Цената на свободата

Day 4,042, 08:24 • Published in Bulgaria Bulgaria • by lordofangmar

Ровейки се из стари документи от ученическите години попаднах на позабравено, незнайно кога писано есе по литература. Какъв по-добър начин да стартирам вестника си в Ряпата? Приятно четене.



Поканих Дявола на гости. На чашка минерална вода. Той си изглеждаше съвсем нормален, дори леко притеснен от лукавия ми поглед. „За свободата!“, вдигнах чаша аз, но той ме погледна разсеяно и отчаяно махна с ръка. „Каква ти свобода в Ада?!“
Дяволът е будната ми съвест. Този, който ми нашепва да търся собствените си окови, за да не забравям, че никога няма да бъда свободен. Приятна абстракция е Дяволът. Далеч по-приятна от Свободата. Тази лека жена с изкусителна усмивка! Дяволът я мрази. Не знам защо. Аз я обичам, но той я познава по-добре. Знае, че може да те измами за една секунда – в един миг се чувстваш щастлив като волна птичка, в друг – крилата ти са безмилостно отрязани. Какво пък – кръвозагубата може и да те убие. Нима смъртта не е свобода?
- Остави този скептицизъм! – ядосано махвам с ръка. – Всеки знае, че свободата е абстракция. Също като съвестта!
Дяволът не обръща внимание на злобния ми намек и започва своя монолог:
- И аз бях като теб – млад и наивен. Обикалях Ада и се радвах на мъката на хората. Идилия! Бях свободен, без дори да съзнавам какво означава това. Всъщност бях глупак. Влюбих се в Свободата. Така я наричах. Тя ми даде усещането за живот. В началото просто бях свободен. Без ограничения. Без въпроси. Без граници и окови. Просто бях свободен и влюбен.
Никога не прави тази грешка! Не се влюбвай в Свободата! Това е единственият сигурен път към робството. Може и да звучи цинично (все пак съм Дявол), ала самоналожените окови са много по-хубави от чуждата свобода. Можеш да изгубиш всичко с една грешна стъпка – ако се оставиш друг да те води. Ако се оставиш друг да взема решенията. Дори този друг да се нарича Свобода.
- Ала ти говориш за споделена свобода, не за лична! – отвръщам аз.
- Няма такова нещо като лична свобода! – категоричен е Дяволът.
Всеки, който повярва в тази глупост рано или късно се озовава в Ада. За да е лична свободата, трябва да си сам. Ала никой човек не живее сам. Рано или късно той изпитва нужда да сподели всичко, което има, с някой друг. В този момент той престава да бъде себе, става различен. От този момент нататък за него думата личен не съществува. Има само „общ“. И той престава да бъде свободен. Може би е по-щастлив, може би не. За това сигурен отговор няма. Аз не бях. Пожертвах свободата си – не физическата, менталната или духовната, а тази която е най-скъпа – емоционалната – като цена на своята любов. И вече не бях същият. Бях роб на себе си... И на Свободата.
- А какво стана след това? След като Свободата те измами?
Дяволът самоиронично се усмихна през зъби и въздъхна:
- Пак съм роб. На спомена. На самотата. На Бездната. Но сега съм три пъти по-нещастен – веднъж бях свободен и изгубих свободата си заради Свободата; изгубих нея и робството, което боготворях; а сега съм сам в собствения си затвор от спомени. Не е ли иронично?
- За Свободата! – с насмешка вдига наздравица Дяволът, ала ръката му замръзва. Водата е свършила.
Стоя с чашата пред прозореца и неуверено поглеждам навън. Съвестта ми си замина. Последната изгубена атракция. Празната чаша натежава в ръката ми. Нима Смъртта не е Свобода?