Последствията от един избор
Rokamball
Ех, минаха близо двайсет години, от когато напуснах България. Двадесет интересни години, далече от страната, която ми е дала име и народност. Далече от роднини и приятели.
Не, че не намерих нови дружки тук - напротив имам толкова различни по народност приятели. Хора, които са като мен - емигранти в една чужда за тях страна, които са спечелили нещо, но и са загубили също така със своя избор. Но да карам подред и да ви разкажа за моя избор и последствията от него.
град Елена, 1995 година
-Мите, няма работа, мой човек, съжалявам - каза директорът на фабриката. - Няма как да те вземем при нас, даже ще се наложи да уволня половината си персонал. Разбери ме, знам че с Георги сте първи приятели, но криза е, парите изгоряха с фалита на банката, въобще не знам дали аз ще съм на работа след месец.
-Знам, чичо Иване, знам, но сам разбираш, че няма как да осигуря парите за лекарствата на сестра ми, Заплатите на майка и татко едвам стигат за сметките и то ако им ги дадат. Така, че какъв избор имам - студент съм, няма от къде да изкарам пари през лятото, за да ги подпомогна малко родителите си. Какъв изход имам от това положение.
-Никакъв, моето момче, поне не и на този етап, не и в тази държава. Аз вече съм вече стар за да емигрирам, но ти и твоите връстници сте друга работа. Вие имате още шанс да избягате от нашата мила родна картинка.
-Не, чичо Иване, няма да стане как така ще замина навън? Ами приятелите, роднините, да не говорим за езика.
-Ти си млад, бързо ще научиш езика. Колкото и да ти е трудно ще успееш да се приспособиш там.
- Не, няма да напусна. Може да остана в София след като завърша, но няма да напусна родината си, колкото парите и да не ми стигат. Няма да стана предател на родината си и роб в чужбина.
-Не е нужно да си роб, завърши първо и ако успееш да си намериш работа навън - замини. Така ще си по-полезен и на себе си и на другите.
София,1996 година
-Митак, ти си луд. - каза Венета, докато се протягаше в леглото. - По-добре ела при мен в леглото, а ще видиш, че утре по-друг начин ще мислиш.
- Не, Вени, този път заминавам окончателно и няма да се върна.
-Не можеш да ми го причиниш това. Не и след като те чаках 3 месеца да се върнеш от Германия с надеждата, че това ти е първия и последен път, в който отиваш на гурбет.
-Да, през май мислих така, но някак си разбрах, че дори и да се върна няма да съм същия човек. Веднъж видял как се работи в "белите" страни, как те приемат за равнопоставен човек, не за стока втора ръка или като роб. Кажи ми какво да правя тук, където дори не се знае дали ще си намеря работа - да седя по цял ден в кафенетата и да гледам как хората стават все по-мрачни и по-мрачни ли? Не, не искам такъв живот. Може би след 20 години ще се прибера за постоянно, може до тогава живота в България да се е подобрил.
-А аз какво да правя? Да седя и да те чакам да се върнеш? Не, това няма да стане. Обичам те, но никога, ама никога няма да се заробя и да те чакам. Къде остана онова твоето желание да седиш и да се развиваш в България? - продължаваше да не вярва Венета. - И за какво беше всичко това тази вечер - цветя, вечеря в този безбожно скъп ресторант, тази стая, леглото с розите. За да ми покажеш, че можеш да си романтик или само за да ми кажеш, че се разделяме?
- Не е нужно да се разделяме. Може да дойдеш с мен.
-И да оставя семейство, приятели и работа тук. Знаеш ли колко трудно се уредих да карам стаж в тази кантора? Не нали, а и как да знаеш след като беше навън да си гледаш пашалъка. Въобще сети ли се за мен през тези 3 месеца?
-Постоянно мислих за теб, Вени, постоянно. На мен да не мислиш, че ми беше лесно. Имах шанс и го използвах, толкова ли е трудно да го проумееш.
-Край. Вече няма НАС, Мите. Всеки е поел по свой път. - каза Венета, докато ставаше от леглото и почна да се облича. - Това е, не мога повече да седя и да те чакам да си дойдеш за ден, два или седмица и после пак да заминеш
Аеропорт София, 2000 година
-Мамо, мамо - викаше малкия Петър, докато се оглеждаше в навалицата. - Тате, къде сте?
-Здравей, малкия - приближи се към него един господин в костюм. - Да не си се изгубил?
-Да, ичо - каза през сълзи малкото дете.
-На колко си и как се казваш? - опита се да го успокои човекът. - Аз съм Димитър.
-Етър, на тли. - отговори детето. - Къде са мама и тате? - беше готово отново да зареве.
В този момент близо до тях се чу разтревожен женски глас:
-Петре къде избяга, не е време да се криеш. Извинете, госпожо, виждали ли сте детенцето ми? На три е, с руса косичка и с костюмче. А вие господине?
В този момент Димитър се изправи и хвана Петър за ръка и го поведе в посока на гласът.
-Извинете, госпожо, да не би това да е вашето дете - попита той една жена, която всеки момент беше на ръба да се разпадне от притеснение.
-Петре, така ме изплаши. Никога повече не се отделяй от мен - каза тя докато прегръщаше детето си. - Благодаря ви - изправяйки се и поглеждайки човекът довел детето и очите и се разшириха от почуда - Мите? Ти ли си това?
- Вени - отвърна с малко закъснение Димитър - не мога да повярвам, какво правиш тук?
- Чакам съпруга ми да се прибере от Лондон с малкия. Ами ти? Как си?
-Добре съм, още съм в Германия. Но дай да отидем в кафенето да поговорим на спокойствие, а и така Петърчо няма да се изгуби - опита да се усмихне той.
Няколко минути по-късно
- Не мога да повярвам, че те засичам на летището, Вени. Не сме се виждали от близо 5 години, а ти си станала дори и по-хубава. А виждам, че си станала и майка. Определено си личи, че си живяла пълноценно в нашата страна.
-Така е, Мите. Устроих се някак си тук. Майка съм, съпруга съм, а освен това продължавам да съм в онази кантора, но вече като старши съдружник. - сякаш по поръчка в този момент и звънна телефона и.
- Момент, Мите, съпругът ми ми звъни, явно е вече в зоната и се оглежда за нас.
- Жоре, ние с Петър сме в кафенето. Видях се с един стар познат.
След 5 минути
Към тях се приближи мъж с костюм, който се наведе и целуна Венета и прегърна Петър и след това погледна към Димитър и в погледа му проблесна тревога и почуда.
- Скъпи, запознай се с моя стар приятел Димитър. Митак, това е съпругът ми Георги.
-Ние вече се познаваме, Вени - отвърна и съпругът и. - Познаваме се и то отпреди да се запозная с теб.
- Вярно е, едно време бяхме неразделни - допълни с леко чувство на тъга Димитър. - Как си, Жоре?
- Добре съм, Мите - отвърна му веднага Георги - Не сме се чували от толкова много време. Как си, какво правиш?
-Добре съм. В Германия съм все още, оправям се с живота там. Но вие как се запознахте?
- Запознахме се преди 5 години и постепенно се събрахме и разбрахме, че сме един за друг. А после се роди и Петър. - започна Георги. - Винаги съм се чудил как един строителен инженер успя да спечели една толкова красива адвокатка - каза през смях той.
- Радвам се, че се видях с вас, но трябва да тръгвам. - отвърна Димитър - Ето номера ми, ако ви потрябвам за нещо. Наистина искам да си поговоря с вас повече, но не мога да се бавя повече. - продължи с лека тъга той - Трябва да отида се сбогувам със сестра си за последно.
- Нашите съболезнования, Мите. Моля те предай и на чичо Стефан. - отвърна Венета.
Димитър стана и бързо се обърна за да не видят сълзите в очите му. Сълзи, които и той не знаеше заради кого са - заради сестра му или заради пропуснатия живот.
Дортмунд, 2015
-Ало, кой е? - попита сънен Димитър.
-Аз съм, Мите, Венета. - отвърна му разтроен глас. - Ще ми трябва твоята помощ за сина ми.
-Кажи, слушам те.
-Петър има проблеми с бъбреците от малък. Но сега вече е много сериозно - и втория бъбрек отказа и ни трябва донор за да го спасям. Георги беше против да ти звъня, но ти си най-подходящият.
-Най-добрия вариант за дарител на орган е да е близък роднина, най-вече родител, а моите са несъвместими, така че оставяш само ти. - през хрипове обясни му Венета.
-Аз ли? Защо не Георги, а аз - се опитваше да проумее чутото Димитър.
-Петър винаги е приемал Георги за свой баща, както и Георги за негов син, но те не са биологични роднини.
-Задръж, това не е за телефона. Пристигам в София по най-бързия начин за да ми обясниш какво точно имаш предвид.
София, два дена по-късно
-Вени, би ли ми обяснила? Как така аз съм баща на Петър?
- Спомняш ли си вечерта, когато се разделихме. Тогава съм забременяла. А после вече беше късно. Запознах се с Жоро, а той реши да го задържим и да го отгледаме като свое. Това си е нашата тайна с Жоро и на синът си никога не казахме истината.
София, две седмици по-късно:
Ето я моята история. Емигрант, който избра живота в Германия, подготвян за операция за да спаси сина си, за да може да го отгледа друг. Друг, който си остава моят най-добър приятел от детството. Но не съжалявам за нищо - знам, че ако бях останал и отгледал сина си, шях да съм по-лош родител от Георги. Може и на мен съдбата да се усмихне и някой ден да отгледам и аз едно дете.
Бележка на автора: Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна. Този разказ е изцяло авторска измислица и не претендира за достоверност. Публикувана за първи кръг от "Мастилен лабиринт - 3",предварително отсяване в отбор "Страст".
Другите статии на отбор "Страст":
Една планета, много граници (абстракция)
За терминалите и хората
Терминалите* - авариен изход, възможност, избор на предатели или ...
Ще се върнем
ТерминаЛтор и "обетованата" земя vs. Читавият адекватник
Comments
Мм... право в сърцето. Заслужава си да пишеш такива неща дори само заради реакциите на хората. Много лесно разбираш кого си жегнал и кой не е щастлив от пътеките, които е избрал.
Нямам думи, това е......
По принцип рядко чета дълги статии в пресата, ако не са от държавни вестници, но тук още в началото ме грабна! Интересно се е получило..
Много модерна тази тема с емиграцията....! Отивате там, откъдето дяда ви Хаджи се връща...ще минат години, ще разберете...
Иначе интересна история, но доста перверзна, според мен...
Какво би се променило, ако смениш Германия със село Веселиново, примерно...? И се оправяш там, като млад, преуспяващ фермер...
Наздраве бре, маскари !
[removed]
Дедо Хаджи наздраве - това първо и Германия ми е доста по далеч от село Веселиново(което ми е на 5 км - как надуши, че ми е толкова близко не знам) 🙂
Наздраве !
🙂
Наздраве, дядо Хаджи!
Браво, явно най - хубавите статии ги пазите за накрая.
Браво
Много хубава статия. Поздрави!
Браво!
🙁
Браво
Браво 🙂
Браво!