Join the new world

Статията участва в конкурса "Войната на буквите", тема 1
=================

Кагато прочетох статията за новия конкурс и стигнах до темата, не почувствах нищо. Празнота! А без муза нищо не става.
Минаха дни. Влизах, минавах набързо редовете и стигайки до темата, затварях страницата. До тази вечер.
В навечерието на 3-ти март, когато всички се готвят за дълга почивка-празник, аз съм на работа и нещо в мен се пробуди.

Помислих си с какво, наистина, се гордеем днес.
Всяко "българите са такива или онакива" е грешно, освен - българите сме различни.
Отраснах в малко градче между Лудогоривто и Добруджа, където хората са спокойни. Даже много спокойни, Земята е плодородна. С малко усилия постигаш голяма реколта и затова усещаш сигурност за себе си и семейството.

Пред всяка къща имаше пейка - признак за отовореност към всеки, който мине. Беше времето, когато никой не си заключваше вратите. А ако го правеше, то бе единствено, за да не влизат животни и затова ключът бе на видно място.

Живях и в Самоков. Там климатът е суров. Ужасно горещо лято се редува с толкова ужасно мразовита зима плюс режещ вятър. Затова и хората там са резки. Крайно вярващи християни(вж Самоковска епархия) се редуват с фанатизирани атеисти (вж Самоковска комуна). Пият твърд алкохол, макар, че и добро вино става.

И българи и чужденци забелязват, че в България само за 10-15 мк може да преминеш като че в друга държава - толкова рязко може да се промени релефът и микроклиматът. Затова и сме толкова различни ние - българите, включително и днес. Затова ни е трудно да разберем другия и да му се доверим. защото кой се доверява на уж свой човек, когото усещаме толкова чужд?! И нима това е само днес? Едва ли - винаги е било така. Това е нашето проклятие или нашето преимущество - зависи как ще го приемем. Ако изберем второто и имаме взаимно уважение, то никоя зла сила не би могла да ни навреди.

Когато е имало такива моменти, сме били единни и сме усещали "своя чужд" като събрат. Тогава сме били готови да го защитим, жертвайки дори живота си. И не сме очаквали благодарности, почести и паметници. Правели сме го, защото защитавайки него, сме усещали, че защитаваме себе си.

А къде ни е била гордостта ли? Била е в самото ни съществуване и стремежът да запазим себе си като достойни хора. Тежките моменти са били повече от тези на мир и спокойствие. И точно тежкият живот ни е научил да ценим добрините, които всеки върши в ежедневието си.
Нашата гордост е била тиха, кротка и незабележива за чужденците, които често са ни смятали за полслушно стадо. Само тези, които са ни опознали, само те са разбирали що за хора сме. И те са били най-големите ни застъпници пред враговете ни..
Да, имало е и лоши хора. Но кой народ ги няма?! Те не са мнозинството, тези жалки, загубени душици.

Някой може да ми припомни, че говорим за гордостта днес, а не някога. О, не съм забравил. Но ще напомня, че "Няма нищо ново под слънцето!" или казано по нашенски "Дето е текло, пак ще тече" както и че "Кръвта вода на става!". Сиреч - това, което е било в сила за дедите ни някога, е в сила и за нас днес.
Ние също, както дедите ни, се гордеем с България и българското,но тихо, смирено, изживявайки го вътрешно. Рядко някой ще се прави на американец и ще пее химна с ръка на сърцето. Да, обикновеният българин не би го правил, което не значи, че не би умрял, защитавайки България, пеейки наум или с цяло гърло същия този химн. Ние сме онези българии, на които се възхищаваме. Ние сме една кръв, мисъл и жертвоготовност. Просто не се е налагало да го показваме на бойното поле.

Днес някои смятат, че нямаме повод за гордост. Грешат! Нямаме повод за горделивост - незаслужената гордост, но за истинската - винаги! И тя не е свързана да доказваме колко са лоши другите, а е човечна, уважаваща другите.


Снимка: abritvs.com
Българин дава вода на ранен турски войник (Одрин, 1912 г. )
===================
За гордостта българска в сегашно време
https://www.erepublik.com/bg/article/-1344-2665694/1/20