Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXXI
http://www.erepublik.com/en/article/-xxxi-2122447/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Централен Комитет се разраства.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII > Част XVIX > Част XX > Част XXI > Част XXII > Част XXIII > Част XXIV > Част XXIV > Част XXV > Част XXVI > Част XXVII > Част XXVIII > Част XXX >

ЧАСТ XXXI

ИНТЕРМЕДИЯ 12

Бях се подпрял на оградата на Търговската гимназия и наблюдавах церемонията по откриването на учебната година. Учениците бяха натъпкани в малкия двор като цаци в консерва. Нямаше място да се завъртят и част от тях държаха букетите над главите си. Гръмнаха фанфарите и знаменосеца и асистентките му почти пробягаха определения им маршрут. Усетих, че май нямаше два фанфара да свирят в една тоналност. Още не беше заглъхнала какафонията, когато пуснаха химна и наоколо поутихна. Само девойките от горният курс не спряха да си обсъждат тоалетите, а след края на химна всички започнаха да ръкопляскат. Очаквах да започнат да скандират: “Българи, юнаци”. Цялата картинка щеше да бъде смешна, ако не бе тъжна. Подпрях се отново на оградата и попипах превръзката под ризата си.
Телефонът се разпя точно в този момент. Бавно го извадих и погледнах дисплея – беше жена ми.
- Къде си? – задъхано запита тя.
- В гимназията. Нали доведох детето?
- Че кога сварихте да стигнете? Другият ти телефон се скъса да звъни.
- Кой беше? – усмивката плъзна по лицето ми.
- Не вдигам, нали си ми забранил. Само гледам какво пише на дисплея – Йоан Кръстител.
- Добре, аз ще се погрижа.
- Чакай малко! Как е възможно да ти звъни Йоан Кръстител?
Засмях се с глас.
- Този е друг кръстител, от Созопол.
Прекъснах разговора и погледнах към церемонията. Бяха дали думата на бившата директорка и тя явно възнамеряваше да говори поне три часа. Послушах малко спомените й за Випуск’59 и набрах Божидар Димитров.
- Търсили сте ме, г-н министър.
- Защо не отговаряте? Звънях ви няколко пъти.
- Не сте ми началник, а и съм в болнични. Какво толкова спешно има?
Отсреща гласът замълча за миг.
- Имаме малък проблем.
- Да не се е случило нещо с Арнаудов? – поизправих се аз.
- Не.
- Тогава щом проблема е малък, ще си го решите сами.
Засмях се в слушалката и продължих:
- Няма да вземете някой опериран като мен да ви го оправя.
Гласът на министъра мълчеше отсреща.
- Хайде, г-н Димитров, знам за какво ме търсите.
- Нима?
- Пратили сте хора през портала, но той не се е задействал.
- Откъде знаете? – Димитров звучеше изумено.
- Знаех, че ще го направите, откакто ми обещахте да не се приближавате до там.
- Ами сега?
- Ще чакате да оздравея и да ми дойде кефа.
Телефонът ми изписука при затварянето.

Глава VII
ТЕРМОПИЛИ

Бавно се влачеше жалката ни група от десет човека. Полите на Етолийските планини само отдалече изглеждаха гладки и полегати. Когато ги достигнахме, видяхме, че пътя ни се провира през огромни скални отломки, а на места трябваше да газим остри като игли ситни камъчета. Често почивахме и превързвахме собствените си рани и раните на спътниците си. Двама от нас се отдалечаваха в противоположни посоки и търсеха вода, но често се връщаха с празни ръце. Храна имахме достатъчно, но трудно се преглъщаше с подпухнали от жажда устни.
Далеч напред се виждаше билото на Пинд, но с всеки изминал ден надеждите да го достигнем се топяха. Озъртахме се на всяка крачка като подплашени животни и не смеехме да потърсим помощ. Всеки повей на вятъра, всеки паднал камък ни караха да се обръщаме и да търсим с поглед врага зад себе си. Изгубихме чет от колко дни вървим и погледите ни все бяха вперени в господаря и в сина му, които носехме на носилки. Бяхме ги превързали колкото можахме. Не можехме да си представим, че ще се върнем без тях в престолнината.
Слънцето още не бе преполовило пътя си, когато грохнали спряхме за почивка. Поставихме носилките на сянка под една голяма скала и двамата, на които беше ред тръгнаха да търсят вода. Аз се огледах и дадох знак на останалите да се приближат. Отдалечихме се и опряхме гърбове под един зъбер. Всички дишаха учестено и бършеха потта си. Отдавна бяхме останали без ризници и брони. Ризите и платнените ни панталони миришеха на пот и целите бяха на петна от мръсотия. Единствено мечовете не бяхме захвърлили и то заради срама войник да ходи без меч.
Когато успокоихме дишането си, аз ги огледах един по един и тихо казах:
- Трябва да потърсим помощ.
Другите закимаха уморено, после погледите им затърсиха седналия срещу мен Петър. Ветеранът оправи белите си коси и ме погледна.
- Ти ще говориш с господаря за това.
- Защо пък аз? – изумих се аз.
Петър замълча неловко за миг, после погледа му обходи всички.
- Ти си израснал заедно с него. На теб няма да се разсърди.
Понечих да възразя, но се замислих. Войниците бяха уморени, жадни и търсеха помощ не само за себе си, но и за господаря. Очите им бяха изпълнение с умора и страх, но когато ги погледнех отбягваха погледа ми. Бавно се почесах по рамото, после простичко запитах:
- Какво да му предложа да направим? Знаете го какъв е, ще иска предложения.
Петър огледа другите, после леко се надвеси към.
- Ако се отклоним на запад, след два дни ще стигнем до родното ми село. Още имам живи роднини там.
Повдигнах рамене. Нямахме по-добър вариант от този, а и все още бяхме дълбоко във вражеската територия. Взех меча си, изправих се бавно и провлачих крак към двете носилки.
Господарят ме видя, че приближавам и ми даде знак да се приближа. После леко се надигна и погледна зад мен. Проследих погледа му. Войниците ме бяха последвали и сега стояха прави на няколко крачки от нас.
- Седни, друже – гласа му звучеше отпаднало.
Подвих коляно до него и го огледах. Могъщото му тяло се беше стопило по време на бягството ни след битката. Косата му сякаш бе посивяла и се беше разпиляла под него, а късата му брада лежеше мръсна и сплъстена по гърдите му. Дясната му ръка, с която се предпази от онзи удар с меч бе счупена и бяхме я шинирали, но нямаше кой да я намести. Под превръзката се виждаше изпъкналостта от стърчащата от плътта му кост. Няколко ребра също бяха счупени, левият му крак беше строшен на две места, имаше три леки рани от меч и една по-сериозна, която бе отнесла половината му скалп.
Той проследи погледа ми, после потърси другата носилка, в която лежеше обезобразения му син. Леко повдигна ръката си и я сложи върху моята длан.
- Съгласен съм, Кракра. Имам доверие в преценките ти.
- Но аз още нищо не съм казал, Самуиле!
Господарят се усмихна леко, после потупа дланта ми.
- Прави каквото сметнеш за разумно и нужно. Ясно е, че не можем да продължаваме така.
Аз кимнах и се изправих. После се обърнах и дадох знак на Петър да се приближи.
Родното място на Петър бе малко и закътано селце, разположено високо по западните склонове и скрито под огромни борове. След бързия преход, всички останахме прикрити в гъстия храсталак, който обвиваше бреговете на малка, но буйна рекичка и зачакахме връщането на Петър, който бе отишъл напред. Занесох вода на Самуил, но той с поглед ми посочи съседната носилка. Приклекнах до сина му и му подадох да пие. Главата му трепереше от немощ и аз го подпрях като малко дете, за може да накваси устни. Той пийна малко, а после се задави и се закашля, което явно му причини огромна болка.
Горкият Роман! Като малък беше все слабичък и често боледуваше, но имаше огромно сърце и кураж. Постоянно ядеше пердах от братята и братовчедите си, защото не желаеше да им отстъпва в нищо. Веднъж доста по-големия от него братовчед Иван Владислав го беше бил така, че кръв шуртеше от главата му. Роман дойде да го превържат, като подсмърчаше повече от обида, отколкото от болка. После с овързана глава, грабна един кол и подгони братовчеда си. Тогава ми се наложи да използвам всичките си сили, за да озаптя побеснялото от обида хлапе. Същински бащичко! Не прощаваше обиди и често не мислеше за последствията, ако се наложеше да отмъсти. Батко му Гавраил Радомир приличаше повече на майка си. Беше разсъдлив и спокоен, но доверчив до глупост.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика