Join the new world

Ранните сутрешни лъчи озариха голямата стая на младият принц. Всичко в нея изглеждаше бляскаво, някак си величествено от слънчевите лъчи. Слънчевата светлина достигна и лицето на Амурай. Той се събуди и сложи ръце на лицето си.

Отвън се чуваше глъчка от събрало се множество.

Дворцовата градина бе пълна с различни хора наслаждаващи се на хубавото време.

Амурай стана и отиде до закачалката си, от която взе сребрист халат, който и облече.

Той излезе от стаята си.

Там отдясно на вратата си той видя Мая, която стоеше на едно малко столче и бе допряла лице до стената и спеше с леко отворена уста.

,,Защо спиш тук глупаче?” помисли си Амурай, след което се върна в стаята си откъдето взе леко лятно одеялце и го наметна на гърба ѝ. След това той отиде някъде.

Скоро той се върна с чаша вода и парче хляб на поднос. Когато натисна дръжката на вратата си Мая се събуди.

,,Олеле!” – стреснато възкликна момичето.

-,,Защо викаш?” – попита Амурай.

,,Ами аз…съжалявам! Останах тук за да ти помагам през нощта с каквото мога ако ти потрябвам, но съм заспала.” – трескаво говореше момичето, видимо обзето от уплаха - ,,Съжалявам Амурай.”.

Амурай се усмихна и сложи голямата си груба ръка на лицето ѝ и я погали по нежната бяла бузка с палеца си.

,,Спокойно. Отиди и си почини.” – отвърна ѝ той.

-,,Но…ти си принца! Аз те чаках Амурай…ще ти служа! Дължа ти го!” – говореше Мая, но Амурай не обърна особено внимание на доводите ѝ и сложи пръст на устата ѝ.

,,Тихо Мая!” – повелително възкликна Амурай.

Той остави подноса си в стаята и се върна при Мая, която приличаше на изтощен от дълъг марш войник, очевидно от безсъние.

,,Хайде, ела.” – подхвана Амурай и хвана Мая за малката бяла ръка. Той я поведе към стаята ѝ.

,,Не го заслужавам Амурай.” – каза Мая, гледайки засрамено в краката си - ,,Баща ти те изгони по моя вина.”

-,,Баща ми ме прогони защото се провалих с най-важната задача, която той някога ми бе поверявал!” – отвърна Амурай - ,,Това, че изгубих ценно време с теб в онази къща… ” – Амурай спря за момент. – „Хайде върви.” – завърши той и поведе момичето по коридора.

Двамата вървяха мълчаливо. Никой не обелваше и звук дори. Те не се гледаха. Бяха изминали седем години откакто Амурай и Мая бяха заедно за последно. Тогава те си бяха много близки и се усещаше силно привличане между тях, но след като Амурай бе прогонен нещо се бе променило в него. Той не беше същият самонадеян, горд, арогантен и весел както преди. Той вече не се държеше с никого както преди и Мая усещаше това.

Мая се чувстваше гузно за прогонването на Амурай. Ако не беше тя да го задържи в онази къща в Кордия преди седем години той нямаше да изпусне възможността да залови кралят на Кордия и нямаше да бъде прогонен и посрамен от баща си.

Двамата стигнаха до една голяма сива врата с разни шарки по нея. Това бе стаята на Мая.

,,Хайде, почини си.” – каза Амурай и се обърна да си ходи.

Мая го хвана за ръката и той се обърна към нея. Тя го гледаше с широко отворени, весели очи и го замоли - ,,Амурай, моля те…позволи ми да приготвя дрехите ти за съвещанието днес.”.

Амурай я гледаше с безразличие.

Той поклати съвсем леко глава надолу и се отскубна от хватката ѝ.

Той си замина.

***

Амурай се върна в стаята си. Там за негова изненада той намери сестра си Айкура, която стоеше с кръстосани един върху друг крака на един стол и оглеждаше ноктите си.
Червената ѝ коса беше както винаги беше в перфектно състояние завързана отзад, а два кичура се спускаха пред лицето ѝ.

,,Айкура, какво правиш тук?” – попита Амурай.

-,,Исках да видя любимия си брат. Не може ли?” – попита тя изправяйки поглед от ноктите си към Амурай и се изправи. Тя беше с високи ботуши на токове, които я изравняваха с ръста на брат ѝ.

,,Какво искаш Айкура?” – отново попита Амурай.

-,,Искам да те поздравя лично за завръщането ти у дома.” – отвърна тя.

Амурай я гледаше със съмнение и отново подаде.

,,Благодаря. Но не вярвам да си била много затъжена за мен.” – кратко отсече Амурай и отиде на леглото си където седна.

Айкура го проследи с поглед и се усмихна. Усмивката ѝ беше най-чаровната и същевременно най-лукавата ѝ черта. Тази усмивка можеше да заблуждава и прелъстява всеки, който я видеше и в същото време дяволският ѝ ум винаги беше готов да се възползва от беззащитният ѝ събеседник или опонент.

-,,Ако трябва да съм честна Амурай – на никой не му беше тъжно за теб. Татко дори не те споменаваше след като те прогони.”

Амурай слушаше с внимание всичко.

Айкура продължи - ,,Но все пак сега е горд с теб и затова реших да те поздравя лично. Добре дошъл.”

Амурай повдигна леко поглед.

,,Все същата лисица си ти Айкура.”

Айкура се засмя.

Смехът ѝ бе силен и пронизващ, пораждащ чувство на неудобство и страх.

-,,Благодаря, че забеляза Амурай. Оценявам го.”

Айкура напусна стаята.

***

Денят бе изминал в инспекция на столичния гарнизон и на няколко полка, които бяха събрани извън града за инспекция.

Амурай прекара денят с великия везир Хабил Абдулах.

В краят на деня Амурай намери малко време да си отпочине преди военното съвещание тази нощ и се завърна в стаята си.

Там той намери Мая, която бе оправила леглото му и бе приготвила дрехите, с които той трябваше да се яви пред баща си и всичките високопоставени военни.

Когато тя видя Амурай да влиза в стаята се обърна към него и застана в покорна позиция гледайки към земята и хванала ръцете си отпред.

Пламъците осветяваха младото ѝ нежно лице. Очите ѝ блестяха и излъчваха чувство на топлина. Тя бе облечена в красива червена мантия, която я покриваше изцяло.

Амурай не каза нищо.

Той свали наметалото си и го хвърли върху един стол близо до него. След това седна на леглото и събу ботушите си, издишвайки тежко.

,,Ходилата ли те болят?” – попита тя.

Амурай поклати глава без да поглежда към нея.

Мая се доближи до него и направи знак с ръка на Амурай да остави всичко на нея.

Тя падна на колене и хвана едното му ходило и започна да го масажира.

,,Не си моя робиня за да правиш това.” – спокойно проговори Амурай гледайки настрани.

Мая мълчеше.

Тя масажираше големите му тежки ходила, а той свали сакото и ризата си.

Мая погледна към него.

Гърдите му бяха големи покрити с косми, а на лявата му гърда имаше голям белег вероятно от сабя. Върху корема му имаше няколко по-малки белези, а на лявото си рамо Амурай имаше огнестрелна рана. Мая погледна лицето му. Той я гледаше с набръчканото си от рани лице, а лявото му обгоряло око изглеждаше още по-страшно от този ъгъл.

,,Броиш белезите ми ли?” – попита Амурай.

Мая се изчерви и отново обърна поглед към ходилата му.

,,Няма нужда да се притесняваш.” – отново подаде той.

Мая не се сдържа и отговори - ,,Баща ти с право се гордее с теб Амурай. Ти си смел мъж.”.

Амурай не отговори.

Мая приключи с масажът и се изправи, все още гледайки в земята и посочи на Амурай дрехите, които тя му бе приготвила.

Това беше униформата, която Амурай носеше в денят когато се провали в залавянето на кордиския крал Валериус.

Амурай гледаше дрехите.

,,Донеси ми вода.” – задъхано повели той.

Мая бързо тръгна за вода.

Амурай гледаше тази униформа, същата униформа с която бе облечен когато бе прогонен от баща си.

Мая се върна с поднос в ръка. На него имаше кана с вода и голяма чаша.

,,Заповядай Амурай.” – тихо и покорно каза тя.

Амурай не отговори.

-,,Ще ти помогна.” – каза Мая и взе бялата риза от закачалката. Амурай се облече и подготви за тръгване.
Той прехвърли и коланът с ятагана си през рамо и се запъти към вратата.

Мая тръгна след него и скоро беше точно зад него.

Тя прекара ръце под раменете му и го прегърна през гърдите.

,,Ще се справиш. Зная, че не съм те чакала напразно.”

Амурай не ѝ отговори.

Той напусна стаята.

,,Нима ме обича?” – мислеше си той - ,,По-скоро го прави от чувство на вина.”

Амурай вървеше уверено към залата, в която го очакваха баща му и неговите генерали.

***

Стражата отвори големите златни врати пред Амурай и той се озова в същото това голямо помещение, в което този път липсваха масата и столовете.

На земята имаше много ниска кръгла маса с широчина от няколко метра. Всички останали бяха седнали с кръстосани крака на земята и очакваха пристигането на младият принц.

,,Принц Амурай, добре дошъл. Очаквахме Ви.” – султанът поздрави сина си.

Амурай се приближи до баща си, който отново бе запазил място от дясната си страна за сина си и Амурай се поклони.

Той седна.

,,Господа генерали, можем да започваме. Искам доклад на ситуацията!” – започна Торк Бундунар.

Един генерал от дясната страна се изправи и с една дълга метална пръчка посочи по картата и започна своя доклад.

След него заговори втори, а после трети и четвърти.

Накрая султанът след известно време мисли се обърна към сина си.

,,Принц Амурай, Вие сте били в мереленската земя. Познавате хората там. Какво мислите?”

Амурай почувства как сърцето му заби силно. Той беше горд, че баща му се бе допитал до него и започна.

,,Хората в Мереления са смели, грижат се един за друг. Няма да се дадат без бой докато имат надежда…” – султанът прекъсна Амурай и рече -,,Надежда. Да. Ще отнемем надеждата им, тяхната вяра!”

Амурай се стъписа, с изражение което сякаш казваше ,,Не, аз нямах това предвид.”

Тогава се обади Айкура.

,,Много добре братко. Доколкото знам мереленци много се гордеят със своята столица и особено този храм в нея.”

-,,Света София.” – добави султан Торк - ,,Господа генерали, ако е възможно за изпълнение то аз предлагам да преминем към въздушна и морска бомбардировка на Цариград.”

Следва продължение…