Join the new world

Подговтвете се за носталгия и дълго четене 🙂

Отдавна не бях писал статия, още по-отдавна смислена такава, но идват моменти, когато на човек почва да му кипи под лъжичката. Хем ми кипва, хем ми става тъжно. Кипва ми, защото ръководството на тази игра се опитва всячески да развали кефа на всички, вече мисля нарочно, а в същото време ние и аз, в частност, продължаваме да я играем. Тъжно ми става, защото онлайн играта, която толкова ми допада се е превърнала в експеримент с нервите ми.

От както се пръкнах в този забравен от Господа свят, краят на 2009, след няколко нравоучителни седмици на растеж, аз се записах в армията. Там започна и истинската игра, там се запознах и с хора. Бяхме „Вълците”, един от най-силните отряди в нашата млада, но нахъсана армия. По онова време бяхме току-що затрити за пръв път от Румъния и бяхме получили огромен бейби бум. Голяма част от новорегистрираните, афектирани малко или много от ситуацията се записаха също в армията. В един момент армията наброяваше 600 души, които бяха и доста организирани. Станахме приятели с други отряди, биехме се за родината си. С един пич си направихме фирма за к1 пушки, която креташе и ни носеше около злато дневно, но аз скоро установих, че не ми се занимава с бизнес, а искам да съм обикновен войник, с тайната надежда, че един ден ще стана и силен танк, като тези, които виждах в битките и уважавах страшно. Аз, предполагам поради ентусиазмът ми и склонността ми да спазвам заповеди се катерех по военната стълба  Станах дивизионен командир на Първа „Желязната” дивизия, сега рота, която смея да твърдя е била винаги основна част от ядрото на цялата армия и е дала сигурно най-много кадри на еБА.

Та, славно си прекарвахме с младежите, докато не дойде фаталната В2. Ужасно много приятели се отказаха да играят тази първа гавра с нашето търпение. Аз, тъп но упорит останах, даже се опитах известно време да командвам дивизията, но виждах как всичко около мен се разпада. Приятели, войници, с които сме стояли по нощите се отказваха от играта и оставяха гражданите си да умират от глад. Някои не спряха да играят напълно, но решиха, че новият начин на провеждане на битки не им е по вкуса и напуснаха армията. Само в първите дни на въвеждането на В2, стотици българи се отказаха от играта. Аз останах, но след кратък период, в който дефакто нямахме действащо МО и ген-щаб, също подадох оставка. Станах цивилен, пак купих фирма и се опитах да се боря с новите безсмислици, този път в икономически план, които ни поднасяха ежедневно собствениците на играта. Борих се точно около три седмици и пак се отегчих до смърт. Останах прост работник и лек спамер из пресата и осиротелия армейски чат.

Така се точеха скучно дните, лятото почна да минава и като видях, че армията почва да се съвзема от стреса, реших да се включа пак. Админите се смилиха над нас и пуснаха нов военен модул, който наподобяваше повече стария и допадна на хората. Аз спрях изобщо да се занимавам с глупавата фирма и отново отидох там, където се чувствах най-добре- еБА. За моя радост, бях назначен към същия отряд, вече взвод , в който бях и преди- „Вълците”. Много бързо ми беше предложен постът заместник взводен, а в момента съм гордият взводен командир на „Бенковски/ Вълците”( друга тъжна история, с която няма да ви занимавам сега  ). Не винаги съм бил най-добрия командир, до скоро и дори в момента, трябваше да се занимавам със съвсем различни неща, но когато съм бил на линия, винаги съм се стараел.

Настъпиха интересни времена. Започнахме да си разваляме отношенията с Феникс, появиха се нови държави, включително и Македония или FYROM, и нещата тръгнаха на лошо. Народът се раздели на две. Кой прав, кой крив мен не ме интересуваше. Аз исках просто да се обединим за кауза и да изпълнявам заповедите на командирите си. Не ми пукаше дали ще се бия за ЕДЕН или ФЕНИКС, исках да се бия там където е добре за държавата ми и където ми се каже. Аз бях войник. Нещата станаха доста динамични и се стигна до балканската война, на която сте свидетели и до разпад, поне според мен, на ЕДЕН и Феникс. Това не ме интересуваше. Продадох замразената си фирма и се подготвих за дълга и изтощителна война. Може би тук е моментът да вметна, че всекидневното натискане на бутона „work” освен редовни медали ми даде и завидно количество работно умение, което да ми позволява добра заплата. Та, въоръжен със спестено злато от медали и продажбата на бизнеса  започнах да водя война с враговете на родината.

Война като на война. Понякога печелим, понякога губим, винаги има недоволни, винаги има щастливи, има обиди, има измами, има интрига. Е, драги читатели, вчера, за мен войникът, интригата свърши! От вчера влезе правилото, касаещо собствениците на фирми и тяхната производителност. От вчера, простият войник като мен загуби битката. От вчера аз съм излишен. Скоро няма да мога да си намеря работа, защото всеки, който може да си го позволи, ще се самозадоволява и пазарът на труда ще срине. Като не мога да си намеря работа, аз няма да мога да си позволя да тренирам и да си купувам оръжие и хляб. Губя сила и ефективност, следователно ставам ненужен. Дано хората с професия войник в тази държава са малко, защото го закъсваме, хора! Няма да ме принудят да стана фермер и да се занимавам със счетоводство, това на взвода ми стига!

Не се отказвам от играта, нито подавам оставка, вие сами ще ме захвърлите, защото войниците трябва или да станат фирмаджии или да станат ненужни...