Join the new world

Приятели,
благодаря ви за добрите отзиви за първа част. Надявам се да продължите да следите историята ми и да бъдете все така доволни от нея. Споделете с вашите приятели чрез шаут за този разказ.
Преди 3 години започнах проучвания за битките, за които разказвам в книгата. Както се досещате, достоверните източници са малко, а и те подлежат на доста тълкувания. Отне ми близо година, за да проуча и обобщя фактите. Нямаше да се справя без приятелите ми от форума на nauka.bg. Гордея се, че познавам такива патриоти като тях. Следващият път ще ви разкажа как се публикува книга у нас.
За шаут:
СЕДЕМТЕ "МАЛОВАЖНИ" БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, Част II http://www.erepublik.com/en/article/-ii1-2072405/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Основаване на Централен Комитет.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ II

Бавно се прекръстих и пришпорих коня си, а зад мен звъннаха в ритъм доспехите на войниците ми. След няколко метра трескаво се обърнах и се вгледах в пряпореца, който носеше стотника. Беше вдигнат на обикновено копие, но оттам с благия си поглед кротко ме гледаше Св. Николай Чудотворец.
Плавният ход на войниците ме унасяше и почти пропуснах осезателната смяна на релефа на околността. От доста време не виждах водите на реките Лаб и Ситница, които се бяха изплъзнали на пресечената от хълмове местност и се бяха разделили, за да обградят от двете страни Косово поле.
Георги изравни коня си с моя.
- Първият път и аз се чувствах като теб – каза той.
Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная какво ми говори.
- В какъв смисъл? – попитах.
Той погледна назад към войниците и тихо продължи:
- Отпусни се и влез в тялото на човека, чиито име носиш. Става неусетно, просто се отпусни.
Задникът ми ме болеше от друсането на коня. Погледнах Георги, а той стоеше елегантно върху своя жребец.
- Яздил ли си преди? – запитах леко заядливо.
- Не, но Сеслав, в чието тяло съм сега е израснал върху коня.
Поглади гривата на коня си и тихо рече:
- Ники, отпусни се. Мисли си за нещо приятно от детството и ще се вселиш в тялото на Хрис напълно.
Опитах се да го послушам и си представих вировете на реката, сред които бях израснал. Слънцето тогава прежуляше, както и сега, биволите пиеха вода и после доволно се отпускаха в хладните й води, а аз сядах уморен на брега. Дълго ги гледах, а после хвърлил торбата и ризката си се гмурвах между тях.
- Ники, стигнахме.
Думите на Георги ме извадиха от унеса. Изгледах го косо, а той продължи:
- Зад този хълм е бойното поле.
Погледнах в посоката, в която сочеше. Хълмът изглеждаше като повечето, които бяхме преминали досега. Превалихме го и спряхме, защото пред нас се откри невероятна гледка.
На около километър от нас слънцето се отразяваше в ризниците на християнската войска. Високо се вееха пряпорци и знамена със Светия кръст и ликове на светци. Чуваше се неясна глъч и дрънчене на оръжие. Във всички посоки препускаха конници, а после като по сигнал се връщаха към друг хълм под нас, където стояха на конете си няколко боляри. Един от тях, в позлатена ризница и с шлем с рога кротко изслушваше вестоносците един по един.
- Това Лазар ли е? – преплетоха се любопитството и неверието ми.
- От плът и кръв – усмихна се Георги.
После се огледа и тихо продължи:
- Трябва да му се представиш. Не забравяй кой си!
Понечих да пришпоря коня си, но бързо спрях.
- Георги, Проф каза, че ще се озовем само на значими за България исторически събития.
Георги също спря коня си и ме погледна с упрек.
- Днес ще видиш няколко хиляди българи да умират. Някои за вярата си, други за султана. Това маловажно ли е според теб?
Понечих да му отговоря, но си замълчах. Сетих се за попа, който ни посрещна на онзи кален кръстопът и за думите му: “Неведоми са пътищата Господни.”
Бавно подкарах коня си, застигнах Георги и го задминах. Огледах подредбата на войската на Лазар. Малки конни отряди покриваха двата му фланга, а в малка горичка зад съседния хълм се тъмнееше голяма маса от хора, които помислих, че е тежката му конница. Пехотата изглеждаше равномерно разпределена, като зад центъра бяха седнали на земята резервите.
Наближихме свитата на княз Лазар. Един стотник от стражата му, който ни наблюдаваше от известно време се запъти към нас.
- Кои сте вие? – излая той, когато ни наближи.
Опитах се да го изгледам зверски.
- Предай на господаря си, че войводата Хрис, властел на Средковица, води 50 воини, за да подкрепи десницата му в святото дело, което е подхванал.
Сам се учудих на думите си, а Георги ми намигна под шлема си. Стотникът се опули, после огледа войниците ми и се върна да предаде думите ми. Георги с поглед ми посочи далечния край на полето. В далечината едва се различаваха хиляди шатри във всички цветове на дъгата. Огромно черно петно беше заличило тревата и с ужас разбрах, че това бяха турците, разположени срещу нас. По двата им фланга беше разположена конницата им, а далеч отзад се белееха шапките на еничарите, основния им резерв. От лагера им глухо се чуваше вой на зурни и тъпани. Турците бяха в пълен боен ред и просто очакваха началото на битката.
Стотникът се върна бързо:
- Княз Лазар повелява да му се явите.
Бавно подкарах коня, Георги ме последва, а войниците ми уморено приседнаха в очакване.
Когато наближих свитата на Лазар, тя се разтвори пред мен и едва успях да спра коня си. Конникът, на чиято глава стоеше шлема с рога, благо ми се усмихна.
- Добре дошъл в християнската войска, войводо!
После свали рязко шлема и погали коня си. Това беше княз Лазар Хребелянович.
Толкова бях чел за него, за Светия княз Лазар. Сега той не сваляше поглед от мен, а в очите му се четеше неизказан въпрос. Краткото му мълчание ми даде възможност да го огледам. Беше невисок едър и набит мъж, с прошарени коси и брада. Погледът му беше кротък, но притежаваше изненадваща сила и проницателност. Ръцете му бяха възлести и силни и това ми напомни, че Лазар вече беше извел християните до победа при Плочник. Ризницата му беше позлатена, беше наметнал пурпурно наметало, за да напомни на своите и на враговете, че е истинския приемник на славата на Светия цар Стефан Душан. Сведох глава пред него и забелязах, че е успял да обуе и пурпурни ботуши, каквито по право носеха само василевсите и българските царе. Лазар явно обръщаше внимание на всички детайли и се стараеше да не пропусне нещо.
Дълго се вглеждах в него, а той кротко се усмихна и рече:
- Какви вести носиш от моя брат во Христа, Иван Срацимир?
Отговорът изплува в мен като изневиделица:
- Моят господар те известява, че лично не може да присъства на битката, но праща повечето си хранени люде, заедно с войската им на помощ. Тежка въздишка отрониха няколко човека от свитата му. Княз Лазар поглади брадата си, помисли и се извърна:
- Вуче Бранкович, колко българи дойдоха за битката?
Един едър мъж, с дълга до раменете черна коса и брада, целия облечен в черно, с черна броня, на която беше гравиран орел го доближи. Изгледа ме, после войниците ми и каза:
- Близо десет хиляди са. Идват отвсякъде - от Тракия, от българските владения, просто прииждат. Повечето резервно оръжие раздадохме на тях.
После премести поглед върху мен и продължи, докато ме гледаше:
- Княже, прати ги на десния фланг. Иначе ще трябва да се бият с армията на българските васали на Мурад. Само Господ знае какво могат да направят и дали ще могат да убиват своите.
Не ми хареса начина, по който ме гледаше и му отвърнах с убийствен поглед. Вук Бранкович тръсна дългата си коса и отвори уста да продължи, но в този момент слънчев лъч заигра върху ризницата на Лазар. Сръбският княз ме погледна, усмихна се и заповяда:
- Тези тук ще бъдат на твоя фланг. Сложи ги откъм външния край, срещу пешаците на Крали Марко.
Вук Бранкович видимо не показа изненада си, но се насили да продължи:
- При Милан Топлица ли да бъдат?
Лазар ме погледна пак, усмихна се и се обърна към Бранкович:
- Не, при Милош Обилич.
Бранкович зина да каже нещо, но Лазар му даде знак да мълчи, после рязко обърна коня си към мен, приближи ме и тихо каза:
- Хрисе, много българи умряха за Христа при Плочник. Докажи на моя зет Вук Бранкович, че сме една кръв и умеем да умираме заедно. Ако оживееш, разкажи всичко на Иван Срацимир.
После помисли, пак огледа войниците ми и махна на Георги да се приближи.
Георги подкара коня си и свали шлема.
- Заповядай, светли княже!
Лазар също така тихо рече:
- Ако твоя войвода загине в битката, погрижи се да разкажеш всичко и на Иван Шишман. Дано толкова пролята кръв налее ум в главите на двамата несъщи братя.
Вдигна поглед към гората зад нас, замълча за миг и бавно поклати глава.
- Какъв мъж беше баща им. Да не повярваш чак, че Срацимир и Шишман са му синове.
После рязко се обърна и наложи шлема си.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

Част I

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика