манастири, но не се отделяше на повече от час път от престолнината. Прати ме в тъмницата да видя как са пленниците, но ромеите ме гледаха със злоба и не отговаряха на въпросите ми. Единствено Теофилакт, най-близкия човек на Лъв ми подхвърли нещо обидно и аз не се сдържах и го ударих с опакото на ръката. Кръв шурна от разбитото му лице и ме обля целия. Когато се явих пред княза не можах да скрия истината, но изненадващо Симеон като че ли се зарадва от случката.
На следващата неделя князът се подготвяше за литургия, слугите му дооправяха дрехите му, а аз единствен стоях в покоите му. Изведнъж чух раздвижване зад вратата, почукване и в княжеските покои нахлу стражата. Аз преградих пътя им, но Симеон ме отстрани с ръка и попита:
- Какво има?
Стражниците сведоха глава за поздрав и един от тях отговори:
- Върнаха се пратениците. Ти нареди да те известим веднага.
Симеон ме погледна и се усмихна, а дясната ми ръка върна в ножницата наполовина извадения меч. Дадох знак на слугите и те изчезнаха за миг. Симеон кимна и в покоите му влезе... Георги.
Беше почернял от слънцето, пътя и прахоляка, дишаше често, но сведе глава и хрипливо докладва:
- Съгласни са, светли княже. Приеха всички дарове и обещания и се заклеха пред мен по техния обичай. Ще бъдат на уреченото място както ти заповяда.
Задиша тежко, а Симеон стоеше и чакаше. Георги вдигна поглед към него и добави:
- Предлагат ти тяхната принцеса за жена.
Князът избухна в смях, плод по-скоро на нервното му напрежение. Смя се от сърце, а ние стояхме и мълчахме. Скоро той стана сериозен и проговори като на себе си:
- Само ми е до жени сега.
После се обърна към мен и заповяда:
- Пригответе се за поход.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика