Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XX
http://www.erepublik.com/en/article/-xx-2087831/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII > Част XVIX >

ЧАСТ XX

После продължи все така по пътя си. Ние останахме безмълвни и неспособни на никаква реакция. Стояхме и само гледахме как тъмната маса кумани ни приближава в галоп. Когато наближиха лагера по даден знак те спряха. После от тях се отделиха четирима конника, а останалите свиха вляво и се понесоха към една рехава горичка, западно от лагера. Водачът ни ни подкани с вик да го последваме. Направихме няколко крачки и спряхме, за да пропуснем пред нас четиримата конника. Омразата заклокочи в мен и отново ръката на Евфрофин върху рамото ми ме върна в реалността. Като излезли от тежък кошмар ние закрачихме и час по час се обръщахме да търсим с поглед ту четиримата конника в лагера, ту изчезналата от погледа ни огромна куманска конница. Скоро водачът ни отново сви и този път ни поведе към средището на ромейския стан. В средата на лагера имаше огромно празно място, в средата на което беше опъната огромната походна шатра на ромейския василевс. Беше изтъкана във всички цветове на дъгата, а на равни интервали имаше широки ивици в пурпурно червено. Пред входа й беше поставен личния щандарт на Комнини, а от двете му страни се вееха образите на Света Богородица и на Св. Теодор, закрилника на Комнин. Изведнъж на пътя ни застанаха шестима стражи от императорската гвардия. Огромните им шлемове с пера и разветите дълги червени мантии ми напомниха за отдавна загиналия ми брат. Водачът ни нещо каза на стражата и те посочиха надясно, където беше издигната голяма бяла шатра. Ние се отправихме натам, но малко преди да влезем в нея видях, че четиримата кумани бяха съпроводени от стражата и хлътнаха в шатрата на василевса. Ние от своя страна влязохме в бялата шатра и там ни посрещна Радомир Арон. Той освободи водача ни и ни покани да го последваме. Наоколо бяха насядали богато облечени ромеи, тежко дишаха пратеници, разпалено спореха ромейски военачалници. Около тях се суетяха слуги в бели дрехи и носеха вода и плодове. Радомир Арон спря пред група мъже, облечени в хламидени туники и приседна до тях. Даде ни знак и ние също седнахме. Всички наоколо се бяха втренчили в Умбертопул и това ми позволи на спокойствие да огледам мъжете около мен. Бяха полулегнали върху меки постели и въпреки жегата пиеха вино. Нашето пристигане явно беше секнало разговора им. Радомир Арон ни представи и тримата:
- Това са Умбертопул – викинг и наемник на василевса, Георги Евфрофин – водач на местните, а това е Никола – болярина на Цепино.
Ромеите като по даден сигнал се заляха от смях. Не разбрах на кое точно се смеят, но погледите им се преместиха върху мен. Радомир Арон се премести и седна до мен. Потупа ме по рамото и весело им подхвърли:
- Ей с такива момчета като него ще си отвоювам царството.
Това докара нов пристъп на смях у ромеите и едва сега си дадох сметка, че бяха доста пияни. Единият, който седеше до мен сложи ръка на коляното ми и разплисквайки виното от смях изломоти:
- Богородице, болярин на Цепино!
Другите подхванаха рефрена, но гласа на Радомир Арон се извиси над смеха им.
- Не им обръщай внимание – пълни бездарници са всичките.
Ромеите намериха и това за смешно и се запревиваха от смях, като изпускаха бокалите и виното се изливаше върху туниките им. Радомир Арон взе да ги сочи един по един с пръст и със смях представяше имената и качествата им.
- Този с кривия нос е Георги Палеолог. При Дръстър командваше десния фланг, но като видя неверниците побягна и се скри в блатата. Още му вадят попови лъжички от задника.
Бурен смях посрещна тези думи, а думите от устата на Радомир Арон не секваха.
- Този плешивия е племеника на Георги Палеолог – Йоан Таронит. Цял живот учи вонните изкуства, но още не знае къде е дръжката на меча. До него е зетя на императора Никифор Менисин. Той има едно огромно качество, което никой тук няма.
Смехът постихна и ромеите се вгледаха въпросително в нас. Радомир Арон повдигна рамене и се засмя:
- Ами зет е на василевса, други качества няма.
Смехът отново изригна, а на мен започва да ми писва, но думите се лееха като из ведро.
- Този, дето ти държи коляното е Теодор - братовчед на василевса. Алексий Комнин ще го праща на турския емир Чака за жена.
Обърнах се към Радомир Арон учудено.
- Нали само жени се пращат?
- Е, именно де! – захили се Радомир Арон и смехът на всички ме блъсна в ушите. Отдръпнах гнусливо крака си от Теодор и се преместих по-назад. До мен Евфрофин и Умбертопул също се заливаха от смях на ситуацията, в която бях попаднал. В този момент в шатрата влязоха петима гвардейци и се заоглеждаха. Когато ни видяха се насочиха към нас и единия се надвеси над ухото на Радомир Арон. Дълго му шептя нещо, после ме посочи с поглед. Аз се огледах неспокойно, а смеха на пияните родственици на василевса не спираше да кънти в ушите ми. Радомир Арон ме потупа по рамото и стана. Аз също се изправих и последвахме гвардейците на няколко крачки разстояние. Светлината ме блъсна в очите, когато излязохме от шатрата и заслоних очи с ръка. Радомир Арон тихо заговори:
- Не прави резки или нетипични движения пред императора. Отговаряй кратко и ясно, а ако не знаеш отговора не лъжи.
Аз кимнах и понечих да продължа, но той отново ме спря с ръка.
- И в никакъв случай не споменавай битките при Дръстър и Хариопол.
- Защо? – учудих се аз, а Радомир Арон прошепна:
- Защото са двете единствени загуби на Комнин и то все от печенегите, а утре е третата му битка с тях. Пада си малко фаталист.
Опитах се да асимилирам чутото и побързах да настигна спътника си. Гвардейците ни поведоха към императорската шатра, отметнаха външните завеси и ни посочиха с поглед да влезем. Пристъпихме вътре и се озовахме в нещо като предверие. Други гвардейци, които пазеха там не ни погледнаха изобщо. Тежки завеси ни отделяха от василевса, но дочувахме приглушен говор вътре. Повъртях се малко и после запитах Радомир Арон:
- Защо говориш пред ромеите, че ще си освободиш царството? Комнин ще те убие, ако дочуе за това.
Спътникът ми се засмя тихо и все така с усмивка ми отвърна:
- Аз не ги лъжа, казвам им истината. А когато говориш с ромеи, това е най-сигурния начин да не ти повярват.
В този момент откъм вътрешността се чуха викове и заплахи. Един глас говореше високо на развален гръцки:
- Докога ще отлагаме битката? Четири дни вече стоим срещу тях и печенегите ни се присмиват и ни наричат страхливци. Знай, че няма да те чакаме повече! При изгрев слънце ще ядем месо от вълк или от агне!
Чуха се бързи стъпки и завесите рязко се отметнаха. Четиримата кумани профучаха покрай нас, а зад тях се затича ромей, облечен в скъпа туника. Той ги настигна и започна да им говори пред шатрата:
- Василевсът вече беше решил да даде битка утре, но вие не го изслушахте. Моля ви, благородни ханове! И ти, Боняк и ти, Тугоркан, върнете се при господаря.
Единият куманин присви злобно очи и изсъска:
- Щом утре ще има битка какво има да говорим повече.
После се завъртя на място и се отдалечи, последван от останалите. Ромеят погледна след тях и се върна в шатрата. Радомир Арон застана на пътя му.
- Василевсът ни вика – каза той.
Ромеят се беше замислил и се стресна от думите му. После ни огледа и ни даде знак да го последваме. Гвардейците отместиха завесите и ние влязохме при василевса. Не знаех какво да очаквам, преди да вляза вътре. Може би много злато, скъпи и екзотични вещи, лукс и изобилие. Реалността, която се откри пред очите ми беше много по-различна. В средата на шатрата на резбован дървен трон седеше Алексий Комнин. Беше среден на ръст, с гарваново черна коса и къса брадичка. Носеше прости войнишки доспехи и единствено златния кант по ръба на пурпурното наметало подсказваше, че това е господаря на Византия. Не носеше корона или поне златна диадема, липсваха и пурпурните му ботуши. Обстановката в шатрата беше войнишка, да не кажа аскетична. На малка масичка от лявата му страна имаше един поднос с плодове, а на земята от другата му страна бяха струпани десетки изписани свитъци. Зад дясното му рамо стоеше възрастен ромей, който тихо отговаряше на въпросите, отправени му от василевса и поемаше от ръката му всяко прочетено писмо. Двама слуги взимаха свитъците и ги носеха зад една фина копринена драперия, където забелязах дървен стелаж, отрупан с писма. От двете страни на василевса стояха по двама гвардейци с лице към входа. Вътрешността на шатрата беше осветена от слънчева светлина, проникваща през повдигнатите платнища на покрива й. До мен Радомир Арон направи дълбок поклон, същото се опитах да направя и аз. Императорът не ни удостои даже с поглед. Дочете поредното писмо, пусна го до трона си и с лекота се изправи. Приближи се до нас и ни даде знак да го последваме зад прозрачна завеса. Там имаше походна маса, отрупана с карти и четири походни стола. Комнин седна на единия от тях и с жест ни покани да го последваме. Аз погледнах учудено Радомир Арон, но на него по нищо не му личеше, че е изненада. Приседнахме и двамата и зачакахме императора да ни заговори. Алексий Комнин постоя малко, зареян в собствените си мисли, после с две ръце разтри лицето си и най-после вдигна поглед към нас.
- Е, Радомир Арон, кажи сега каква я свърши в Родопите.
Даде знак с дясната си ръка и възрастния ромей, който явно беше доверения му съветник изникна зад гърба му. Моят спътник заговори ясно и кратко:
- Водя хората, които Евфрофин и Умбертопул събраха в западна Родопа – общо 1700 души.
Съветникът прошепна нещо на императора. Той го изслуша и поклати глава.
- Сметките не ми излизат. Стоян Мечиглас е довел само 600 души от източна Родопа, а от българите, живеещи между Родопа и Солун са дошли 1200 души. Общо 3500 меча.
Алексий Комнин се изправи и бавно се заразхожда около масата. После пак се седна и се вгледа в една точка, някъде пред него.
- Надявах се да събера поне два пъти по толкова българи, но вече нямам време. Утре ще дадем битка на неверниците.
После погледа му се насочи към мен и той продължи да говори като на себе си.
- Значи ти си болярина на Цепино.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика