Join the new world

Другата половина прочети тук.

Пристигнах в Ловеч рано сутринта. Настаних се в хотела, преценявайки възможността изобщо да нямам време за сън, взех бърз душ и напуснах сградата с карта в ръка и много ентусиазъм. До срещата имах достатъчно време да се отдам на непознатия град и да му позволя да ме погълне и изгуби, защото знаех, че има толкова много красиви кътчета, които само чакат да бъдат открити.

С Tie_Fighter бяхме в един взвод преди година. От него знам как да държа оръжие и как да нагласям експлозиви. Двамата с него бяхме единствените от групата, които оценяваха открито забавната страна на пироманията. Случвало се е да предизвикаме верижна реакция в първата линия на врага и после да се заливаме от смях. Бях запленена от богатия му арсенал и силния му хъс, който си проличаваше в окопите. Ако не ме викнеха по спешност по-рано, сигурно щях да имам честта да се запозная с прекрасното му хъски Чарли по време на вечерната му разходка.



Докато крачех към парка, където се бяхме разбрали да се видим, прехвърлих наум няколко спомена. Първия път, когато похвали публицистичния ми старт. Начина, по който ме посрещна, когато се присъединих към взвода. Моментите, когато взривявахме танковете на противника и наблюдавахме рамо до рамо красивите огнени езици...

Ето го, седеше на пейката с музиката в ушите. Да не повярваш, че този така спокоен в онзи момент човек беше виновен за стотици безмилостни фойерверки, избухнали в пазвите на неверниците. Когато погледите ни се срещнаха, не сдържах усмивката си и забързах крачка.

- Здрасти, Саша - той стана и ме прегърна.
- Здравей на теб! Добре дошъл отново - Знаех, че и той като мен тъкмо се е прибрал, но от доста по-далече. - Успяваш ли да се аклиматизираш вече?
- Свиквам, не е проблем. Изглеждаш ми добре, Нали не се лъжа?

Огледах го. Дори и да не беше влязъл в ритъм още, не му личеше. А и истинският войник никога няма да си признае, ако нещо не е наред.

- Чувствам се прекрасно. В последно време правя генерални промени, пътувам доста...

Нямаше нужда да го занимавам с подробности точно сега. И аз си имах своите тайни, но за всичко си имаше време. Разсеях замисленото изражение от лицето си и се усмихнах.

- Виж, Саша – започна той, – мислех да идем някъде да пийнем по едно, но някакви идиоти са забранили пушенето в заведенията докато ме е нямало. Хайде да се качим горе в редакцията и да се натряскаме като в доброто старо време?

Избухнах в смях.

- Разбира се, защо не? Липсват ми тези моменти...



Tie-Fighter изключи алармата с невероятно внимание и рутинна прецизност. Вратата се отвори доброволно, без нищо да избухне. Усетих го как си отдъхна. Изпитваше някаква извратена наслада от това да си прави сам капани и сам да си ги обезврежда. Така е, като нямахме вече минни задачи - старите навици умират трудно.

Той ме въведе в своята крепост. Бях забравила колко приказно изглеждаше това място. Кули от изписана хартия, пластични експлозиви за украса; шкафове, пълни с мастило и барут; прекрасните му пушки, висящи по стените...

- Разполагай се Саша - Тай обхвана с един жест малкото си царство. От момента, в който прекрачи прага, всяко напрежение беше изчезнало и той изглеждаше напълно спокоен- Хаосът предполагам няма да ти пречи. Уискито е в оня шкаф. Отивам за лед. Обслужвай се.

Прокарах ръка по гравираната мебел. Веднага намерих бутилката, а от дъното на шкафа блесна нещо - любимите кристални чаши. Насладих се на звука от разлятата в стъклото течност и се обърнах. Той ми подаде купичка с лед.

- За доброто старо време! - усмихна ми се, а някъде дълбоко в очите му различих онзи див блясък, който разбуждаше собствения ми хъс.
- Наздраве! - ухилих се на свой ред.

За момент затворих очи. Пожелах си днес нищо да не ме откъсне от тази идилия. Чувствах се у дома, спокойна и доволна. Следващата глътка въздух ме върна в реалността.

- Разкажи ми за Чили. Аз минах оттам за около седмица, но ти имаше доста повече време да си създадеш впечатления.
- Ще ти разкажа но преди това можеш да си свалиш червената перука. Не знам какво става около тебе, но Валтера и ТТ-то на стената, които изглеждат като играчки, са истински. Можеш да ги ползваш. GSM-а не е сигурен, но интернета е защитен. Ползвай ги, ако имаш нужда. А, и щях да забравя. Спомняш ли си оная карабина Маузер к98, дето толкова я харесваше на времето?

Примигнах учудено и миг по-късно собственият ми смях озвучи стаята.

- Първо, това си е моята коса. А и как мога да забравя Маузера? - отпих бавно, като го проследих с очи.
- Погледни под леглото - ще му видиш дулото – той се ухили до уши. - Сериозно. Тук е чисто място според мен и засега. Отпусни се и наздраве.

Тай пусна между устните си голяма глътка от любимото си питие и за момент се зарея някъде.

- За Чили какво да ти кажа... Не съжалявам, че бях там. Различни са. Напомнят ми на нас преди година, година и половина. Все едно че съм се върнал и съм изживял пак някои моменти от младостта си. Приятно беше. А най-изненадващото беше, че ми се искаше да се прибера тук. Ама това сигурно е от възрастта – той се усмихна горчиво. - Е, и оня запой във Валпарайсо с ДУЛО също няма да забравя. Спомняш ли си как козируваха полицаите на вашите униформи на излизане от бара?
- Хич да не е, веселба си беше - засмях се аз. - Ние после продължихме към Македония, където турнето завърши. Там пък се разбирахме направо от половин дума. И македонците са пичове. - Замълчах за миг, а после го погледнах успокоително - Но се радвам, че се прибрах. Не е от възрастта - просто всеки се чувства добре като се прибере у дома.
-Май си права...

Tie-Fighter се замисли. Мълчанието като че ли го смути и той побърза да го прогони.

- Какво мислиш да правиш занапред?

Облегнах се и се протегнах сладко.

- Засега просто ще се насладя на почивката. Ако пак хукнем нанякъде с Дуло, ще ги последвам. Но засега ще кротувам известно време. А ти? Някакви планове?
- Чакам назначение. Вероятно ще побачкам до края на годината на бюро в министерството, но при първа възможност се връщъм в СоЛ.
- Липсват ти момчетата, а?

Той кимна. И на мен май ми липсваха, но не смеех да си призная.

- Всичко е рухнало в армията - дълбока въздишка се изтръгна из гърдите му. - Тъпо ми е и ми е болно. Мисля, че ще е по-добре първо да помогна, макар и само една сламка да преместя, пък после - в СоЛ. Отново вкъщи... Ти оставаш на служба, нали?
- Ние не сме в армията, - поклатих глава аз. - Свободни сме. Като се стабилизират нещата, ще видим дали и кога.
- Питам, защото искам да ти подаря Маузера. Знам, че ще се грижиш добре за него, пък и Коледа наближава.

Накара ме да ахна. С тая пушка беше любов от пръв поглед!

- Сега ще ти донеса и оптиката - добави той.
-Ама ти сериозно ли...? - объркано попитах. - Ама... защо? Ти се отказваш от него?
- Не се отказвам – подарявам ти го - Тай ми намигна. - Виж какво, Саша, навремето зъзнехме в един и същи окоп, а сега еЖивота ни пръсна по разни краища на еСвета. Не се знае кога ще се видим отново. Утре може да ме пречукат като куче. Ще ми е жал за такава добра карабина. Пък и знам, че си я харесваш отдавна. Просто за тебе е правена. Трябваше отдавна да ти я подаря.
- Хех... Благодаря! Определено знаеш как да ме зарадваш - усмихнах му се топло.
- Ти какво, цвете ли очакваше да ти подаря?

Този път гръмкият му смях се присъедини към моя.

- По-скоро туба ракия, - отговорих, - но това определено е по-добро.
- И аз така мисля – съгласи се той. - Патрони ще ти пратя после.

Знаех точно как да му се отблагодаря. Беше време да го запозная с някого.

- И аз имам нещо за теб... Долу в колата е. Малък другар за Чарли. На един познат му се родиха кученца и се договорихме да го отърва от едното. Ще се влюбиш - пухкавичко, с едно зелено и едно синьо око и детелинка на челото.
- А стига бе!! Сериозно??

Той скочи на крака. В момента изглеждаше не по-малко развълнуван от любимото си куче, когато излиза навън след дълго чакане. Засмях се - обичам да го радвам така.

- Айде да ми го покажеш. После ще си допиваме.



Малкото хъски усети, че се приближаваме, и се разскимтя още преди да отворя вратата на колата. Веднага се харесаха. Tie-Fighter го загърна в якето си и ме погледна със сияещ поглед.

Телефонът ми прекъсна идилията на момента.

-Трябва да тръгвам...
-Разбрах. Върви.

Погледнах го топло и сведох очи за момент в опит да прикрия непослушната си усмивка. Сигурна бях, че и той прави същото. Когато отново вдигнах очи, се обърнах механично към колата. Секунди по-късно настъпих газта и гумите засвистяха.

"Пак ще се върна. Вкъщи..."