Join the new world

Тази статия участва в конкурса "Мастиленият лабиринт 4, тема 2"
=================================================================================

Снимка: carphotos.cardomain.com

Пътуваха само през нощта. През деня спяха в най-неврачните мотели. Не говореха с никого и се опитваха да не правят впечатление. Неуспешно - никой, освен тях, не плащаше в брой. Персоналът винаги ги гледаше някак подозрително, но не викаше полиция, защото се страхуваше, че може да са престъпници и то въоръжени.

Алис се беше научила да не задава въпроси. Знаеше, че това ядосва майка й. Както и че, рано или късно, получаваше отговорите и без да пита. Така стана и сега.
- Сутринта ще пристигнем в хижата.
Хижата. Тя бе някогашната лятна къща на семейството на майка й, когато е била малка. Намираше се накрай света - сред гора, между Трите хълма и Езерото на бобрите. Имената бяха дадени от индианците. Белите нашественици бяха суеверни и само ги преведоха, без да смеят да променят каквото и да било.

Малката се събуди, когато "Джийп"-ът пое по планинския път. Слънцето розовееше зад хълмовете, птичките пееха из клоните на гъстата гора, а въздухът бе неимоверно чист и изпълнен с аромат на току-що цъфнали цветя.
Леката мъгла бе причината езерото да се появи като че ли от нищото. Бе прекрасна гледка!
- Стигнахме.
Майка й слезе, за да отвори вратата на гаража, а после вкара колата. Загаси двигателя. Дълго се ослушва за "опашка". После затвори вратата на гаража и въздъхна облекчено.

Алис беше свободна да ходи, където си поиска, освен на Прокълнатата поляна, отвъд Ручея на Сенките. Беше получила и други забрани, но първата и най-важна беше никога да не слага батерията в смартфона си. Отначало това я дразнеше, но после свикна. А и с кого да разговаря - нямаше роднини или приятелки. Затова книгите бяха спасението й да не полудее съвсем.
Четеше захласната и времето летеше неусетно. Майка й търсеше стари познати, но те живееха далече, а до тях се стигаше единствено пеша. Първата седмица отсъстваше по няколко часа, но после преходите й траяха дни. През един от тези самотни периоди Алис реши да прекоси Ручея.

Стигна до него с очакване за нещо особено. На няколко пъти се отказваше, но накрая пристъпи с лявото си краче. Нищо! После и с другото - пак нищо! Огледа се - нищо не се бе променило. Внезапно се появи страх и скочи обратно. Нищо и нищо! Няколко пъти прекрачи Ручея и после се връщаше. Стана й забавно и се усмихна. Не помнеше откога не се беше усмихвала и не се бе чувствала... дете.
На следващия ден смело прескочи Ручея и отиде точно в центъра на Прокълнатата поляна. Беше странна - кръгла и с ниска твърда тревица. Алис се огледа, ослуша се - нямаше птички, нито насекоми. Това бе странно, но отдавна беше свикнала само да отбелязва нещата, а не да им се учудва. Седна на огромния пън в средата на поляната и се зачете.


Снимка: visionbedding.com

Изведнъж чу шумолене и видя заек. Очите й се ококориха. Беше заек, както всеки друг - пухкав, бял, с червени очички, но този беше... облечен в дънки и кожено яке. Освен това, си мърмореше нещо, докато се взираше в белия си "iPhone". Внезапно спря, погледна изпод вежди момиченцето и каза:
- Не е учтиво да се зяпа така.
- Извинете! Аз... аз... аз не очаквах да Ви видя и...
- Да, да, разбирам. Не е учтиво и да не се поздравяват по-възрастните. - продължи заекът. - Родителите ти са го споменали, предполагам?
- О, да, разбира се, но... Вие... по-възрастен ли сте от мен? Защото мама ми е разказвала, че зайците живеели най-много 10-11 години, а аз съм на 12 и...
- ... И искаш да кажеш, че аз съм невъзпитан, защото не поздравих първи ли? Хм...
- Да... а-а-а, т.е. - не... всъщност не знам... просто бях изненадана... а и заек да говори?! Това не е обичайно... макар че ми е познато от някъде... да-а-а - Луис Карол!
- Не се казвам така...
- О, не, не Вие, а авторът на "Алиса в ...
- Да, да, знам го. Е, не лично, но...
- ...Само че облеклото...
- ... е в крак с модата.
- О, разбира се! И затова вместо джобен часовник - смартфон...
-... Естествено!
- Естествено!
- Да.
- Да...
Последва неловко мълчание. Двамата стояха и гледаха някъде из треволяка, сякаш са намерили нещо особено интересно. Първа се окопити Алис.
- Моля, седнете, ако обичате! Имам сандвич с масло, домат и краставица.
- О, благодаря, но не съм гладен, а и закъснявам, - каза заекът и посочи малка заешка дупка в края на поляната.
- Мога ли да дойда с Вас, стига да не преча?
- Да и не, но си твърде голяма, за да влезеш...
- Има ли шишенце с надпис "Изпий ме!"?
- Мда, - промърмори заекът, - г-н Карол, май, всичко е описал. Да, има такова шишенце и ... по случайност ми е в джоба.
Извади нещо кафяво с жълт надпис. Алис го пое, отвори го и го поднесе към носа си. Не миришеше на нищо. Огледа го пак, после прочете надписа, проследи известно време разсеяния поглед на заека и изпи съдържанието на един дъх.


Glacier Nationalpark, Berge, Montana, USA
Снимка: cdn2.wallpapersok.com
==================
Телефонът на доктор Килман иззвъня.
- Да-а-а, съш-шият. До-о'ре, до 10 минути ше с' облека.
- Какво има?
- Има нови органи за трансплантация. Спи, мила!


Снимка: symptomat.de
=============
Следвайки белия заек
https://www.erepublik.com/bg/article/-1344-2660078/1/20