Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ГЛАВА XXXIV ФИНАЛ
http://www.erepublik.com/en/article/-xxxiv--2124670/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Централен Комитет се разраства.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII > Част XVIX > Част XX > Част XXI > Част XXII > Част XXIII >
Част XXIV > Част XXV > Част XXVI > Част XXVII > Част XXVIII > Част XXX >
Част XXXI > Част XXXII > Част XXXIII >

ЧАСТ XXXIV

ИНТЕРМЕДИЯ 14

Заметнах въдицата и плувката цопна във вирчето под моста. Наместих шапката си и се вгледах в чудната гледка пред мен, която никога не спираше да ме изумява. Насред равното карнобатско поле се издигаше като в приказките червеникава грамада скали, върху които е била построена славната българска крепост Русокастрон. Вече бях идвал тук в миналото. Вдигнах поглед и се опитах да различа кръста на покрива на параклиса, който бе построен на най-високата част на скалите.
Зад мен засвистяха гуми и когато се обърнах, видях един голям черен джип да вдига пушилка по черния път към реката. На стотина метра зад него видях още няколко черни автомобила, които идваха насам. Изключих слушалките на телефона си и гласът на Чък Бери се разнесе над тихата река с култовата песен “You never can tell”.
От джипа изкочиха четирима юнаци, чиито вид навя у мен спомени за едно определение на Реймънд Чандлър: “Той беше не по-висок от два метра и не по-широк от камион за бира”. Засмях се, пуснах въдицата на земята и извадих кутийка бира от хладилната чанта. Четиримата с големи глави застанаха зад мен.
- Г-н Георгиев? – излая единия от тях.
- Ш-ш-ш-т! Тихо! Не виждаш ли, че кълве? – тихо казах аз и отпих от бирата.
Зад нас се чу шум от спирачките на останалите коли. Тряснаха се няколко врати и към мен се запътиха нечии крачки.
Обърнах леко глава и казах на единия юнак:
- Отвори багажника на колата ми и извади един шезлонг за премиера.
- Как разбрахте, че съм аз? – чух познат от телевизията глас. Стъпките ме доблиха и сянката на Бойко Борисов падна върху мен. Дръпнах бавно от цигарата си, а в това време мутрата домъкна резервния ми шезлонг и го сложи до мен. Поканих с жест премиера да седне, без да откъсвам поглед от плувката в реката. Той се поколеба за миг, но после тежко се отпусна до мен. Мутрите се наредиха зад нас.
- Знаете ли, г-н Борисов, че има една стара турска поговорка: “Аллах не отнема от човека дните му, прекарани в риболов”?
Премиерът се намести в шезлонга, но не отговори.
- Вземете си бира, има в хладилната чанта – тихо казах аз и го погледнах. Той се бе втренчил в мен с онзи нетърпящ възражения поглед, познат на всички ни. Пак се засмях и спрях музиката от телефона си.
- Г-н Борисов, зная защо сте тук и вие знаете, че го знам.
Премиерът не премести погледа си, а гласа му беше станал режещ.
- Не си мислете, че идвам заради вас. Тук съм, за да видя... – спря за миг, а до него се приближи един от охраната и зашепма в ухото му.
- ... за да видя тази стара крепост.
Смехът в гърлото ми се отпуши от самосебе си.
- А охраната ви случайно знаеше, че съм тук.
Борисов хвърли гневен поглед на четиримата тиквеници зад него, но се овладя.
- Всъщност съм тук, за да изискам съдействието ви по една важна за държавата задача.
- Моля ви, не прекарвайте и оттук магистрала – напразно се опитвах да овладея смеха си.
Премиерът едва се овладя. Лицето му почервеня, а ръцете му стиснаха шезлонга. Един от охраната се обади за гърба ми:
- Кълве ти.
Дръпнах рязко въдицата и във въздуха проблясна дребна рибка, изви се и цопна обратно във вира. Загасих фаса в земята и погледнах Бойко Борисов в очите.
- Това, което казах на Божидар Димитров остава в сила. Аз ще ръководя проекта както намеря за добре.
Премиерът замълча за миг, после рязко се изправи и тръгна към колата си. Аз се пресегнах и пуснах отново песента на Чък Бери. Обърнах се и подвикнах:
- Г-н Борисов, гледали ли сте филма “Криминале”?

ИНТЕРМЕДИЯ 15

Този път беше мой ред да бъда домакин. Бяхме седнали с Христо Йовов на третия етаж на вилата ми и тракането на заровете раздираше тишината на тежкия и горещ августовски следобед, лъхащ като отворена пещ над притихналото село Писменово. Час по час ставах и отивах до хладилника, за да измъкна по една биричка за мен и Ицо.
- Пет и едно – почти проплака Христо. Да са еба в бижутера.
- К’во се нервиш, Ичо? – засмях се аз и хвърлих заровете.
Йовов ги погледна и стана.
- Ти си ебаси поръчковия играч. Писна ми вече.
Аз също станах и се захилих.
- А пък ти си баси кмета на Своге.
- Уф, не ми напомняй – почеса се той и после ме тупна по рамото – Ела, да идем у нас. На климатик повече ми върви.
- То и тук има климатик. Джипът ти не върви, че климатика ти ще тръгне – ухилих се аз, но го последвах. Това беше редовното му опрадание да се преместим у тях, че да скърши каръка на табла.
Родителите му живееха от 6-7 години на стотина метра от вилата ми и бързо се сближихме с него, когато, макар и рядко, идваше да ги навести.
Хубав човек е Йовов. Винаги усмихнат, за всеки ще намери време да размени по някоя дума, а преди да тръгне за поредния лагер на “Левски”, винаги оставяше снимки с автографи при селския кмет, за да ги раздаде на децата от селото.
Тъкмо излизахме от двора, когато жена ми се появи на терасата на втория етаж и взе да вика след мен.
- Телефонът ти звъни.
- Кой е? – подвикнах аз.
- Не знам. Непознат номер е.
Вдигна ръката, в която държеше телефона ми. Дочух позната песен и се усмихнах.
- Щом звъни с Джетро Тъл, не го вдигай
- Кой е Джетро Тъл? – провикна се тя.
Погледнах към Йовов, който се подмихваше и й отговорих.
- Един от групата.
Христо изчака да завием в пресечката и се заля от смях.
- К’во се хилиш, бе? – усмивката не слизаше от лицето ми.
- Нищо, нищо – отговори ми той, докато си бършеше сълзите.
Пред тях ни чакаха два познати ми черни джипа. Подадох таблата на Йовов и помахах на четиримата юнаци, които нервно обикаляха в жегата с черните си дрехи. От вторият джип излязоха двама души в костюми и се приближиха към нас. Единият излая рязко нещо на иврит, а другият го преведе като команда към мутрите.
- Дръжте го!
Усмивката ми се размаза в асфалта.

КРАЙ НА КНИГА ПЪРВА

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика