Join the new world

Другата половина прочети тук.

Някаква електронна досада повтаряше настойчиво „пиип... пиип... пиип...“ Искаше да ме събуди, а аз исках да поспя още малко. Съпротивата срещу електронните джаджи всъщност е безсмислена и затова се предадох и отворих очи. Изненада ме залязващото сълнце в прозореца. Очаквах да е изгрев, а не залез и чак тогава започнах да се събуждам истински. Домъкнах се до машината и си пуснах кафе с едно око, защото другото беше затворено за да не му дими първата за деня цигара. Пропорционално на разнасящият се все по-силен аромат на кафе, централният ми процесор набираше обороти. След няколко секунди забелязах че часовникът не ме е събудил в 5 сутринта в Чили а в 17 в Ловеч. Не бях във Валпарайсо а в стая, през чийто прозорец виждах „Белия паметник“ на Стратеш. Мдааа... вече пети ден си бях в „къщи“ и чаках назначение от командването. Проверих лаптопа – нищо, тишина. GSM-а – никой не се е обаждал. Значи няма да излъжа Саша. Ще се видим на време. С нея се чухме съвсем случайно и се разбрахме да се видим на по кафе или там на каквото ни се прииска после. Душ. Самобръсначка? Ами да, това е Саша. Решено – самобръсначка. След края на тези процедури от огледалото ме гледаше едно по-човешко лице. Няколко месечната брада я нямаше, но на нейно място за проклетия беше останала по-светла кожа. Майната му – и без това се стъмва. Никой няма да забележи. Огледах стаята – на пръв поглед пълен хаос, но всичко си беше на мястото. Дулото на Маузер-а се показваше малко под „провисналата“ завивка на леглото, но го сритах обратно. Оптиката му, увита в найлонова торбичка се правеше на подводница в тоалетното казанче. Още един поглед... Всичко изглеждаше нормално. Време е за среща със Саша. Сложих слушалките, надух Ингви Малмстийн до дупка и хлопнах вратата зад гърба си.

Навън ме чакаше тротоара и бабичките които се движеха като стари немски T-IV по него. Градинката беше на две крачки от офиса на редакцията. Офиса на редакцията, от своя страна, беше окупиран от мен, след като си дойдох от еЧили и беше провъзгласен за „квартира“. Та от там изпълзях в тази ранна ловешка полувечер, бързайки за срещата със Саша.

Армейският тренинг ми позволи да пресека тротоара и улицата без нито една бабичка да ме изгледа мръсно и даже без нито един бакшиш да ме напсува (Вие можете ли го, а?) Следващите няколко крачки ме пренесоха в друг свят. Това беше магията на градинката. Тишина... Спокойствие... безвремие.... Седнах на пейката. Ингви с помощта на токийската филхармония все така изнасилваше китарата си в слушалките ми. Захапах цигарата, запалих я и миг преди да затворя блажено очи и да се отдам на музиката забелязах ярко червено петно в края на алеята. Това беше новия цвят на косата на Саша. Тя самата ухилена идваше към пейката. По-скоро не идваше а се приземяваше с грейнала усмивка, светнал поглед и осанка на собственичка, не само на градинката, а най-малко на два-три квартала наоколо. Същите светнал поглед и грейнала усмивка които бях виждал много пъти на същото лице, но покрито с кал и военна мръсотия по времето когато спяхме в един и същи плитък окоп. Станах, ухилих и се тъпо, заля ме топла и приятна вълна – най-после се почуствах в къщи.
-Здрасти Саша – изломотих аз.
-Здравей на теб! Добре дошъл отново. Успяваш ли да се аклиматизираш вече?
- Свиквам Не е проблем. Изглеждаш ми добре Нали не се лъжа?
Погледът и за секунда ме сканира. Явно ми повярва че съм добре.
- Чувствам се прекрасно. В последно време правя генерални промени, пътувам доста... - усмихна се Саша. Наистина имаше вид на човек, който се чуства прекрасно.
-Виж, Саша – измърморих аз – мислех да идем някъде да пием по едно, но някакви идиоти са забранили пушенето в заведенията докато ме е нямало. Хайде да се качим горе в редакцията и да се натряскаме като в доброто старо време?
Лицето и светна и в притихналата вечерна градинка се разнесе искрения и смях:
- Разбира се, защо не? Липсват ми тези моменти....

Пак благодарение на военния трениг и давамата успяхме да прекосим обратно улицата без да ядосаме някой бакшиш и без някоя Т-четворка да има време да завърти купола си към нас. Май и на Саша и хареса това упражнение. Изкачихме стълбите. Набрах кода на вратата и отворих внимателно. Нищо не гръмна. В стаята си цареше същата бъркотия, както отреди да излеза. Това ме успокои.

-Разполагай се Саша. Хаосът предполагам няма да ти пречи. Уискито е в оня шкаф. Отивам за лед. Обслужвай се.

Напълних някаква случйано попаднала ми купа с лед от хладилника в кухнята и се върнах при Саша. Беше намерила с присъщата си женска интуиция чашите от оловен кристал, които аз търсих безуспешно половин ден. В тях топло проблясваше два пръста кехлибарена течност.

-Ето ти лед. Наздраве. За доброто старо време! - усмихнах и се аз.
- Наздраве – върна усмивката Саша и отпи от чашата. Една-две секунди беше някъде далече, може би нейде из шотландските хълмове. После отвори очи и се завърна. Хвърли еди поглед наоколо погледна ме и каза:

-Разкажи ми за Чили. Аз минах оттам за около седмица, но ти имаше доста повече време да си създадеш впечатления.
Стори ми се малко напрегната.
- Ще ти разкажа но преди това можеш да си свалиш червената перука. Не знам какво става около тебе но Валтер-а и ТТ-то на стената които изглеждат като играчки са истински. Можеш да ги ползваш. GSM-а не е сигурен но интернета е защитен. Ползвай ги ако имаш нужда. А, и щях да забравя. Спомняш ли си оная карабина Маузер к98, дето толкова я харесваше на времето?

За секунда ме погледна стреснато и след това се засмя от сърце:

-Първо, това си е моята коса. И второ, как мога да забравя любимият ми Маузер? - вдигна чаша тя.
-Погледни под леглото - ще му видиш дулото – ухилих и се аз.
-Сериозно. Тук е чисто място според мен и засега. Отпусни се и наздраве. Отпих глътка и за секунда забегнах към шотландия.
-За Чили какво да ти кажа Не съжалявам че бях там. Различни са. Напомнят ми на нас преди година, година и половина. Все едно че съм се върнал и съм изживял пак някои моменти от младостта си Приятно беше. А най изненадващото беше, че ми се искаше да се прибера тук Ама това сигурно е от възрастта – ухилих се кисело аз - Е и оня запой във Валпарайсо с ДУЛО също няма да забравя. Спомнаш ли си как козируваха полицаите на вашите униформи на излизане от бара.

Смехът и заглуши Джо Бонамаса, който си разсъждаваше тихо от уредбата относно смисъла на блуса.
-Хич да не е, веселба си беше.- продължи да се усмихва тя- Ние после продължихме към Македония, където турнето завърши. Там пък се разбирахме направо от половин дума. И македонците са пичове.
Повъртя чашата в ръката си и довърши с по-тих и особен тон:
-Но се радвам, че се прибрах. Не е от възрастта – погледна ме в очите съвсем сериозно и без следа от усмивка - просто всеки се чувства добре като се прибере у дома.
-Май си права...

Наистина си беше приятно в къщи, до толкова, доколкото войниците имаха дом.

-Какво мислиш да правиш занапред? - попитах я за да избегна неловката пауза. Прозвуча ми толкова тъпо колкото „Какви са бъдещите Ви творчески планове?“

Саша сипа по два пръста, облегна се и си опъна краката под масата

-Засега просто ще се насладя на почивката. Ако пак хукнем нанякъде с Дуло, ще ги последвам. Но засега ще кротувам известно време.

Отпи бавно, погледна ме в очите и попита:

-А ти? Някакви планове?
-Чакам назначение. Вероятно ще побачкам до края на годината на бюро в министерството, но при първа възможност се връщъм в СоЛ.
-Липсват ти момчетата, а? - все така сериозно, без да откъсва поглед от очите ми попита тя.
-Да

Отпих глътка опитвайки се да си събера мислите.

-Всичко е рухнало в армията. Тъпо ми е и ми е болно. Мисля, че ще е по-добре първо да помогна, макар и само една сламка да преместя, пък после в СоЛ – отново в къщи.

За момент почуствах, че и двамата не сме тук – всеки зает с мислите си. Щях да скапя вечерта ако продължавах в същия дух.

-Ти оставаш на служба нали? -попитах я аз и получих неразбираш поглед
-Ние не сме в армията, свободни сме. Като се стабилизират нещата, ще видим дали и кога.

Май я бях объркал с тоя въпрос и затова поясних:

- Питам защото искам да ти подаря Маузера. Знам че ще се грижиш добре за него пък и Коледа наближава.

Саша ахна. Гледаше ме съвсем невярващо. Имах чуството че ще протегне ръка да ми провери температурата. Объркването и ме забавляваше, но тя се вгледа в очите ми и разбра че не се шегувам.
- Сега ще ти донеса и оптиката- затътрих крака към тоалетното казанче аз.
Като се върнах Саша вече държеше маузера в ръце и го гледаше със светнал поглед.
-Ама ти сериозно ли...? Ама... защо? Ти се отказваш от него?
- Не се отказвам – подарявам ти го – ухилих и се аз.
- Виж какво Саша, навремето зъзнехме в един и същи окоп а сега еЖивота ни пръсна по ръзни краища на еСвета. Не се знае кога ще се видим отново. Утре може да ме пречукат като куче. Ще ми е жал за такава добра карабина. Пък и знам че си я харесваш отдавна. Просто за тебе е правена. Трябваше отдавна да ти я подаря.
- Хех... Благодаря! Определено знаеш как да ме зарадваш - усмихна ми се топло тя.
- Ти какво, цвете ли очакваше да ти подаря?

Смехът и този път заглуши оплакванията на ББ Кинг относно отишлата си тръпка.

-Хахаха, по-скоро туба ракия, но това определено е по-добро.
- И аз така мисля – засмях се и аз. Патрони ще ти пратя после.

Саша се усмихна и ме погледна с оня женски поглед от който, можеш да очакваш всякакви изненади, както приатни така и много неприятни.

-И аз имам нещо за теб... Долу в колата е. Малъко другарче за Чарли. На един познат му се родиха кученца и се договорихме да го отърва от едното. Ще се влюбиш - пухкавичко, с едно зелено и едно синьо око и детелинка на челото.
- А стига бе!! Сериозно?? - втрещих се аз.
- Айде да ми го покажеш. После ще си допиваме. - скочих аз.

Набързо повторихме упражнението по пресичане на тротоара и улицата и стигнахме до колата. От вътре се разнесе скимтене. Саша отвори вратата и отвътре се изтърколи рошава, радостна топка. Гушнах я под войнишкото яке и едно езиче ме лизна по бузата.
Търксех думи да се отблагодаря на Саша и в този момент звънна GSM-а и.
- Да -каза тя и чертите и започнаха да се изострят а очите и да стават все по-студени и погледът и все по-концентриран. Познавах го това изражение. Ставаше нещо. Нещо неприятно.
-Добре. Разбрано. Веднага. - каза тя и затвори. Погледна ме и каза:
-Трябва да тръгвам.....
-Разбрах. Върви.
Хвърли ми още един поглед. Метна се в колата и потегли със свирене на гуми.
-Забрави си Маузер-а викнах след нея но стоповете и вече бяха далеч за да ме чуе. Нещо се разшава и изскимтя под якето ми. Топлото езиче пак ме лизна по бузата.
- Ще те кръстя Саша прошепнах му в рошавото ушенце. Хайде да се прибираме да си допием . И да се разберем – за теб млякото за мен уискито и всеки да си пие пиенето.