За ... (много е дълго)

Day 3,718, 06:58 • Published in Bulgaria Bulgaria • by AudAncho

Тази статия участва в конкурса "Мастиленият лабиринт 4, тема 5"
=========================

Снимка: plovdivmedia.com

Строй се! Равни-и-и-ис, мИрн'!
- 'Дравейти, айляци!
- Знаем да лаем, го'син Фатмак!
- Отлично ми отговаряте, да ви...!
- *ура-а-а-а-а...

www.youtube.com/watch?v=ID-oP5gzgrk

Така завърши общата ми подготовка. Последва Клетва и разпределяне по ята.
==========================

Снимка: 78.media.tumblr.com

Всичко беше наред, докато не приближих Стената.
Отдалече се виждаха отблясъци от изстрели, запалени самолети и взривяващ се бензин. Мирис на изгоряла пластмаса и плът се смесваха в нощта. Включих се в танца на смъртта.
Свърших бързо патроните и обърнах към летището. Точно тогава мярнах огнената следа от приближаваща ракета и ... всичко изчезна.

Беше тихо. Лежах. Над мен се стелеше мъгла.
- Съвзе се.
Беше непознат женски глас. Усещах лек акцент. Отворих очи.
- Спокойно, не ставай още.
Над мен стояха жена и мъж. Бяха ми странно познати.
- Подкрепа, тук има още един.
- Идвам , Лайа.
Подкрепа?! Лайа?! Те не бяха ли баннати?
- Здрасти!
Обърнах се и видях Боби, който отдавна еУмря.
- Мъртъв ли съм?
- Ти - не! Ямахата - също.
- Как си, приятелю? Как е в новия отряд?
- Всичко е наред, Ямаха. Смени си ника, но все те наричат със стария.
- Е, моторджийството е за цял живот. А РЖ си е по-важен, та и на стария ник се отзовяавам.
Лайа каза, че си леко ранен.
- А, добре съм. Самолетът ми, обаче, не става за нищо.
- Спокойно - ти си важният. а самолети има в излишък. Ние с Боби ще ти помогнем да се върнеш на летището. Когато си готов, тръгваме. Можеш ли да станеш?
Заизправях се, подкрепян от двамата ми стари бойни другари.

Вървяхме по горска пътека, огрявана само от еМлечния път. Беше тихо. Само от време долавяхме рева на прелитащи към Стената самолети. Не усещах болка или умора, но краката ми почнаха да се огъват.
- Ще направим почивка, - каза Ямаха и посочи една светлинка на няколко стотин метра.

Беше нещо като кръчма. Над вратата се вееше българското знаме, а под него имаше надпис: "Свобода или смърт!".
- И сега ще има ли НАП, няма ли да има? Какво се чува, бе Патриот?
- Де да знам , бе Бакал, ама чувам, че Морфея...
- Ай стига с тая политика! Наздраве, бе маскари!
- Наздраве, дядо Хаджи!
- Наздраве-е-е!
- Перин, наздраве, бе!
- Асс н-н-н' съм алкох'лик...
- Не си, бе - ти си пияница, - го подбра Бакалина и се засмя с цяло гърло.
- Кой? Ас ли, уе?
- Не си алкохолик, бре -замаза положението дядо Хаджи, - наздраве по случая, че не си!
- А, тъй моши... хлъц... наз-з-зд'а'е!
- Ей заради това алкохолно петно стана всичко! - каза засукана мома с кръвнишки поглед , вперен в Периня.
- Ама, Милениум, ти да н' пийш-ш- по-малко от мен, ма оу?!
- Колко пия аз си знам! Ма поне пияна не пускам по сто пъти ЕВ на Турция.
- Перине, ай не закачай жените! - опита се да предоврати скандала Корадо.
- Кой ги закача, бе? Те ме закачат, не аз - тях, да ми ядат...
- Ай, спри се, бе ей! - намеси се и Бубачко - Пий си ракията и не им обръщай внимание.
- Ама аз не съм пиян...
- Да, бе, да - не си.. Ха, наздраве!


Снимка: div.bg

- Какво ще ти ядем, бе?
- Миленче, остави го! Не му обръщай внимание!, - опита да я успокои Сисито.
- Не, ама защо той...
- Миленче, моля те, - включи се и Диди.
- Ша ма плаши с ... С какво ще ме плашиш, бе ей чш-ш-ш?!
- Уффф, колко съм яла аз такива, докато бях президентка, - отегчено каза Дзънка.
Всички на женската маса мълчаливо се спогледаха.
- Е, виртуално, де.
- Да, само обещават, а после - шегували се били. Лъж-ци ньед-ни!
Гласът бе женски, но идваше от сянката, която отворената врата правеше.
- Шпионка-а-а! Дръжте я!
Всички скочиха да я хванат, но тя бе по-бърза. Чу се шум от отдалечаваша се кола. Остана само мирисът на турски гуми и албански бензин.

- Време е да тръгваме, - каза Ямаха и тримата поехме пак по пътеката, която вече бе два-три пъти по-широка. Скоро вървяхме по асфалтов двулентов път.
- Не е ли опасно да вървим на открито? - попита Боби.
Ямахата кимна утвърдително и свихме вдясно, когато...
- Горе ръцете!
Не виждахме никого, но се чу шум от поне четирима. Спряхме и изпълнихме заповедта.
Една фигура се приближи и ни освети:
- Наши са. Какво правите тук?
- Прибираме пилот. Беше свален при Стената. Имате ли превоз?
- Имаме, но трябва разрешение от Щаба. Елате!


Cнимка: upload.wikimedia.org

Вървяхме през гората около 10-15 минути и стигнахме бункер. Отвътре знаеха за нас и тежката врата бавно се заотваря.
Влязохме и заслизахме надолу. На ниво "-4" ни срещна Алцек.
- Солам докладва, че се очаква масирана бомбардировка. Дон Митко го потвърди. Изчакайте да мине и тогава продължете.
- Алцек, -каза Боби - има една кръчма, в която...
- Спокойно, получиха предупреждение. Отгоре може и да прилича на кръчма, но отдолу има бомбоубежище за 1 500 човека - смигна Алцек и заслиза към по-долното ниво.
- Там не може за вас - там е Щабът и Правителството.

Бомбардировката е кофти работа. По-кофти е само очакването. Трябваше да бъде след 7 минути. Само минути, а ми се сториха часове.
Грохотът предизвика само въздишки на облекчение у всички присъстващи. Нима е възможно толкова да бяхме свикнали с войната, та мирът и дори примирията да ни дразнеха?! Нима това бе нормално? Ние нормални ли бяхме? А нормални ли сме???


Снимка: cdn.images.express.co.uk
Дадоха ни стара "УАЗ"-ка, но бе по-добре от нищо. Поехме с пълна газ към летището. Всъщност, към някогашното летище, защото сега вместо писти зееха пушещи ями. Сградите на диспечерите и казармите бяха разрушени. Всичко бе в пламъци. Наоколо сновяха санитари, а от4ето даваше последна утеха на двама в носилки...
Телефонът ми иззвъня.
- Да, Санде?
- Здрасти! Написа ли я?
- Кое?
- Статията за Лабиринта...
- Оу... да, вярно.... Сега ще се заема...
- Окей. Е, лека нощ!
- Лека!

====================================
Внезапно отворих очи. Погледнах монитора, после часовника...
- Пфу, да му [софия_цифри], пак съм проспал авиоудара! Да му [софия_цифри, цифри, цифри, цифри...].

============
За ... (много е дълго)
https://www.erepublik.com/bg/article/-1344-2662532/1/20