Join the new world

Кандидат-армейски неволи

Сигурно няма еиграч, който да не знае за новия военен модул.
- Е, няма начин! Ще ставам пилот!- казах и аз прословутата
реплика,повтаряна навярно от 99 процента от мъжкото население на еБългария.
И тъй, тръгнах към наборната комисия. Най-напред потропах на вратата на очния лекар, като предвидливо скрих очилата си в джоба.
Отвори ми доктор с бухнали мустаци като на фелдфебел и ме покани на стола пред прословутата таблица с букви и цифри.
- Хм, хм!- рече той изпод мустаците си- Пилот, а?
Той механично започна да сменя стъкло след стъкло, след размяната на репликите „Виждате ли?”-„Не!”и така десетина пъти за мой ужас.
- А сега?
- Виждам, докторе! Кристално ясно!
Едва сега доктора погледна сполучливото си творение и извика „Ах!”
Смутено го погледнах, очакващ да получа страшната новина, че ще ми вадят окото.
-Хм, хм!-- ...продължи да пише той нещо в картона ми.
- Е, какво? Ставам ли?- попитах нетърпеливо аз.
- Пилот ли? Че ти за картечар не ставаш! Ще избиеш всички като пилци...
Горящ от желание все пак да стана поне командос, почуках на следващата врата.
Отвори ми едно момиче с къса руса коса и сини очи- много приличаше на Аманда Тапинг от Старгейт. Тя ме накара да сваля потника и огледа критично биреното ми коремче. И когато очаквах да се разцелуваме, тя започна методично да лепи по тялото ми датчици и жици. Очаквах новината, че ще ме прати в Старгейт, когато тя ме чучна на бягащата пътечка.
- Давай, давай!- викаше тя по-лошо и от взводен , без да се трогва от пъшкащите ми стонове.Накрая започнах да виждам мъглата на Старгейт, но тя ме свести на пода с една чаша вода в лицето. Много мило!
Докато отпивах малкото вода, останала в чашата, тя наблюдаваше кардиограмата ми с изражение, като че ли разчита надписи на древните.
-Ау!- изписка тя и започна да пише рецепта.- Вие сте за бетаблокер.
След това ми подаде рецептата и картона и ме изтика навън.
С треперещи пръсти отворих картона си, където беше написано: „ Не понася трендмил. Не става за куриер и командос.”
Най-накрая се насочих към тренировъчната зала, където се взимаше окончателното решение. Тричленката гледаше записите в картона ми, сякаш са открили карта с най-малкото 500 жълтици. Истински уникат!
Най-напред се опитаха да ме натикат в танк, но не можех да вляза в люка.
-Ами то...- да го пробваме с гранатомет- Предложи един голобрад лейтенант, поне наполовина на годините ми.- Як е, може поне да носи...
И тъй ме натовариха с тежкия гранатомет и ме подюриха да обикалям залата с него. На третата обиколка паднах и получих дълбока рана на лявата подбедрица от един нищо неподозиращ шкаф....
Намерих се в Q5 болницата с бинтован крак и попарени надежди за военна кариера.
Същия ден при мен дотича моs приятел Боби.
- Абе братчет! Що става? Има те във всички вестници! Да не би да си бил на тайна мисия? Ще ти дават ли медал?
Поклатих глава, оставяйки го да си фантазира.
След малко доктора дойде, да ми сменя превръзката. Той я махна с професионална бързина, независимо от настръхналите ми косми и чувства
- Охооо!- извика той- и сърцето ми влезе в петите.
- Какво? Да не би да трябва операция? Прошепнах аз..
- Не бе! Зарастнало е! Ще махам през конец.....
Тъй не влязох в армията, за което сигурно трябва да получа от нея благодарствен медал.
Само едно допълнение към докторите:
„Скъпи ангели в бели престилки! Моля ви, не употребявайте изрази като „хм, Ау,охо, олеле и ами сега?” Имам слабо сърце!