Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XV
http://www.erepublik.com/en/article/-xv-2081450/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.


Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V
Част VI
Част VII
Част VIII
Част IX
Част X
Част XI
Част XII
Част XIII
Част XIV


ЧАСТ XV

После рязко се обърна и ми даде знак да се оттегля. Тогава Токту дълго мисли върху онзи разговор, но аз знаех накъде биеше бъдещия български император. Амбицията в него тъкмо поникваше, беше подала вече листчета си от почвата, но възгледите му бяха избързали в растежа си, избуяваха и се формираха и вместо подобно на троскот да задушат зародиша, те даваха животворната сила, която ще се изхрани и възвиси най-великия човек на десети век.
Сега от разстоянието на изминалото хилядолетие знаех какво и как щеше да се случи на маджарите, но Токту стоеше спокоен до дясното коляно на господаря си и гледаше как той нагъва пресен лук и хляб, а после заедно с него и войниците нададе весел вой, когато им донесоха войнишката чорба от сварено овнешко месо с грах.
Целият следващ ден премина в изнурителен бърз ход. Времето беше още горещо, но никой не роптаеше на забързаното темпо. Макар, че никой от войниците не знаеше със сигурност защо сме тръгнали на североизток, все по често от устите им излизаше думата “маджари”. На всички беше ясно, че отиват на битка, а не на регулярните есенни учения. Симеон водеше колоната, заобиколен от мен и стражите, а боилите яздеха на един хвърлей зад нас по негова заповед. Често се обръщах назад и ги виждах как свеждаха глави ту наляво, ту надясно и дълго разговаряха помежду си. Князът не проговори през целия ден. От време на време отпиваше глътка вода, но упорито бързаше напред. Скоро рехавите горички взеха да намаляват и затревените хълмове с пасящи по тях овце станаха обичайна гледка.
Бях се унесъл в монотонния ход на коня ми, когато изведнъж Симеон спря като закован. Дадох знак на стражите и се доближих до него. Той ме погледна и после ми посочи нещо с поглед. Срещу нас вихрено се носеше вестоносец.
- Нареди на стражата да остане тук и никой да не ме следва, освен теб! – нареди княза и бавно подкара коня си срещу пратеника.
Изпълних заповедта му и го догоних в момента, когато гончията скочи от коня си и коленичи пред него.
- Маджарите са на три часа път оттук, светли княже!
Симеон вдигна поглед на север, сякаш се опитваше да ги открие с поглед. После бавно попита:
- Дали са ни усетили?
Вестоносецът поклати отрицателно глава, както беше приклекнал на коляно.
- Къде са войските на външните боили? – продължи да пита княза.
- На двадесет хвърлея оттук.
Симеон се обърна към мен.
- От такова разстояние би трябвало да ги виждам. Добре са ме послушали.
После кимна с глава назад и заповяда:
- Войниците на бегом да се отправят до горите пред нас.
Кимнах с глава и потвърдих:
- Ще кажа на боилите...
- Не на боилите, Токту – прекъсна ме княза – на командирите!
Скоро цялата войска, която водихме се разгъна ветрилообразно и на бегом пробяга разстоянието от двадесет хвърлея на север. Аз последвах Симеон и скоро се озовахме в едно дере, обрасло с камъш. Мижаво поточе даваше влага на тръстиката и на саморасляците около тях. Посрещна ни войводата Мирчо, който водеше тежката пехота. Той свали шлема си и въпреки сериозността на положението се усмихна на княза.
- Идват насам, княже, но не са ни забелязали. Двата ни фланга също са покрити като нас.
- Тежката конница на десния ни фланг ли е? – попита Симеон.
- Да, както ти заповяда.
Младият княз му даде знак да се оттегли и се обърна към мен:
- Намери пряпореца с лика на Св. Николай и после ела при мен.
Кимнах и обърнах коня. Не помнех точно коя част го носеше, но скоро го открих в ръцете на войника, който предната вечер разказваше на княза смешните истории. Намерих Симеон на края на горичката от хилави дръвчета и храсти. Пред него бяха единствено ниски хълмове, обрасли с трева. Стоеше и гледаше на север. Когато ме видя, ми даде знак да мълча. Застанах до него и в този миг усетих вибрации, които самата почва излъчваше – тропот на десетки хиляди коне и пешаци. Усещането беше кошмарно и потискащо. Близо до княза стояха двама вестоносци и в този момент той им кимна, а те свърнаха назад и после се разделиха през гората в различни посоки.
- Знаеш ли какво означава Месопотамия, Токту? – княза сякаш говореше на себе си.
Поклатих глава, но забелязах, че той не ме гледа и отговорих:
- Не ми е известно, княже.
Симеон изпъна устни в бегло подобие на усмивка.
- Там се е родила цивилизацията преди хиляди години, между реките Тигър и Ефрат. Ако е рекъл Господ, един ден ще ме последваш до там.
Замълча за миг, а после в думите му се процеждаше омраза.
- Засега трябва да премина като ураган през другата Месопотамия, между реките Днепър и Днестър. През Ателкуз, където са поселенията на маджарите.
Рязко обърна коня си към мен.
- Помниш ли вечерта, когато те питах за въшките?
Кимнах утвърдително, макар че не разбирах връзката. Князът въздъхна, но уверено каза:
- Няма да пращам дарове на никого, няма да се моля, няма да се женя за принцесите им! Всички ще преклонят глава пред мен и сами ще ми поднасят дарове, ще ми се молят и ще се радват, ако ги оженя за някоя боилска щерка!
В думите му закипя ярост.
- Маджари, печенеги, хървати, сърби, франки и всякаква сган, която опасва границите ни. А после...
Той разтърси буйната си черна коса и изсъска:
- А после ще дойде реда на Константинопол!
Изведнъж ни заля вълна от грохот. Челните маджарски отряди бяха превалили билото на последния хълм и започнаха да се спускат към нас. Симеон се обърна към мен, кимна ми и пришпори коня си срещу тях. Аз вдигнах пряпореца на Чудотвореца и подкарах коня си до него.
Маджарите ни видяха и спряха хода си. Далеч зад тях ехтеше грохота на останалата им войска. Към нас се устремиха трима конници. Спряха на един хвърлей от нас и ни дочакаха. Водачът им излезе на една конска дължина пред другите и познал човека, който яздеше белия жребец срещу него грозно се усмихна с развалените си зъби.
- Я виж ти! Самият княз на посраните българи идва да моли за милост – изхили се той.
Спряхме и ние. Симеон ми даде знак и аз забих в земята пряпореца, който носех. Князът доближи тримата конници, огледа ги, но не обели дума.
- Нима си мислиш, че новия ви Бог ще ви спаси? – не спря с подигравките маджарина.
- Имаш ли семейство? – рязко го прекъсна Симеон.
Онзи се стресна и някак объркано отговори:
- Имам.
Младият княз подкара белия си жребец до него и тихо процеди:
- Вече нямаш!
Огледа изумените погледи на другите двама конника, обиколи ги и когато стигна до забития пряпорец продължи:
- Идвам да ви кажа, че днес всички ще намерите смъртта си тук. Вчера печенегите са ударили незащитените ви поселища и вече нямате домове, добитък и храна. Нямате жени и деца!
Маджарите се спогледаха. Симеон кимна с буйната си коса и бавно наложи шлема си.
- Много държах да се почувствате, както ние се чувствахме през пролетта, когато ни ударихте в гръб!
Продължи да обикаля около тях, а в думите му струеше омраза:
- Повече няма да имате този шанс, защото няма вече да ви има!
Конниците се размърдаха неспокойно, а водача им изхърка със злоба:
- Не можете да ни победите!
Князът се усмихна като хищник и го доближи.
- О, напротив!
Измъкна рязко меча си и го посече. После аз като в сън отсякох ръката на единия съпровождащ, а Симеон заби меча си до дръжката в корема на другия.
Едва сега разбрах, че това беше сигнал и зад гърба ни с рев се втурна българската войска. Побутнах с ръка княза и извиках:
- Да се връщаме!
Симеон ме изгледа като обезумял.
- Къде?
Аз кимнах към гората:
- Назад!
Князът спря за миг, после се усмихна.
- Няма връщане назад, Токту!

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика