Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XVI
http://www.erepublik.com/en/article/-xvi-2082071/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.


Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

< Част I > < Част II > < Част III > < Част IV > < Част V > < Част VI > < Част VII > < Част VIII > < Част IX > < Част X > < Част XI > < Част XII > < Част XIII > < Част XIV > < Част XV >

ЧАСТ XVI

После пришпори коня си и се понесе към десния ни фланг, където бясно напредваше тежката ни конница. Изпъшках и го последвах.
Тежката ни пехота напредна в центъра и затвори подхода към гората. Сечаха методично всеки противник, който се доближаваше до нея. Гледката, макар и кървава приличаше на жътва, в която бавно и един след друг полягаха маджарските тела. На левия ни фланг леката пехота зае билата на три хълмчета, които се “извисяваха” над терена и подкрепяни от малобройната ни лека конница систематично отбиваше епизодичните вражески набези и бавно настъпваше. По-късно си дадох сметка, че Симеон лично е оглеждал местността и много внимателно бе подбрал мястото на битката. Разбрах, че в седмицата преди битката никакви манастири не е обикалял, а е търсил идеалната позиция. Явно затова и ме остави в Преслав да пазя коня му. Маджарите бяха попаднали в перфектна клопка. Бяха неподготвени, в походен строй и нямаха време да се прегрупират. Отдясно ги подпираха хълмовете, срещу тях като наковалня бе строена тежката ни пехота, а от ляво ги удари тежката българска конница, която разсече като с меч строя им, разбърка редовете им, а след конницата ги нагази и останалата част от пехотата ни. Хаосът в редиците им бе почти пълен.
Яздех до Симеон в ариегарда на тежката конница. Това поне успях да го убедя, че не трябва да се излага на опасност в челото на атаката. Скоро отмаляхме от сеч. Князът изостана и започна да се оглежда. Аз го доближих и го запитах само с поглед, а княза се завъртя като бесен с коня си, а очите му хвърляха мълнии.
- Тук е средата на строя им, Токту! – изкрещя той.
Продължи да се озърта като полудял и пак се опита да надвика грохота на битката.
- Търси боилите им!
Към нас отдавна се бяха прилепили двадесетте лични стражи на княза и във всеки момент на боя се стараеха да го обграждат с телата и мечовете си. Сега им кимнах и те разшириха кръга около Симеон. Настигна ни и пехотата и аз повторих пред тях заповедта на княза. Симеон се приближи до мен и тежко задиша. Опитваше се да оправи косата под шлема си, но тя бе залепнала от потта. Около нас битката постепенно утихваше и се изнасяше към края на маджарската колона. Надявах се младия княз да остане тук и да не рискува повече днес. Приближих го и му подадох да пийне вода. Той трескаво ме погледна, но отпи и продължи да се оглежда.
Скоро войници от дръстърския гарнизон доведоха петима пленени маджарски боили. Едър мустакат десетник ги удари един по един отзад през краката и те неволно коленичиха пред българския владетел. Изглеждаха като току-що разбудени от сън и още не бяха осъзнали какво се беше случило. Бяха жалка картинка – целите омазани в кръв и кал, с разчорлени коси и разкъсани дрехи. Симеон ги доближи и бавно започна да ги оглежда. После посочи с меча си крайния отдясно и даде знак да го изправят. Вцепененият маджарски боил гледаше господаря на българите и не смееше да трепне. Князът го доближи и с върха на меча повдигна брадичката му. Огледа го и благо рече:
- Тебе те знам.
Маджаринът не знаеше как да реагира и затова се опита да се усмихне. Симеон също се усмихна и продължи:
- Помня те много добре. Гледах те от бойниците на Дръстър, а ти бе спрял коня си точно под мен и псуваше и обиждаше всичко българско!
Усмивката на пленника замръзна, а белият кон на княза го доближи.
- Не се плаши – тихо каза Симеон – няма да умреш...
Не довърши изречението си, отдалечи се от маджарина и го изгледа пак. Никой не проронваше и дума, а грохота на битката продължаваше да се отдалечава. Князът прибра меча си и пророни само една дума:
- ...лесно!
После се обърна към личната си стража и заповяда:
- Вдигнете го на копията си!
Тутакси десетина копия се забиха в пленника и го вдигнаха във въздуха. Останалите коленичили маджари паднаха по очи и на висок глас започнаха да молят за милост. Симеон стоеше и се наслаждаваше на гледката.
Мустакатият дръстърски десетник доближи княза и стори поклон.
- Светли княже, позволи аз да убия останалите.
Сведе глава и преглътна тежко.
- Маджарите изклаха семейството ми, жена ми и четирите ми момчета. Сега живея, само за да мъстя за тях и да се повелявам на волята ти, княже! Отдай ми тази чест, моля те!
Очите му бяха сухи, но горяха като въглени с огромна молба в тях. Симеон бавно наложи пак шлема си, обърна коня си и му заповяда:
- Убий ги!
Подкара към тила ни, но след малко се обърна към мен.
- Върви и разпореди от мое име да не се взимат пленници!
Четири пъти просветна меча на десетника и четири маджарски глави се изтърколиха в калта, за да изкупят греховете на четиримата безгрешни младенци.
Пришпорих коня си, за да изпълня заповедта. Битката още не бе свършила и се проточи няколко часа още. Маджарите се биха храбро и близо 20 000 от тях оставиха телата си на бойното поле. Една част от войската им побягна още в началото, яздиха безспирно назад и когато се върнаха не намериха нищо освен пепел. Скоро и те срещнаха смъртта си от обикалящите из Ателкуз отряди на печенегите и от настъпващата на север армия на младия български владетел. След две седмици новата Месопотамия бе обезлюдена откъм маджари.
Когато Георги се върна от мисията си при печенегите ми разказа, че когато маджарите, които служеха при Арнулф разбрали за катастрофата напуснали армията му и побягнали към Карпатите, а вуйчото на Симеон ги приел радушно.
Овечкият боил Гостун бе екзекутиран вечерта след битката. Князът бе надушил за близките му отношения с ромеите и със Салан. Областта между Одесос и Овеч бе дадена под управление на въздигнатия за вътрешен боил Мирчо, досегашния командващ тежката пехота на княза. Симеон искаше да ме изпрати в селото ми за седмица отпуск, но аз отказах, защото освен брат ми нямах друг жив близък човек на този свят, а дома ми отдавна беше престолнината Велики Преслав.
Когато сенките се удължат през есента неусетно те обхваща едновременно хлад и тъга. Младият ми господар се беше подпрял на една бойница, а есенния вятър развяваше косите и наметалото му. Погледът му бе вперен на юг и стоеше така от часове. Размърдах се зад него и тихо казах:
- Да се прибираме, светли княже. Стана хладно, а и вечерята те очаква.
Думите ми го стреснаха и сякаш го събудиха от дълбок сън. Той се обърна към мен, изгледа ме и постави ръка на рамото ми.
- Заслугата за победата е само твоя, Токту.
Останах изумен, но успях да смотолевя:
- Нямам никакви заслуги, само те охранявах.
Симеон бавно поклати глава.
- Ти ми каза как се постъпва с въшките.
После инстинктивно се почеса по главата. Потупа ме по рамото и се разсмя.
- Което ми напомня, че има много въшки за трепане.
Подмина ме, но след две три крачки се обърна и ме попита дяволито:
- Ще ме последваш ли до истинската Месопотамия напряко през Константинопол?

ИНТЕРМЕДИЯ 5

Седяхме с Георги пред разкопките на гробницата. Зад нас струеше светлината, от която преди малко бяхме излезли. Дишахме тежко и от време на време си хвърляхме по някой поглед. Макар, че вече беше май, нощният вятър ни караше да настръхнем. Седяхме на мократа глина голи, само по боксери. Дадох знак на Георги, бавно се изправихме и се отправихме към паркираното ми наблизо “Мондео”. След няколко крачки в очите ни блесна светлина от прожектор и един глас изрева:
- Кои сте вие?
С Георги се спогледахме и останахме безмълвни, настръхнали от студ като пилци. Светлинният лъч се заклати срещу нас. Забелязах, че е насочен в очите ни и прошепнах на Георги:
- Ченгета!
Той се вкамени. Едно гадно предчувствие нахлу в мен и аз се обърнах към него и разтресох раменете му.
- Пак ли си помъкнал перпери? – изсъсках аз.
По изцъкления му поглед разбрах, че съм познал. Сведох поглед към боксерите, с които беше обут. Явно там ги беше натъкмил.
- Глупак такъв, сега ще ни опандизят! – викнах аз и му забих един юмрук в дясното ухо. Сграбчих гащите му, но той политна, олюля се и залитна към мен. Инстинктивно го подхванах да не падне, когато чух:
- Шефе, ела да видиш картинка!
Гласът явно принадлежеше на полицая, който носеше фенерчето. Чух шум от множество стъпки и в снопа светлина изплуваха фигурите на трима полицаи. На раменете на единия блеснаха звездички. Той спря за миг, огледа ни и свали фуражката си. Лъсна голата му глава, после прокара ръка по челото си.
- Оле, Боже! – въздъхна той.
Зад дясното му рамо се надвеси друго ченге, с коремче и посребрели коси и се захили.
- Шефе, Цветанов няма да се зарадва, че си хванал педераси! Трябват му истински иманяри.
Пак ни огледа и се засмя, този път с глас.
- А и оня, историка, дето ходи без портфейл само това чака. Ще надуе главата на Бойко за трафика с антики.
Осъзнавах, че сме смешна картинка. Двама почти голи мъже на средна възраст стояхме прегърнати посред нощ в пустошта. Офицерът се приближи още, огледа ни пак и запита:
- Чия е колата с бургаската регистрация?
Понечих да се обадя, но не успях да удържа Георги, когото май бях нокаутирал и двамата се свлякохме под истеричния смях на полицаите. Земята беше студена, а тревата росна. Опитвах се да избутам Георги от себе си, когато забелязах, че съм наобиколен от кубинки. Забелязал съм, че в такива моменти човек се сеща за невероятни неща. Спомних си един мой отдавна починал чичо, който преди години на пияна глава беше ударил шамар на милиционер, за да спечели бас на колко метра ще литне фуражката. После го прибрали, пукнали го от бой, а той до смъртта си все се смееше на лафа: “Днешната милиция не бие, ама снощната как ме би”.
Чух, че някой се изхрачи върху нас. После гласа на офицера изскърца:
- Разкарайте тия педали от тук!
Шкембелията застана до главата ми и се захили истерично.
- Шефе, не смея да ги барна, че може и да прихвана!
Смехът изригна от всякъде и скоро кубинките изчезнаха от погледа ми. Над мен остана надвесен само командира им. Дълго ни гледа, после проследи с поглед дали подчинените му са се отдалечили. Когато забеляза, че го гледам в очите поглади голата си глава и почти измърка:
- Готино гадже имаш! Мамка му, само грозници като теб се уреждат!
После с поглед ми даде знак да изчезваме и закрачи в нощта.

ИНТЕРМЕДИЯ 6

Седяхме в ресторанта на хотела на Роко в Казанлък и надигахме чашите. С половин уста си поръчвахме пиене, когато намалееше и гледахме тъпо в масата. По едно време се появи някакъв циганин цигулар и се разскърца на талпата си. Доближи ни, но явно погледа, който му метнах беше ясен и се омете веднага. След втората водка започнах да усещам болките по тялото си. Бяха ме ударили няколко пъти, но за щастие ударите не бяха с остриетата на сабите им. Сега на тези места имах синини колкото дюли, а умората и пиенето засилваха болката. Георги удари две ракии и съвсем висна на масата. Опитах се да уловя погледа му, но той упорито зяпаше покривката.
- Нали ми обеща, че няма да бараш за себе си? – казах тихо най-накрая.
Той бавно вдигна поглед като насран.
- Не е за мен.
- А за кого тогава? – изръмжах аз.
Той постоя малко, после бръкна в джоба си и ми подхвърли нещо на масата. Вдигнах го и познах времевия таймер, който носеше на ръката си.
- Този е за теб – каза той.
- Мислиш да купиш съвестта ми така?
Очаквах да се обиди, но той само поклати глава и сви рамене.
- За Арнаудов са. Пак го е прихванало и събира пари за хеликоптер и командоси.
Преглътнах на сухо два-три пъти.
- Не може да се намесва в историята – глухо казах – всичко ще се обърка!
Георги отпи, после вдигна рамене.
- ‘Ба ли ма’а му.
Циганинът пак довтаса, но този път водеше млада циганка в червени шалвари и фередже. Цигулката зави протяжно и фалшивите пендари по танцьорката полудяха. Загледах се в чашата си, после попитах циганина:
- Знаеш ли кой е убил Иванко?
Мелодията веднага се промени на “Камъните падат”, а мангала запя мазно:
- “Кой уби Иванко? Кой уби Иванко?”
- Марш оттук, мангал! - не издържах аз и ударих по масата.
Циганите се ометоха на секундата. Отместих поглед към Георги и тихо казах като на себе си:
- Я ми разкажи какво стана на сватбата на щерката на Иван Асен II.
Рано сутринта на вратата на хотелската ни стая се заблъска. Георги спеше като заклан и аз станах, за да отворя. Главата ме цепеше, бях сънен и дълго търсих ключа. Думкането продължи.
- Мамицата ти! Ей-сега ще ти разбих тиквата, само да отворя! – извиках аз, докато ровех в чекмеджетата на бюрото и с празен поглед оглеждах стаята за ключа. По едно време го видях на земята, грабнах го и отключих.
Срещу мене стояха двама мазни цигани в костюми и вратовръзки, пред тях мангала от снощи с цигулката под лявото си рамо, а зад тях надничаха двама сержанти от полицията. Явно не бях привлекателна гледа – разчорлен, по боксери и с безумен поглед.
Единият костюмиран циганин се усмихна насила и започна:
- Аз съм адвокат на господин Асенов.
Посочи с поглед цигуларя, после погледна полицаите и продължи:
- Снощи сте го обидили на “мангал”. Това е расова дискриминация и ние подадохме жалба до Районния съд в Казанлък, а полицията ще ви задържи, тъй като е възможно да извършите повторно същото деяние.
Стоях и гледах на парцали. По едно време Георги се надигна и докато търкаше очи застана зад мен.
- Я, ама това е мангала от снощи! – рече той.
Другият костюмар се обърна рязко към полицаите:
- Виждате ли, господин полицай, че рецидива е налице?
Ченгето махна с глава неопределено, кимна на колегата си и двамата влязоха вътре, като затвориха вратата след себе си. Двамата огледаха дежурно стаята ни, после единия тихо заговори:
- Нямаме заповед да ви задържим, само ни наредиха да съпроводим адвокатите им.
Другият кимна и продължи:
- Аз мислех, че ще го цапардосаш мангала, ама хубаво, че се сдържа.
Двамата се засмяха, а ние с Георги се спогледахме, без да схващаме какво става. Първият полицай се усмихна, приближи се до мен и ме потупа по рамото.
- Хайде, момчета! Палете колата и газ за Бургас.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика