Join the new world

Джанки в Манхатън

Откраднато от Хасан Ефраимов



Да ви кажа че съм американец, не съм. Сякаш и българин не съм вече… Никакъв не съм отдавна… Вися някъде там в пространството… някъде над Атлантика, вероятно. Понякога в източния край на океана… Понякога в западния… И като че ли се чувствам най-добре, когато съм по средата му… Близо до мястото, където е потънал Титаник… Опитам ли се да бъда в България, Америка ме привлича към себе си… като един откачен магнит. И скоро се озовавам над Антлантика, за да се установи равновесие… Реша ли да съм в Америка, ме привлича България. Може би е такава съдбата ми, да живея над Атлантика…
– От Атлантида съм… – отговарям често на американците. – От изчезващите жители на Атлантида…
Устата им зяпва… Гледат умно около минута, разсъждавайки наум, къде ли е пък тази Атлантида?
– О…, чудесна страна… Наистина чудесна… Прекрасни хора… – изричат накрая с резервната си усмивка.
С резервната… защото друга нямат. Имат само резервна… Истинската са я загубили отдавна… Някъде там… Я в Мексико… я в Италия… я в Китай. И не им идва наум, че усмивката може да се загуби навсякъде, дори над Атлантика… Тя остава там… където си се родил… Може да се опиташ да я вземеш със себе си… Но я губиш по пътя… над мрачните води на Атлантика…
Дойдох в Америка отдавна… Даже вече не помня кога… Понякога се чудя, живял ли съм в България изобщо? Дали България все още я има извън спомените? Сигурно тя е страната на спомените… Има спомени в главата ми, от които искам да избягам… Не, че са толкова лоши… Но заради тях нямам спомени от Америка. Сигурно така е устроен човешкия мозък, да има спомени само от едно място… Погледна ли назад, виждам само България… От Америка не виждам нищо… Виждам как пристигам и после е празно… Лентата е изтрита, дискът е повреден на това място… А може и да се е препълнил дискът? Спомени от детството… От първата гореща целувка, някъде там, под някоя цъфнала джанка… Блясъкът в очите на момичето, треперещата й снага и чувството на вина от извършеното първо престъпление в живота… Престъпления, които ще се повтарят после… Ще се повтарят с натраплива последователност, докато момичето се превърне в жена-рецидивист… търсеща щастието си… Докато повехне и се превъплъти в съсухрена старица… После престъпленията ще спрат изведнъж… Ще я излекува животът… Ще я затвори там… в затвора на собствената й душа…, в килията на собственото й извехтяло тяло… Обречена на вечната каторга на смъртта… Ще помни само първото престъпление… другите ще се заличат… Спомени… Спомени… И спомени от нараненото коляно, което после боли с векове… И не изчезва никога… След време се превръща в болка в спомените… Но не изчезва никога… Да… наранените колена болят цял живот… Хората с наранени колена имат и ранени души…
Както е ранена и моята душа… Скитаща се бездомна някъде там… над Атлантика… близо до мястото, където е потънал Титаник… Дали това е мястото, където потъват душите? Дълбоко под черните води навярно има порта… Може да са и две… Една към ада… една към рая… Отварят се със зловещо скърцане и се затръшват след поредната погълната нещастна душа. Ези или тура… Зависи коя порта ще се отвори… Затръшването е без значение… Единствено е важно това, коя ще се отвори… Всъщност, сигурно скърца само портата на ада… Портата на рая едва ли скърца…
Скърцаща джанка… Това сънувах една вечер… Джанка… някъде там, в страната на спомените… Клоните й се търкаха едни в други и скърцаха… Имаше бурен вятър… Долетя чак оттам… оттатък Атлантика… Мина над портите на ада и рая… намиращи се под бурните вълни, близо до мястото, където е потънал Титаник… Откри ме сред небостъргачите на Манхатън и се настани в самотната ми душа, за да не я напусне никога…
Събудих се, плувнал в пот… Така и осъмнах… До сутринта вече бях забравил, докато не сънувах пак… Сънувах скърцащата джанка… Вечер след вечер… И не ми даваше покой.
Споделих това с другите, дошли от страната на спомените. Да, ние се събираме често… За да си опресним спомените… Децата не участват… Те нямат спомени още… Сега ги трупат… От Америка… Някой ден ще пораснат, но няма да имат спомени, които болят… от страната на спомените… Няма да сънуват и скърцащи джанки… Ще сънуват как лапат хамбургери… И колената си няма да ударят никога…
Споделих, като очаквах, че ще ми се присмеят, но нищо подобно не се случи. Настана мълчание… Лицата на всички повехнаха и забравиха за барбекюто. В действителността ни върна миризмата на изгоряло месо.
– И аз сънувам… – обади се някакъв. Познавах се с него отскоро… Мълчаливец някакъв, дошъл от страната на спомените, която едва ли още съществуваше… – И аз сънувам същата джанка… Възможно ли е това?
– И аз… – добави втори, трети…
Скоро скърцащата джанка стана повод за всеобщи разговори между нас и започнахме да се събираме много по-често от преди. Надълго и нашироко всеки разказваше спомените си и никой не го прекъсваше. Докато слушахме поредния разказвач, душите ни се издигаха над мръсните небостъргачи… поемаха към Атлантика… профучаваха над портите на ада и рая, и се спираха в клоните на скърцащата джанка, в страната на спомените. Разказът приключваше и душите ни се сгромолясваха от височината на небостъргачите в тревата на ливадата… Точно там, където е разположено барбекюто. Докато се осъзнаем от удара, започваше друг разказ и душите ни отново политаха. И така до безкрайност… Незнайно защо, централно място в разговорите ни винаги заемеше джанката…

Следва продължение!