Join the new world

Вечна му памет! ПОКЛОН!

Без сълзи

Колко е лесно да бъдеш влюбен
На двадесет години..
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…

Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато пък ме блъсваха
в бездънното "сбогом",
мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях,
тъй както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.

А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четирсет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.

Без „сбогом”.
Без магии.
Без сълзи,
Раздялата не носи свобода…
И мисля си че не умирам.

Любомир Левчев

Жалко, че нямам сърчица да те лайкна/вотна!

Покриви

Старата дядова къща
имаше покрив от плочи.
И даже помня, че растяха някакви треви
там горе…

– Къде е­ –
питам, –
старата дядова къща?

А те ми отговарят, че се разрушила
от само себе си.
– Виж –
казват, –
от плочите на покрива направихме
един оригинален тротоар!

…Разбира се, че плочите са същите.
Но дето къщата била се разрушила
от само себе си…
съвсем не ми се вярва!

Тя беше чудно съчинена къща –­
уютна,
проста,
човекоподобна…

Обаче както дядовото мироздание,
така и тя
си страдаше от същия дефект –
ужасно тежък покрив,а основи няма.

Така че къщата не се е разрушила,
а бавно,
бавно е потънала в земята.
Потънала е чак до покрива.

И днеска аз по плочите ѝ ходя като котка.

И от комините димят чимшири…

А долу –­
в дядовската Атлантида –­
останало е всичко като някога.

Гори огнището.
В гърнето къкри боб.
И татко –­
мъничък –­
се гуши в скутите на баба.

– Заспивай скоро! –
шепне тя. –­
Че караконджулът върви по покрива!…
И татко се ослушва ужасен.
Да ­– чува се!

(Това са мойте стъпки.)

И вярва.

И потръпва.

И заспива…

А аз все още трополя по тротоара.

Жестоко трудно е да композираш покриви,
така че да ги издържат основите на времето.

[removed]

Страхотен поет! Вярвам, че ще бъде запомнен дълго след нас! Поклон! Вечна памет!

"Да те жадувам аз, да те жадувам,
а ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен -
това е толкова недопустимо."

Думите мислят, че съм заспал.

Книгата пада от ръката ми,

както пада птица

от омагьосан клон.

Поклон

о7

"Кажи къде е радостта, поете?
Кажи къде са точките опорни?

Не ти оспорват вече стиховете,
макар че те не са по-малко спорни.

Не ти оспорват правото да страдаш.
Съгласни са дори да бъдеш нов…

… И в несъпротивлението падаш
като в една целувка без любов."

о7

Житейският път на всинца ни е ограничен. И евентуално приключва. По-обезпокоителното за мен е...че не виждам да изгряват заместници на залязващите звезди...

друго време, друг свят.
не са нужни днес мечтатели, а потребители, клиенти...

Звезди винаги е имало, има ги днес, ще и има и в бъдеще.
Лошото е, че даровитите хора не са агресивни, а пишат, скрити от света, в тайни тетрадки, далеч от чуждите очии.

КНИГАТА


Думите мислят, че съм заспал.
Книгата пада от ръката ми,
както пада птица
от омагьосан клон.
Но не пада на пода,
за да не зарадва сенките,
нито на небето,
за да не натъжи звездите.


И аз
вече не чета
всичко това.
Аз само наблюдавам
как някаква книга пада
от ръката на някакво
преуморено човечество.
И остава да плува
като космонавт в безтегловност,
пеещ за някаква родина...
А тя – чува и знае.


Тогава ти, скъпа, се присягаш
от другата страна на нещата
и загасяш смисъла
с шепот:
– Искаш ли нещо друго?
Друг полумрак?
Друг полусън?
Друга... книга?
– Искам.
Но какво е книгата без любов?
Хората искат любов.
И не полу, а цялата.
Дори ако е тъжна.
Дори ако е безнадеждна.
Хората искат любов.
И аз искам.
Искам да я прочета.
Искам да те прочета до края.

"Жестоко трудно е да композираш покриви,
така че да ги издържат основите на времето"...www.youtube.com/watch?v=7Lz89fd1u-Y.....и да се "стопят" китарите....

Истински. АВТОР.
Поклон.

Поклон