Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XIV
http://www.erepublik.com/en/article/-xiv-2080879/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.


Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V
Част VI
Част VII
Част VIII
Част IX
Част X
Част XI
Част XII
Част XIII

ЧАСТ XIV

Последвахме го в предверието на покоите му, после по стълбите и на излизане от двореца срещу нас се затекоха двама войници и щом видяха княза паднаха ничком пред него. Дишаха тежко, бяха мръсни, а зад тях конете им бяха целите опръскани с кал. Застанах пред княза, а легналите войниците един през друг заговориха, като не можеха да си поемат въздух от умора:
- Маджарите...вчера...с цялата си армия...насам...скъсали веригата на Дунав...ромеите с кораби ги прехвърлили...
Симеон ме измести с ръка, изгледа войниците и бавно ги подмина. Тръгна замислен към църквата, но се спря по средата на двора. Обърна се и тихо ми каза:
- Кажи на брат ти да се върне и да им каже да не чакат уговорения ден. Да действат веднага, а вие се пригответе за битка.
После бавно продължи и влезе в църквата.
Явно днес беше деня на вестоносците. На излизане от църковната служба нов вестоносец изтрополи по застлания с камъни вътрешен двор, скочи в движение от коня си и се приведе в очакване пред княза. Симеон ми кимна и тримата се оттеглихме в подножието на крепостната стена.
- Говори! – тихо заповяда българския княз.
Вестоносецът отръска прилепналите от пот по лицето му коси и заговори бавно и ясно.
- Маджарите идват с половината си армия за последни грабежи преди зимата. Другата половина от армията им е в Панония и помага на крал Арнулф срещу Светополк.
Симеон му даде знак да се оттегли, а в очите му се прочете облекчение.
- Господ чу молитвите ми! Значи в Ателкуз няма маджарска войска!
Зарадван направи няколко крачки, но после рязко се обърна към мен.
- Защо вуйчо ми не ме известил, че маджарите са миналите през земите му за Панония?
Простичко повдигнах рамене, после тихо казах:
- Но и ние сме с половината си войска, защото другата половина е мъртва!
Князът постоя малко така, после рязко се обърна и се отправи към конюшните, за да оседлае лично коня си.
По обед на същия ден се отправихме за Овеч. Симеон мълчеше по пътя, а огромната колона войници зад него пристъпваха в крак. Есента наближаваше и първото злато в листата на дърветата багреше горите, през които минавахме. Птиците се надпреварваха да пеят и замлъкваха само, когато над тях се плъзнеше сянката на сокола. Князът друг път с часове наблюдаваше величествения му полет, но този път оставаше ням и глух за красотата около себе си. Макар и невисок, набитото му едро тяло сякаш се беше сляло с коня, а късата му черна брада постепенно побеляваше от прахоляка. Често замяташе дългата до раменете коса, а шлема му се клатушкаше, закачен за седлото му.
Като изневиделица пред нас се появиха зъберите на крепостта Овеч. Превалихме последния хълм и в полето пред твърдината видяхме хиляди войници, отседнали на временен лагер. Тази гледка накара Симеон да се усмихне и той пришпори коня си. Приближаването ни скоро беше забелязано и срещу нас се отправиха няколко конника. Скоро разпознах водача им – овечкия вътрешен боил Гостун. Той се приближи и скочи в движение. Поклони се на княза и побърза да заговори:
- Цялата войска се събра, както заповяда, светли княже.
Симеон кимна одобрително. Гостун се изправи и приближи княза. Застана до дясното му стреме и след като ме стрелна с поглед тихо попита:
- Княже, командирите на войските отказват да дават обяснения. Казаха, че ти си заповядал така.
Младият княз с две ръце оправи косата си, която вятъра пилееше във всички посоки и му се усмихна.
- Аз заповядах така, Гостуне. И преди да ми се жалваш, че ти нямам доверие ще ти кажа, че искам този разговор да проведем след битката.
Гостун изглеждаше безмълвен, но се опомни и запита:
- Ама каква битка? Нали събираме войската за есенните учения?
Симеон вдигна отново поглед към хилядите войници, лагеруващи под крепостните стени и поклати глава.
- Виждаш ли колко неща не знаеш?
После се обърна, даде знак на войниците, които ни следваха да продължат и заповяда на овечкия боил:
- Върне се и заповядай да вдигат лагера. Отиваме на война!
Колоната от войници се проточи на север. Князът все напомняше да вървим по-бързо, но скоро се смрачи и той с неудоволствие даде знак да спрем за през нощта. Войниците насядаха около дърветата, на които тази пресечена местност беше богата. В една долчинка запалиха огньове, за да приготвят вечерята. Симеон изрично забрани да се пали огън на място, което може да бъде видяно отдалече. Аз разположих сменните княжески стражи и седнах да си отдъхна. Докато свалях ботушите си, чух раздвижване на храстите до мен и докато се обърна, до мен тежко приседна Гостун. Огледа се и тихо ме попита:
- Защо не палим огньове? Да не би да има враг наблизо?
Нямах право да му отговоря, но неусетно кимнах. Той се наведе над мен с невярващ поглед .
- Пак ли маджарите?
Аз пак кимнах. Гостун тежко се отпусна до мен и промълви като на себе си:
- За трети път тази година. Добре поне, че зимата наближава и скоро ще се наложи да се върнат. Иначе пак ще се наложи да крием княза в Дръстър.
Тръснах ядосано ботуша си на земята и злобно попитах:
- А защо смяташ, че пак ще ни победят? Знаеш ли какво преживя княза и какво ми беше на мен, докато се бяхме затворили в Дръстър предния път, а маджарите препускаха около крепостните стени?
Тогава Симеон не мигна и не проговори три нощи. Обикаляше като ранено животно в покоите си и по погледа и сумтенето му разбирах, че ужасно се обвинява. И затова, че бе повярвал на маджарите и затова, че не бе предвидил и подушил навреме ромейското коварство. Бе спечелил първата битка за преместеното в Солун българско тържище, но съвсем наивно събра цялата си армия в Тракия, като се надяваше да уплаши василевса. През това време маджарите пометоха североизточните ни земи. Князът пренасочи армията си веднага на север, но угрите разбиха каталясалата ни от прехода войска и се наложи Симеон да се спасява в Дръстър. Три нощи гледа той през прозореца как горяха българските селища и посеви около крепостта и в далечината. Аз не се отделях от него и видях как първите бръчки се вкопаха в младото му лице. На четвъртия ден княза прати брат ми при маджарите и те се оттеглиха зад Дунав в замяна на обещани земи и дарове. По същото време към Константиновия град заминаха трима велики боили, които да уверят василевса, че младия княз е склонен на отстъпки. Тогава за първи път се усъмних, че Симеон ще успее да се справи с отговорността, която стария княз му завеща. Днес обаче разбрах, че след трите нощи в Дръстър държавата се е сдобила с нов владетел, който ще хитрува като ромей, но ще се сражава като българин.
Гостун се бе загледал в мен и погрешно прецени мълчанието ми.
- И ти смяташ, че пак ще ни победят, нали?
Поклатих глава като на себе си и нахлузих отново ботушите си, които досега изтръсквах. Изправих се и го погледнах.
- Ще ни побеждават, докато има такива като теб, дето се съмняват.
После му обърнах гръб. Той просъска зад мен:
- Мръсен селянин, така ли ще говориш на боил?
Без да се обръщам вдигнах рамене и подхвърлих през рамо:
- Оплачи се на княза.
Дълго обикалях, докато намеря Симеон. Беше седнал заедно с няколко войника и със смях слушаше история за някакво магаре, което опасло килимявката на селския поп. Междувременно войниците, с които седеше бяха започнали да се хранят и княза с удоволствие похапваше заедно с тях. Войнишката вечеря още не бе готова, но върху няколко тъкани покривки отдавна се търкаляше начупена пита, пресен лук и захлупци със сирене. Всички се пресягаха, взимаха си и говореха, сякаш не се смущаваха от присъствието на Симеон. А той се смееше с пълна уста и все питаше чие е било магарето и защо селския старейшина не рачил да накажат стопанина му. Стражите бяха застанали чинно зад гърба му, а когато се приближих, княза ме покани да седна до него и каза:
- Постелете ми тук. Искам да чуя името на попа.
Това доведе до нов пристъп на смях у войниците, а забелязах, че и стражите също се подсмихват. Дадох знак да донесат княжеските постели и тежко се отпуснах до дясното рамо на Симеон.
Спомних си първата вечер, когато се прибрахме от Дръстър в Преслав. Брат ми вече се бе върнал с добри новини, а и пратените съгледвачи докладваха, че маджарите се оттеглят оттатък Дунава. На другия ден дойде и вестоносец от Константинопол. Великите боили съобщаваха също добри новини, но не бяха спестили униженията, които бяха изтърпели от василевса и пренебрежителното му отношение към “черноризеца”, както наричаше младия ни княз. Тогава Симеон ме привика на същата онази тераса. Дълго мълча и гледаше някъде през рамото ми. После ме погледна в очите и спокойно попита:
- Токту, имаш ли въшки?
Изненадах се от този въпрос, но бързо отговорих:
- Нямам, княже. Но често съм имал по време на дълги походи. Въшката е гадна твар...
- Нали? – прекъсна ме княза.
Замълчах, защото не знаех накъде бие. Симеон ме приближи и застана срещу мен толкова близко, че дишаше в мен.
- И какво правеше с въшките по време на поход?
Не отговорих веднага, защото усещах, че влиза в онази полемика със себе си. Но той ме гледаше право в очите и аз тихо отвърнах:
- Ами избивам ги...
- А-а-а, виждаш ли?! – секна ме той – Не преговаряш с тях, не им пращаш дарове, не се жениш за дъщерите им. Просто ги унищожаваш, защото не те уважават и газят в косата ти и дрехите ти.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика