До... когато...!

Day 3,280, 03:25 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sollam
Здравейте, приятели, Уважаеми еСънародници! 🙂


Напоследък все повече се замислям за малките неща.
И колкото по-често слаломирам сред спомените си, толкова повече усещам нанадолнището, по което се спускам. Понякога ги стигам, докосвам ги, живея в тях, но чувството за нещо изгубено и ужасно невъзвратимо, ме карат да се чувствам ограбен. И само запазеният миг, и само удоволствието от нещо красиво и истински изживяно, ме карат да се усмихвам и изпълвам с блаженство.

Спомням си, как всяка събота сутрин отивах във виенския салон на „Раковска”. Сядах на любимата маса до прозореца и разгръщах „Капитал”. Мразът бе стегнал земята навън, а аромата на виенско кафе и тихата музика разнасяха уюта из салона. После си поръчвах „Стълба към небето”. В някои случаи и „Море от любов” и сякаш покоя на пространствеността скрит в тях, се разливаше отвъд пердетата на залата. Бяха страхотни и невероятно вкусни палачинки, допълващи изискания чар на атмосферата в кафенето. Докато закусвах обичах да гледам хората навън. Бяха забързани и като че ли изпълнени с амбиция и надежда. Някои от тях небрежни лентяи като мен. Други, разхождащи приятните си ангажименти под ръка със семействата си. Студът не ги спираше и дълбоко в себе си аз вярвах, че рано или късно ще седнат на някое уютно място, за да се насладят на утринта. И сякаш цялата седмица на препускане и луда надпревара си струваше този миг блаженство.

С течение на времето утринната закуска в салона се превърна в традиция. Беше си моето време, от моя уикенд, на моя живот. Признавам, малко поизоставена традиция, особено през последните години. Най-вероятно и обидена, макар да не ми го признава, но все още вярна ми и почти толкова чувствена и очарователна.

Наскоро се върнах при нея - към мястото с уханието от спомена, където я открих. Първата среща, първата целувка, първият блян.
Салонът беше там. Любимият аромат на кафето също, но днес „Капитал” беше нарицателно. Пресата бъкаше от убийства, грабежи и катастрофи. Палачинките бяха все така вкусни, но хората навън вървяха с наведени глави. Унисонът бе избягал или най-вероятно удавен в ежедневната помия. Пламъкът му гаснеше в пепелта на паричните проблеми, на крясъците и обидите по улицата или се криеше в хладината у хората... И само от агресията между тях припламваха искри, но вече на един друг, чужд и непознат на спомена ми пламък.

Тъгата по изгубеното ме задушаваше, но аз нямах ни най-малкото намерение да й се дам, нито да предам моята си обаятелна и така обична традиция.

Следващият път щях да дойда с някоя доразкрасяваща я книга, въпреки че с удоволствие бих платил за стария „Капитал”. Може би щях да седна на една от вътрешните масички, а не до прозореца, както обикновено резервирах, но... Дори да не исках да си го призная знаех, че каквото и да направя, нямаше как да заблудя заблудата, нито усещането за нещо безвъзвратно отминало. Усмивките навън не се продаваха и аз нямаше как да ги купя. Блаженството и някогашната пълна идилия бяха станали дефицитна стока, живееща само в спомена. Проклетите пари бяха безсилни пред сергиите на миналото, а мечтата по преродяването на мига илюзия.

Остана ми единствената надежда, вяра или както искате я наречете, че следващия път няма да съм сам. Ще бъда с някой, с когото да споделя мига. Разбира се, че със сигурност ще се наложи да фризирам традицията и най-вероятно й купя нов парфюм. Предполагам със същото ухание и все така омайващозавладяващ, а дотогава... До тогава миризмата на прясно приготвено съботно кафе и тиха музика ще я ухажват мило и й тананикат че е жива, бленувана и обичана!


Приятен уикенд на всички!🙂

С покана за кафе. Аз черпя!🙂

http://www.youtube.com/watch?v=K2Q6YO3Ez44