Join the new world

Ето че дойде време и аз да създам вестник и да се в ключа по-активно в обществения живот на еРепубликата.
След кратък анализ на съществуващата преса установих че липсва вестник с историческа насоченост ,ето защо ми дойде идеята да пусна издание което да запълни и тази ниша.Първоначалното ми намерение е да представям неизвесни или поне малко известни личности и моменти от българската история, които обаче имат голямо значение за държавата и за нас като техни потомци.Предварително благодаря за вниманието и ако на някой му се струват интересни моите материали ,да се чуства свободен да се абонира за вестник "Българска Памет".

В първата ми статия ще ви представи един от най-бележитите държавници на първото българско царство ,който обаче ,като чели е останал незаслужено в сянката на великите владели съвременници, но който има огромни заслуги за укрепването и разцвета на младата българска държава.Държавникът който с гордост можем да наречем:

Българският Ришельо

Ако принадлежеше на народ с по-бедна история, кавхан Исбул, този всестранно надарен държавник, дипломат и пълководец, положително би бил възвеличен до равнището на един Ришельо или на един Нелсън. А ние, неговите потомци, които трябва да се гордеем с личността и делото му, почти не го познаваме. Причината е най-напред в самия Исбул. По-точно в лошата му орис. Той е живял в IX столетие — може би най-славното столетие в нашата история! — векът на Кардам, Крум, Омуртаг, Борис и Симеон и, затъмнен от тях, се губи в сянката им. За него не е и писано достатъчно: в учебниците изобщо не се среща името му, в общите трудове по история Исбул се споменава някак си мимоходом,
посветена му е, доколкото ни е известно, само една монография а личността му досега почти не е намерила място нито в научно-популярната, нито в художествената литература.
Така тъне в забвение един великан, ръководил в продължение на няколко десетилетия съдбините на България, и то в период на ярък подем. Докато данните за повечето наши исторически личности от древността се намират в традиционните (главно
чужди) извори — летописи, исторически съчинения, писма и пр., — всички сведения за кавхан Исбул се съдържат в наши, български източници, и то записани на камък. Това са трите каменни надписа от времето на хановете Маламир и Персиан. А именно:

Надписът от Филипи:
„Владетелят от бога на много българи Пер-
сиан изпрати кавхана Исбул, като му даде войски
и ичиргу-боила и хана-боила коловъра; и кавханът
срещу смоляните. . ."

Първи надпис от Шумен :
„Хан ювиги Маламир от бога владетел. Старият
негов боил кавханът Исбул направи този водо¬
скок (т. е. водопровод) и го даде на владетеля и
владетелят много пъти даде на българите да ядат
и пият, и на боилите и багаините даде големи да¬
рове. Бог да удостои владетеля от бога да живее
сто години заедно с кавхана Исбул."

Втори надпис от Шумен :
„(Хан ювиги Маламир) от бога владетел. Моят
дядо Крум (воюва срещу гърците). . . и баща ми
(владетелят Омуртаг), като направи 30-годишен
мир и добре живя с гърците, и аз някога добре
живях с тях, но гърците опустошиха моята страна
и владетелят Маламир, като управляваше с кав¬
хана Исбул, с войска дойде срещу гърците и кре¬
постта Проват и крепостта Бурдидзо и страната
на гърците. . . и всичко направи славно, и дойде
до Филипопол и даде да ядат, и тогава кавханът
Исбул среща. . . преславния владетел. . ."

Това са всичките сведения за кавхан Исбул, които времето е пощадило. Наглед — твърде бедни. Но само наглед.
Какво знае историята за кавхан Исбул?
Да започнем с името. То е прабългарско и този факт, заедно със сведенията ни за вътрешната политика на Омуртаг, Маламир и Персиан, подсказва, че Исбул ще
да е бил представител на старата българска родова аристокрация, вероятно потомък на някой първенец от славната орда на Аспарух, завладяла и се установила завинаги в нашите земи.
По-нататък — титлата. Кавханът е бил първият човек след хана; в съвременни понятия титлата означава пръв министър или канцлер. Тази висока длъжност Исбул е заемал по времето на Маламир (831—836) и при неговия приемник Персиан — навярно до самата
си смърт, но, както ще видим, положително поне до 847 година.
Ала Исбул е бил и нещо повече от кавхан. Да се върнем на двата шуменски надписа, Маламировите. В единия се казва: „да живее сто години заедно с кавхан Исбул", в другия — „като управляваше с кавхана Исбул". Като се знае, че Маламир е бил твърде млад,
по всеобщо мнение — малолетен, тези думи подсказват, че Исбул ще да е бил настойник — „регент", според днешните понятия, — или даже съвладетел на хана. И следователно в неговото лице трябва да търсим и виждаме човека, който е ръководил съдбините на Бъл¬
гария след Крум и Омуртаг.Но разкриването на истинските мащаби на държавника Исбул не свършва дотук. Тълкувайки думите „старият негов боил", се стига до извода, че „стар "
не се отнася само до възрастта на Исбул, а наравно или дори в по-голяма степен до миналите му заслуги. И се прави основателното предположение, че Исбул ще да е бил кавхан още по времето на Омуртаг (наистина основателно: не е ли именно кавханът този
човек, който при смъртта на владетеля ще стане настойник на малолетния му приемник?), а навярно е бил някъде във върховете на държавната йерархия и в годините на славното властвуване на Крум (803 — 814). И ето — така постепенно се очертава пътят на един бележит държавник, ръководил България в продължение на почти половин столетие.
Когато се касае за Исбул, думата „бележит" е оправдана. Участвувал заедно с Крум в разширението и военното укрепване на държавата и в ликвидирането за много десетилетия на „ромейската опасност", той е споделил мъдрото решение на Омуртаг, че България
се нуждае от мир и вътрешно процъфтяване и е „съучаствувал в сключването на 39-годишния мир".След този несъмнено значителен ход на Исбул-дипломата (тук вероятно трябва да се добавят и оживените дипломатически отношения с немци и др. по
времето на Омуртаг) на преден план излиза ролята на Исбул — държавника. Като кавхан той не ще е бил чужд на грандиозните Омуртагови строежи; тях той е продължил и след смъртта на Омуртаг — прокарването на водопровода в Плиска (колосално дело за онази епоха!), за който се говори в първия шуменски надпис, безспорно доказва това твърдение. В сферата на вътрешната политика Исбул — заедно с Омуртаг — се е отклонил от Крумовите тенденции на
сближение и сливане със славяните и няколко десетилетия поддържал решителен противохристиянски курс. Не е бил чужд и на крайностите — може да се предполага, че именно той е стоял зад осъждането на смърт и посичането на първородния Омуртагов син
Енравота (наричан още Воин) поради отвръщането му от „боговете на дедите" и приемането на християнството. Нека да не съдим прибързано тази вътрешна и верска политика на Исбул, да не се увличаме да твърдим, че тя е забавила с половин век прогресивните реформи на Борис; след единадесет столетия е трудно да се прецени с точност какво е било полезно или вредно за момента. Но така или иначе факт е, че по времето на Маламир и Персиан България е значителна сила — военна и икономическа, — с която всеки съсед, враг или приятел, трябва да се съобразява. И от този факт да оценяваме ролята на държавника, който, без да е стоял на престола, е ръководил държавата по пътя й към възхода.
Първите, на които „било писано" да се уверят в мощта на българите, били ромеите. Може би, разчитайки на младостта на хана и забравяйки присъствието на Исбул, те нарушили сключения някога мир и нахлули в ханството. Тогава обаче се проявил Исбул-пълководецът, учил военното майсторство от „страшния" Крум. Както личи от втория шуменски надпис, кавханът предприел бързи и умели действия, в резултат на които не само прогонил ромеите, но и превзел крепостите Проват, Бурдидзо и Филипопол (Пловдив). Войната, изглежда, не продължила дълго. Мъдрият държавник и хитрият дипломат Исбул знаел, че съществува още едно оръжие, често по-силно от меча, копието и катапултата — изчакването на благоприятния момент. И го чакал дълго и търпеливо. Междувременно младият Маламир умрял, без да остави наследници, и престола заел Персиан, внук на Омуртаг от втория му син Звиница. Да, трети (или дори четвърти) хан се сменял на престола, но кавханът си оставал същият. Той следял и дебнел международната обстановка, чакал удобния час. Може да се допусне, че не само го е чакал, но и подготвял — това се подсказва от последвалите бързи и лесни военни успехи на югозапад. Какво е правил Исбул? Дали не е намерил общ език със славяните от днешна Македония? Дали не е използувал някакви „катализатори" за усилване на родственото им чувство със славяните в пределите на България? Или е потърсил помощта на българите, потомци на Кубер, заселили се някога по тези места? Историята още свидливо пази отговора на тези въпроси.
Но знайно е едно: старият кавхан е дочакал да види своето търпение възнаградено. В 847 г. Византия била заета в изтощителни войни с арабите и Исбул не пропускал „своя" час. Престарелият държавник отново съблякъл кафтана на дипломата и го заменил с
ризницата на военачалника Ударът е бил насочен към Солун, където се намирало
славянското племе смоляни. Успехите били бързи и леки. Сломени били и опитите на Византия да противодействува с контраудари в Северна Тракия. И скоро кавхан Исбул пак облякъл кафтана, за да сключи нов мир с империята. Наистина ромеите запазили Солун и Южна Македония, но границите на България обхванали Средна Македония и дори днешна
Южна Албания. . .
Не е известно кога Исбул — този действително бележит държавник, дипломат и пълководец — се е представил пред „боговете на дедите си". Съществуват спекулации че е бил сред 52-та боили посечени от княз Борис-Михаил в бунта срещу покръстването, което обаче не е доказано.Както и да е завършил обаче земния си път ,наш дълг е да го помним и тачим наред с другите безсмъртни българи.
.