Човек когато... (Размисли по една мечта)

Day 1,963, 04:30 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sasha Vladimirovna


"Аз и Театърът сме едно! Аз живея и умирам в Театъра. Всяка вечер. Аз се раждам в Театъра и Театърът ме преражда. Неговите рани откривам върху тялото си. Аз притихвам в Театъра. Аз крещя волята си за живот в Театъра. Ако Аз остана бездомен, Театърът ще ме приюти. Аз усмирявам гласовете и лицата си в Театъра. Извън Театъра Аз съм минувач - поредният. Аз съм Театъра, защото Театърът е вътре в мен. Завинаги. Дори когато Театърът лаконично се е простил с мен, благодарил ми е за потта и смъртта на сцената, благодарил ми е за хилядите сънища и въздишки, за язвата, за болката в слънчевия сплит, за старата мускулна травма, за посивелите коси, за треската преди началото на всяко представление... Аз и Театърът сме едно, защото Аз живея и умирам в Театъра...всяка вечер..." - Елица Матеева



Човек когато е момче,
хей-хо, пълзят мъгли, мъгли,
играта само го влече,
а пък дъждът вали, вали...

Човек, когато стане мъж,
хей-хо, пълзят мъгли, мъгли,
момата вика "Мене дръж!",
а пък дъждът вали, вали...

Човек, когато хлътне в брак,
хей-хо, пълзят мъгли, мъгли,
наднича все към чуждий праг,
а пък дъждът вали, вали...

Човек, когато стане стар,
хей-хо, пълзят мъгли, мъгли,
бутилката му е другар,
а пък дъждът вали, вали...

Животът тъй е, то се знай,
хей-хо, дъждът вали, вали,
но нека с туй да сложим край,
а утре пак добре дошли...

Из "Аз, Театърът", режисьор Стоян Радев, юбилеен концерт-спектакъл на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна