БЕДСТВЕНО ПОЛОЖЕНИЕ
DukeDeAncho
Бедствено положение
(Откраднато от Николай Крумов. Кликни ТУК за оригинала)
Ще ви разкажа как се посреща бедствено положение на село. Преди десетина години се случих в моето селце, когато падна голямата зима. Ток няма от три дни. Навън е минус 10. Снегът стига до пъпа на жираф. В кухнята сме се събрали комшии. Грамадната старовремска печка бумти, наблъскана с дърва, а от процепите ѝ усмихнати зайчета играят по стените. Домашни суджуци, питка, сланина, пастърма, гъсто вино, здрава ракия, туршии и кисело зеле. Мъжете оживено блъскаме карти по потници, а жените с чаши в ръка си бърборят, седнали на ъгловите легла. Баба ми плете на двете запалени свещи, котката спи в скута ѝ. Децата беснеят около нас, като през половин час им се прави забележка да не крещят, все едно са „вртоглави”. От джобното радио приглушено се чува програма „Хоризонт”. Веселбата е уникално незабравима – разказват се смешки, стари селски истории, измисляме приказки, каните се пълнят за кой ли път... В теснотията сме се навряли петнайсетина човека, но от време на време успяваме някак да изиграем по едно хоро. Връз печката къкрят свински мръвки в огромна праисторическа тава. Идилия!
***
На дворната врата някой упорито дрънчи и вика. Както съм полугол, отивам да видя кой е. Екип на гражданска защита: „Господине, идваме да ви спасим!” „От какво!?” „От бедствието, как от какво? Ще ви извозим с военни камиони до общинския център (дано стигнем за два-три дни) и ще ви настаним в детската градина. Там е малко студено, тъй че си вземете по десет одеяла на човек. Храна няма, но аз ще ви раздам картофи от държавния резерв – пазим ги за такива случаи вече 35 години.” Преди да се опомня, двама ме грабват, опитвайки се да ме спасят. Единия го събарям, но отгоре ми се нахвърлят пожарникар и полицай. Заради глъчката мъжете от вкъщи изскачат (вуйчо е с манарата). Настава меле – спасителите се опитват да ни осакатят, за да ни предпазят. Повече са, но дружно успяваме да ги отблъснем. Гледам съседите отсреща издигат барикада пред портата си – следваме примера им. Обградили са ги и режат телената им ограда – за тях вече няма надежда. По-нататък чичо Ванко в отчаянието си, заварява входната врата. Избухват повсеместни въстания – всеки се брани с подръчни сечива, само да не бъде спасен. С моите другари излизаме в нелегалност и през дворовете помагаме на други хора от улицата да оцелеят при освобождението (нашият двор се пази от пуснатото на свобода великанско куче Омуртаг). Все пак спасителите успяват да заловят няколко човека, които натоварват в леденото ремарке на камиона (включително една беззащитна старица, влачена с модерна носилка, завързана за моторна шейна – бабичката е затрупана от половин метър сняг). Родилка се е подсигурила с две пенсионирани акушерки и местния доктор, но полицаите я извлачат от дома ѝ по нощница. Полагат бременния човек в заскрежената патрулка, където старшина изражда бебето посредством шапка (и досега викаме на детето Данчо Шапката). Селото е дало общо осем жертви. На другия ден с два трактора и бус успяваме да си приберем осмината пленници от града. Вечерта отново сме вкъщи в обичайната обстановка. Внезапно токът идва... след първоначално възторжени възгласи всички някак се умърлушват... Тихо е... Оглеждаме се припряно... Децата искат да плачат... Ставам бодро с чаша в ръка и набичвам едно хоро от телевизора: „Уважаеми съселяни, нека сме живи и здрави – дано Бог бъде с нас и пак ни спре токът!” Хорото тръгва на двора...
Comments
страхотно!
O7
Вероятно никога няма да разбера какво е това. https://www.erepublik.com/en/article/-1344-2627527/1/20
никога
Нямам думи, вееееее... направо ми разби зъбите 🙂🙂🙂
ПС: иначе това смЕтам да го шерна... с твое разрешение, де 🙂
чети туй по надолу
О7
Направо ме разби 🙂 , Оправи ми настроението за деня..
Шаранът алпинист
Днес Нора рано-рано ме изрита от кревата – трябвало да ходя за шаран. Клозет, баня, мия зъбите с цигара в уста, обличам се, обувки, ключовете за колата и на пазара. Господарката е заръчала жив шаран точно три килограма. Тършувам из магазините като попово прасе в торта – меря, тегля, карам се с продавачките. Най-сетне намирам подходящата риба. Хвърлям я на пасажерската седалка и потеглям към вкъщи. Тоя шаран обаче много жив – рипа, подскача, ще излезе от плика. На следващото кръстовище му слагам колана да не мърда. Малко преди нас ме спират катаджии. Тоя почва да се хили и вика колегата си. Сочат препасания с колан шаран и се търкалят от смях. Убедени са, че съм мъртвопиян или дрогиран, вадят цяла лаборатория и почват да ме изследват с най различни дрегери. Все пак установяват, че съм само душевно болен и ме пускат. Прибирам се – любимата е доволна от покупката, но котката Ивелина пощурява. Дебне шарана, скача отгоре му, бие го с ръчички, хапе го, опитвайки се да го удуши. Сега трябва да заколя рибата. Слагам я до мивката и вадя сатъра. Първи удар – сцепвам плота. Втори удар - телефонът ми е на две. Шаранът галопира из кухнята. Нора се разбеснява и ме праща да го убия на терасата. Крещи след мен, а Ивето подскача подивяла, мъчейки се да го докопа. Данданията продължава на балкона – много съм изнервен. Двете жени ме хулят, а в суматохата хлъзгавата твар се върти в ръцете ми... уооп... и шаранът полита през терасата. Тримата зяпваме шокирани. Пръв се съвземам и както съм по папучки, търча надолу по стълбите. Няма го на тревата, сигурно някой го е откраднал. Вдигам очи... ха... заклещил се е на един клон. Почвам да мятам камъни. Събира се тълпа. Хората неосъзнато се оглеждат по другите дървета. Един комшия ме пита как е станало. Не мога да му кажа, че съм го изтървал от апартамента и за по достоверно обяснявам на всички, че шаранът е прегризал торбата и мигновено се е покатерил на липата. Съседите цъкат с език. Успявам да го сваля. Вкъщи се чудя как да
Вкъщи се чудя как да умъртвя звяра. Ще го убия с микровълни, но не се събира в микровълновата. Може би с ток или отрова за плъхове!? Ще извикам някой приятел и ще му пуснем хладилника отгоре. Имаме един полицай във входа – ще застреля шарана все едно е крадец. Да му дам ли да пуши, че да пукне от рак или по-добре да взема хапчета за кръвно от някоя бабичка и да му причиня инфаркт? Накрая ми писва – грабвам ножа и го убивам. Ще изядем животното с благодарност и уважение, че беше тук, за да ни нахрани. Честит празник на всички именници! Здраве – останалото все някак ще го нагодим!
Найс а?
Найс я!
o7
35 годишни картофи, ММММММ...
Е те това е. 🙂
С напредването на глобализацията и технологиите, колкото интернет да прави света по-малък, точно толкова се отдалечаваме все повече един от друг и всеки се затваря сам в собствената си черупка.
Като си спомня 90-те години и как на площадката между блоковете кипеше от живот, всичките хлапетии навън и играехме дружно някакви игри (любимата ми игра беше стражари и апаши) и като гледам сега какво е... просто няма място за сравнение. Едно време дай ни топка и от сутрин до вечер не спирахме да я гоним, сега хлапетата играят ФИФА, ПЕС или някаква друга подобна тъпотия на компа. За криеница, сляпа баба, стражари и апаши, народна топка, ура, цепенка, федербал и тн изобщо не са чували... 🙁
А за годишния събор на село (в полите на Рила)... просто нямам думи. 🙂
Уникалнооооооо😁
Изроди се тоя свят, а с него и езика. Снега през зимата вече се нарича бедствено положение. 🙂
Изчетох всичко на Крумов откакто е започнал да публикува.Уникален хумор,точно като за нас-българите.С глас се смея,дори бих казала хиля като идиот докато го чета.
Веднъж ядох бой във влака. В електричката Бургас-Ямбол-Елхово. Ако трябва да сме точни, ядох го между Бургас и Ямбол, там има смяна и се качваш на друга електричка до Елхово. А ако трябва да сме съвсем точни, не беше точно бой, щото баба ме пуфна два пъти по трътката, за да демонстрира възпитателност пред отбраното общество в купето, ама после седна и ми мели на главата докато не стигнахме, с такава постоянност, че горко съжалих, че не ми е теглила един бой да и мине. Поводът?
Като бях на десет-дванайсет, дойдеше ли лятната ваканция, още последният учебен ден багажът ми беше стегнат и ме командироваха при баба. Кеф и наслада, три месеца не могат ми хванат спатиите от скиторене с лапетата, готвят ми каквото поискам, обичат ме до припадък, дават ми пари за лятното кино, ям сладолед на корем и други такива бабешко-дедовшки екстри. Този път обаче баба остана два-три дни в Бургас, преди да ме отнесе, за да облажи и тя от туй, че оженила дъщерята на морето – да походи на плаж.
По онова време, като всяко лапе на възраст 10-12 отчаяно, люто, зловещо и настървено исках домашен любимец. Обаче у дома и дума не даваха да се издума, затова бях принудена да импровизирам. И ходенето на плаж ми предоставяше супер възможности. Осинових си медузка.
Влачех медузката в найлонова торбичка, после я прехвърлих в буркан от туршия, от който след ден-два започна да се носи нечовешка смрад и когато дойде време да заминаваме с баба за Елхово, майка ми с радост се съгласи да взема медузата с мен.
И сега си представете бедежето, във купето, топъл юни, баш по обед, аз и баба с двеста чанти, триста шапки и буркан. А в буркана тъжно люшка месестата си капела моята медузка бяла. И сичко щеше да свърши с благополучно пристигане в Ямбол и вечна дружба между медуза и дете, ако купето не беше пълно, а някаква нахална жена още на гара Владимир Павлов започна да квичи, че от тая смрад и ставало лошо. Баба рече – Еле, медузата ти е умряла, трябва да я хвърлиш. КО?!? Абсурд. И ревнах. Жената дето и ставало лошо започна да изисква нещо от баба, а тя, милата, хем и е неудобно, щот то верно си смърди се не трае, хем аз съм любимата и внучка, как да ми разбие сърцето, като изтръгне буркана и го изхвърли. Мисля, че и до ден днешен тия хора така си представят ада. Смрад от умрели медузи и потни труженици във влак посред жежко лято, а за фон – гръмогласен детски рев, със всички екстри – сълзи, сополи, вой и шумно хълцане. Баба ме извлече в коридора и и взе да ме увещава да изхвърлим медузата, аз обаче не, та не. Накрая ме заряза там и каза – връщам се в купето, ако докат стигнем до Ямбол не си изхвърлила медузата, ще те върна в Бургас.
Ужас. Моментално замлъкнах, не че не ми се ревеше още, ама да изтърва цяло лято в Елхово зарад една медуза? Ма тя верно поумряла, рекох си, сбогом мила медузке, много те обичам, ще те помня винаги… Обаче изхвърлянето на медузката ми звучеше супер брутално. Ще разпръсна праха и над полето, реших аз, а за целта отворения прозорец в коридора на вагона е чудесен. И бръкнах в буркана, зашепих медузко и протегнах ръка през джама.
Обаче, хора, ако изхвърляте медузи през прозореца на движещ влак, гледайте на съседните прозорци да няма хора. Аз това откъде да го знам към онзи момент, все пак на невръстната възраст 10+ няма достатъчно житейски опит, за да знам, че всяка летяща през джам на влак медуза се залепя сто процента на всяка подадена през джама карнобатска физиономия!
Не помня да са ни сваляли на Карнобат, значи по някаква причина ни се е разминало. Човекът беше доста бесен, най-малкото защото първоначално отказваше изобщо да проумее какви медузи ,какви пет лева, тва е влак бе алооо. И беше убеден, че е сопол. Ти- вика му баба – с акъла си ли си бе, как такова малко дете ще изкара такъв грамаден сопол, че и смрадлив! А той ме гледа едно такова подозрително и направо си му пишеше на лицето – те сегашните малки изродчета кой ги знае какви работи още правят, че един грамаден миризлив сопол ли нема ми улепи на челото! Накрая повярва, за доказателство баба му показа буркана, после ме смота в купето, опуха ми задника, човека слезе на Карнобат, до Ямбол тъжно слушах тирадата на баба, но като стигнахме в Елхово и видях, че на съседите котката се е окотила, мъката ми утихна.
Ех, медузко, къде ли си сега.