Речта на кмета Никола Белишки (Панагюрище) + допълнение

Day 2,720, 01:32 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Varnacore

Днес изслушах словото на кмета на Панагюрци. Най-безценното беше, че докато я произнася, зад него стоеше Роско Плевелиев. Да живее България!

Реших да вметна един малък цитат, заради отворилата се дискусия в коментарите.Ако в него намирате нещо, което да прилича на владичество, а не на робство, геноцид и варварство, то значи нещата са доста зле.


"Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“[4] Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир-още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“ '[5] Стотника Петър Керелов е убит жестоко, след като му избождат очите и отрязват езика пред очите на баща му Трендафил Керелов и други батачани."

"Днес отново се завръщаме към онова време, когато само една крачка разделя робството от свободата. В онова време на тирания и варварство народът български оцелявал пет века. Пет века робска битка за насъщния, под вечния страх, че всеки ден е може би последен. Пет века все тая злокобна песен – дрънчене на окови по робските тържища, писъци на деца, изтръгнати от майчина гръд, ридания над синовни гробове. Пет века натиск да се размие кръвта в чужди вени. Пет века без църква, но с вяра. Пет века без държавност, но с духовност. Пет века до славното време на Април 1876-та. Тогава едни обикновени човеци, с титанично достойнство и чутовна вяра, дръзнаха да се бунтуват. Те не искаха да оцеляват, те искаха да живеят. Избраха да не бъдат жертви, а да пишат история. Избраха да пишат историята на своя народ, на своята държава. И знаеха, че затова трябва да се мре. Затова до свещеното човешко слово „свобода“ прибавиха клетвеното „или смърт“. Оставиха кървави следи по улици и църкви, за да чуе света, че има на Балканите един горд и жилав народ, който не чака свободата си даром. В нашия край, в нашия говор, в нашата родова памет нямаме синоним за турското робство. И тук днес под този хълм – жертвеник, под кръста на църквата „Свето Въведение Богородично“ искам ясно и категорично да заявя – всяка подмяна на историческите факти, всички понятия като „съвместно съществуване“, „владичество“ или „присъствие“, са поругаване на паметта на дедите ни и обида за нас потомците. Не може и не бива историята да бъде заложник на политиката. Опитите да се пренапише тя, да се променят събития, да се преиначават факти, за нас носят клеймото на национално предателство. Ние, панагюрци, не вярваме на авторите и приносителите на тези уж дипломатични понятия. Ние вярваме на онова „Свобода или смърт“ върху знамето на Райна Княгиня, вярваме в прокламацията на оборищенските делегати. Вярваме на песните на Чинтулов и Стамболов, на огнените думи на Ботев, в словата на Левски. За нас достоверни са записките на Захари Стоянов, онези „Писма от Ада“ на Макгахан, които разтърсиха цяла Европа, докладът на Юджийн Скайлер и Гладстоновите „Уроци по клане“ и „Ужасите в България“. Тук, за нас робството е „робство“, въстанието е „въстание“, кланетата – „кланета“. А жертвите – „герои и мъченици“ за Вяра, за България, за Свободата. Те никога няма да бъдат забравени. Защото ние помним и знаем, че нашето Днес е изстрадано, измито с робски сълзи, с реки от българска кръв. И днес, уважаеми дами и господа, От този висок връх на българската история, трябва най-напред да погледнем към себе си. Да си зададем въпроса – дадохме ли всичко от себе си за днешната си свобода? И дали ценим тази свобода? Днес, когато свои се изправяме с гняв едни срещу други, когато се делим на „ти” и „аз”, на „тези“ и „онези”, не забравихме ли тяхното „ние”? Онзи Април ни научи, че когато сме единни, само тогава сме силни. Той показа как гласът ни се чува и преминава границите на империи и континенти тогава, когато идва от дъното на българската ни душа. Как Бог ни обича, когато сме готови да принесем в жертва на свободата себе си, родителите си, децата си… И днес, от разстоянието на 139 години, все така силно и истинно и толкова близо отеква възванието на оборищенци: „Българино, покажи, че си жив, докажи, че цениш свободата си!“ Защото днес от нас не се иска да умрем достойно за България, а да живеем достойно за нея! Да живее Панагюрище!”