Join the new world

Ех, минаха близо двайсет години, от когато напуснах България. Двадесет интересни години, далече от страната, която ми е дала име и народност. Далече от роднини и приятели.
Не, че не намерих нови дружки тук - напротив имам толкова различни по народност приятели. Хора, които са като мен - емигранти в една чужда за тях страна, които са спечелили нещо, но и са загубили също така със своя избор. Но да карам подред и да ви разкажа за моя избор и последствията от него.

град Елена, 1995 година

-Мите, няма работа, мой човек, съжалявам - каза директорът на фабриката. - Няма как да те вземем при нас, даже ще се наложи да уволня половината си персонал. Разбери ме, знам че с Георги сте първи приятели, но криза е, парите изгоряха с фалита на банката, въобще не знам дали аз ще съм на работа след месец.
-Знам, чичо Иване, знам, но сам разбираш, че няма как да осигуря парите за лекарствата на сестра ми, Заплатите на майка и татко едвам стигат за сметките и то ако им ги дадат. Така, че какъв избор имам - студент съм, няма от къде да изкарам пари през лятото, за да ги подпомогна малко родителите си. Какъв изход имам от това положение.
-Никакъв, моето момче, поне не и на този етап, не и в тази държава. Аз вече съм вече стар за да емигрирам, но ти и твоите връстници сте друга работа. Вие имате още шанс да избягате от нашата мила родна картинка.
-Не, чичо Иване, няма да стане как така ще замина навън? Ами приятелите, роднините, да не говорим за езика.
-Ти си млад, бързо ще научиш езика. Колкото и да ти е трудно ще успееш да се приспособиш там.
- Не, няма да напусна. Може да остана в София след като завърша, но няма да напусна родината си, колкото парите и да не ми стигат. Няма да стана предател на родината си и роб в чужбина.
-Не е нужно да си роб, завърши първо и ако успееш да си намериш работа навън - замини. Така ще си по-полезен и на себе си и на другите.

София,1996 година

-Митак, ти си луд. - каза Венета, докато се протягаше в леглото. - По-добре ела при мен в леглото, а ще видиш, че утре по-друг начин ще мислиш.
- Не, Вени, този път заминавам окончателно и няма да се върна.
-Не можеш да ми го причиниш това. Не и след като те чаках 3 месеца да се върнеш от Германия с надеждата, че това ти е първия и последен път, в който отиваш на гурбет.
-Да, през май мислих така, но някак си разбрах, че дори и да се върна няма да съм същия човек. Веднъж видял как се работи в "белите" страни, как те приемат за равнопоставен човек, не за стока втора ръка или като роб. Кажи ми какво да правя тук, където дори не се знае дали ще си намеря работа - да седя по цял ден в кафенетата и да гледам как хората стават все по-мрачни и по-мрачни ли? Не, не искам такъв живот. Може би след 20 години ще се прибера за постоянно, може до тогава живота в България да се е подобрил.
-А аз какво да правя? Да седя и да те чакам да се върнеш? Не, това няма да стане. Обичам те, но никога, ама никога няма да се заробя и да те чакам. Къде остана онова твоето желание да седиш и да се развиваш в България? - продължаваше да не вярва Венета. - И за какво беше всичко това тази вечер - цветя, вечеря в този безбожно скъп ресторант, тази стая, леглото с розите. За да ми покажеш, че можеш да си романтик или само за да ми кажеш, че се разделяме?
- Не е нужно да се разделяме. Може да дойдеш с мен.
-И да оставя семейство, приятели и работа тук. Знаеш ли колко трудно се уредих да карам стаж в тази кантора? Не нали, а и как да знаеш след като беше навън да си гледаш пашалъка. Въобще сети ли се за мен през тези 3 месеца?
-Постоянно мислих за теб, Вени, постоянно. На мен да не мислиш, че ми беше лесно. Имах шанс и го използвах, толкова ли е трудно да го проумееш.
-Край. Вече няма НАС, Мите. Всеки е поел по свой път. - каза Венета, докато ставаше от леглото и почна да се облича. - Това е, не мога повече да седя и да те чакам да си дойдеш за ден, два или седмица и после пак да заминеш

Аеропорт София, 2000 година

-Мамо, мамо - викаше малкия Петър, докато се оглеждаше в навалицата. - Тате, къде сте?
-Здравей, малкия - приближи се към него един господин в костюм. - Да не си се изгубил?
-Да, ичо - каза през сълзи малкото дете.
-На колко си и как се казваш? - опита се да го успокои човекът. - Аз съм Димитър.
-Етър, на тли. - отговори детето. - Къде са мама и тате? - беше готово отново да зареве.

В този момент близо до тях се чу разтревожен женски глас:
-Петре къде избяга, не е време да се криеш. Извинете, госпожо, виждали ли сте детенцето ми? На три е, с руса косичка и с костюмче. А вие господине?

В този момент Димитър се изправи и хвана Петър за ръка и го поведе в посока на гласът.
-Извинете, госпожо, да не би това да е вашето дете - попита той една жена, която всеки момент беше на ръба да се разпадне от притеснение.
-Петре, така ме изплаши. Никога повече не се отделяй от мен - каза тя докато прегръщаше детето си. - Благодаря ви - изправяйки се и поглеждайки човекът довел детето и очите и се разшириха от почуда - Мите? Ти ли си това?
- Вени - отвърна с малко закъснение Димитър - не мога да повярвам, какво правиш тук?
- Чакам съпруга ми да се прибере от Лондон с малкия. Ами ти? Как си?
-Добре съм, още съм в Германия. Но дай да отидем в кафенето да поговорим на спокойствие, а и така Петърчо няма да се изгуби - опита да се усмихне той.

Няколко минути по-късно

- Не мога да повярвам, че те засичам на летището, Вени. Не сме се виждали от близо 5 години, а ти си станала дори и по-хубава. А виждам, че си станала и майка. Определено си личи, че си живяла пълноценно в нашата страна.
-Така е, Мите. Устроих се някак си тук. Майка съм, съпруга съм, а освен това продължавам да съм в онази кантора, но вече като старши съдружник. - сякаш по поръчка в този момент и звънна телефона и.
- Момент, Мите, съпругът ми ми звъни, явно е вече в зоната и се оглежда за нас.
- Жоре, ние с Петър сме в кафенето. Видях се с един стар познат.

След 5 минути

Към тях се приближи мъж с костюм, който се наведе и целуна Венета и прегърна Петър и след това погледна към Димитър и в погледа му проблесна тревога и почуда.
- Скъпи, запознай се с моя стар приятел Димитър. Митак, това е съпругът ми Георги.
-Ние вече се познаваме, Вени - отвърна и съпругът и. - Познаваме се и то отпреди да се запозная с теб.
- Вярно е, едно време бяхме неразделни - допълни с леко чувство на тъга Димитър. - Как си, Жоре?
- Добре съм, Мите - отвърна му веднага Георги - Не сме се чували от толкова много време. Как си, какво правиш?
-Добре съм. В Германия съм все още, оправям се с живота там. Но вие как се запознахте?
- Запознахме се преди 5 години и постепенно се събрахме и разбрахме, че сме един за друг. А после се роди и Петър. - започна Георги. - Винаги съм се чудил как един строителен инженер успя да спечели една толкова красива адвокатка - каза през смях той.
- Радвам се, че се видях с вас, но трябва да тръгвам. - отвърна Димитър - Ето номера ми, ако ви потрябвам за нещо. Наистина искам да си поговоря с вас повече, но не мога да се бавя повече. - продължи с лека тъга той - Трябва да отида се сбогувам със сестра си за последно.
- Нашите съболезнования, Мите. Моля те предай и на чичо Стефан. - отвърна Венета.

Димитър стана и бързо се обърна за да не видят сълзите в очите му. Сълзи, които и той не знаеше заради кого са - заради сестра му или заради пропуснатия живот.

Дортмунд, 2015

-Ало, кой е? - попита сънен Димитър.
-Аз съм, Мите, Венета. - отвърна му разтроен глас. - Ще ми трябва твоята помощ за сина ми.
-Кажи, слушам те.
-Петър има проблеми с бъбреците от малък. Но сега вече е много сериозно - и втория бъбрек отказа и ни трябва донор за да го спасям. Георги беше против да ти звъня, но ти си най-подходящият.
-Най-добрия вариант за дарител на орган е да е близък роднина, най-вече родител, а моите са несъвместими, така че оставяш само ти. - през хрипове обясни му Венета.
-Аз ли? Защо не Георги, а аз - се опитваше да проумее чутото Димитър.
-Петър винаги е приемал Георги за свой баща, както и Георги за негов син, но те не са биологични роднини.
-Задръж, това не е за телефона. Пристигам в София по най-бързия начин за да ми обясниш какво точно имаш предвид.

София, два дена по-късно

-Вени, би ли ми обяснила? Как така аз съм баща на Петър?
- Спомняш ли си вечерта, когато се разделихме. Тогава съм забременяла. А после вече беше късно. Запознах се с Жоро, а той реши да го задържим и да го отгледаме като свое. Това си е нашата тайна с Жоро и на синът си никога не казахме истината.

София, две седмици по-късно:

Ето я моята история. Емигрант, който избра живота в Германия, подготвян за операция за да спаси сина си, за да може да го отгледа друг. Друг, който си остава моят най-добър приятел от детството. Но не съжалявам за нищо - знам, че ако бях останал и отгледал сина си, шях да съм по-лош родител от Георги. Може и на мен съдбата да се усмихне и някой ден да отгледам и аз едно дете.

Бележка на автора: Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна. Този разказ е изцяло авторска измислица и не претендира за достоверност. Публикувана за първи кръг от "Мастилен лабиринт - 3",предварително отсяване в отбор "Страст".

Другите статии на отбор "Страст":
Една планета, много граници (абстракция)
За терминалите и хората
Терминалите* - авариен изход, възможност, избор на предатели или ...
Ще се върнем
ТерминаЛтор и "обетованата" земя vs. Читавият адекватник