Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXXIII
http://www.erepublik.com/en/article/-xxxiii-2124127/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Централен Комитет се разраства.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI > Част XVII > Част XVIII > Част XVIX > Част XX > Част XXI > Част XXII > Част XXIII > Част XXIV > Част XXIV >
Част XXV > Част XXVI > Част XXVII > Част XXVIII > Част XXX > Част XXXI > Част XXXII >

ЧАСТ XXXIII

- Предупредих те, още когато уби Григорий Таронит. Тогава ти си помисли, че пътя на юг е отворен и ще завладееш цяла Гърция с един поход. Убеждавах те да премислиш и когато научихме, че Уран е вдигнал армията си и е подминал Олимп. Трябваше още тогава да му дадем решителна битка. Но ти, заслепен от желанието си, продължи на юг. Само дето нямаше кой да ме нашиба, че не съм те спрял.
Обърнах се на една страна към него и срещнах горящия му поглед.
- Когато ни известиха, че е преминал Тесалия, Фарсалската планина и река Апидан, ти казах, че сигурно е оставил обоза си в Лариса. Ти пак не ми повярва. А беше видно, иначе как ще дойде толкова бързо след нас.
Устните на Самуил потрепериха, но не каза нищо. Бавно оправих превръзката на главата му.
- Помниш ли колко беше учуден, когато видя армията му от другата страна на река Сперхей? И вместо да премислиш, ти отсече, че реката е много буйна от дъждовете и поне три дни не може да се премине от армия.
Преместих се към него и впих очи в неговите.
- Помниш ли какво ти казах тогава? Че гърците са местни и може да има бродове нагоре по течението. Ти тогава само ми се изсмя и заяви, че отиваш на минералните извори. Пак не ме послуша. Само ми се изсмя и каза на Роман да организира охраната на лагера. И когато понечих да ти възразя, ти ми направи знак да млъквам.
Самуил отмести поглед и се взря в небето. Хванах го за лявото рамо и леко го стиснах.
- Защо не ме послуша? Роман не е виждал битка през плет. Как ще организира охрана на боен лагер?
Отпуснах се по гръб върху тревата.
- Ще ти призная, че и аз сбърках. Не се подчиних на заповедта ти и изпратих хиляда души нагоре по течението. Трябваше да спрат преминаването на ромеите, ако минат от запад.
Изпуснах тежка въздишка, а Самуил леко се извърна към мен.
- Мръсните ромеи прекосиха реката от изток. Имало брод през ония въртопи до теснините на Термопили.
Замълчах. Звездите изглеждаха толкова големи, сякаш всеки момент щяха да се изсипят върху нас. Свиренето на щурците беше всичко, което можеше да чуеш в този момент. Дълго мълчахме и двамата. За първи път имах възможността да се отпусна след битката и дълбоко в мен изригна ридание. Потърках очите си, но една тежка ръка спря движението ми. Самуил ме гледаше и очите му изригваха мълнии.
- Продължавай! – рече тежко той.
Сподавих едно хлипане и заразказвах наново.
- Никой не ги усети, царство ти. Посред нощ преминали Сперхей. Бяха оставили конете си на другия бряг. Избили стражите на обоза, които бях преместил от тази страна на лагера. И после нахлуха в лагера.
Замълчах. Спомних си как се събудих в нощта на битката от виковете на ромеите и трясъка от ударите на мечовете им. Бях изкочил от шатрата си и трескаво се озъртах, в опит да се ориентирам. Пълен мрак се стелеше над лагера. И едва когато пламнаха крайните войнишки шатри на изток, осъзнах, че сме обречени.
- Бяхме обречени, Самуиле. Атака посред нощ, войниците спят уморени след тежкия поход, всеки захвърлил оръжие, без да може да го намери в тъмното.
Тогава, докато трескаво се озъртах в нощната тъмнина, взрян в отблясъците на горящите шатри, до мен се приближиха няколко войника от царската гвардия. Бях ги погледнал и различил сред тях стотника Петър. Самуил се размърда.
- Петър беше с мен на изворите.
- Спомените ти са объркани от болката, царство ти – меко казах аз. Аз пратих Петър с другите момчета да те намери и спаси.
Спомих си как пръстите на ръката ми стискаха до болка лявото рамо на Петър. Как му крещях да намери Самуил, но в никакъв случай да не го връща в лагера. Да преведе царя през реката и да ме чака при река Апидан. Тогава Петър само беше кимнал с глава и даде знак на своите. Част от тях го последваха мълчаливо, а другите побягнаха след мен, защото бях хукнал в тъмнината да търся Роман.
Самуил гледаше в една точка и мълчеше. Думите излизаха от устата ми сякаш бяха рибарски кукички – дерящи до кръв.
- Едва намерихме шатрата на Роман в тъмното, Самуиле. Нападателите вече бяха стигнали средището на лагера. Тогава видях Роман да лежи посечен, а застанали около него го бранеха последните му двама оцелели телохранители. Един миг да бях закъснял и всичко щеше да бъде свършено.
Царят български тихо попита:
- Как успяхте да го изнесете?
- Увихме го в едно платнище и го понесохме, докато давахме отпор на ромеите. Затова сме толкова изпосечени всичките.
Замълчах и се вгледах в една падаща звезда. Тя бавно проблясна от изток, проточи се лениво през цялото небе и изчезна. Докато съм жив ще помня как двамина носеха Роман, а ние, които все още можехме да се движим, вървяхме след тях заднишком и се опитвахме да отбиваме ударите на преследващите ни ромеи. Добре, че скоро тъмнината ни скри и отмалели се отпуснахме в едни храсти на брега на реката. Нямахме сили дори да дишаме.
- Моите неволи не свършиха дотам, Самуиле. Трябваше да видя с очите си как ромеите завладяват лагера ни и колят наред. И когато не остана жив българин, да чуя победоносните им викове.
Тогава бях решил да оставя тъгата за по-късно. Бях се надвесил над Роман за да видя дали е жив и тогава чух тропот от стотици нозе. Чули шума от битката, към лагера се връщаха ония хиляда души, които бях пратил на запад по течението. Заобикаляха леко лагера от юг, та нямаше как да извикам и да ги предупредя. Всички те загинаха.
Устата ми пресъхна и само тежкото дишане на Самуил ме върна от черния спомен. Разтърсих глава и продължих.
- Минахме реката и веднага срещнахме двама от хората на Петър. Не успял да те накара да бягаш и когато си тръгнал към лагера, те последвал. Пратил хора да ни известят. Каква е тази орисия, Самуиле, хората, които те обичат да страдат?
Царят се размърда до мен и тихо каза:
- Не можех да оставя лагера си на ромеите.
Аз скочих на колене.
- И какво? Сам ли щеше да избиеш ромеите? Идваш от изток само с петдесет човека и късмета ти е бил, че си минал през обоза, иначе сега нямаше да си тук! Че е имало малко ромеи при обоза! Защото когато се върнахме през реката за теб, хората ти бяха мъртви! Тебе едва те изровихме изпод купчината тела и те пренесохме през реката.
- Не повишавай глас пред царя си – пророни Самуил.
Замълчах за миг и в следващия момент чух сподавен плач до себе си. Трескаво се обърнах, а до мен коленичи Петър. Не бях го чул, докато се е приближавал. Самуил се понадигна и изкриви лице от болка.
- Какво има? – през зъби процеди той.
Раменете на Петър потреперваха от ридание. Погледна мен, после и царя.
- Няма го вече Роман, царство ти. Дано Господ се смили над светлата му душа.
Причерня ми и се олюлях., но изненадващо силно ръката на Самуил стисна моята.
- Сега не е време за жалби. Тръгваме веднага за Охрид.
Петър помръдна неспокойно.
- А Роман, царю?
Царят български помълча за миг и тежко отрони.
- Вземете тялото му с нас. Ще го погребем в Охрид.

ИНТЕРМЕДИЯ 13

Дадох на жена ми 100 лева, пуснах я да пасе в един от многото софийски молове и подкарах към Правителствена болница, където ме чакаше проф. Арнаудов. Когато влязох в болничната му стая, той се опита да се надигне от леглото си, но после изпъшка и се свлече обратно. Пристъпвах от крак на крак и не знаех как да посрещна погледа му.
- Ники, ела седни до мен – той потупа с ръка леглото си.
Приседнах леко до него и се огледах да не натисна маркучето на някоя система. Той усети търсещия ми поглед и се засмя тихо.
- Внимавай да не ми седнеш на системата.
- И аз това си мислех, проф, че ще стане като във вицовете – засмях се и аз.
Усмивката полека слезе от лицето му.
- Няма да ти говоря празни приказки. Доверявам ти се напълно и отсега нататък действай както намериш за добре.
Почесах се по носа и изсумтях.
- Няма ли да ме питаш как развалих портала?
Искреният му смях постепенно премина в кашлица. След като се успокои, избърса бликналите сълзи от лицето си.
- Знам, че не си го развалил. Не би направил такова нещо.
- След като знаеш, какво ще ме посъветваш?
Ръката на професора ми стисна моята, а гласът му стана благ.
- Нямаш нужда от напътствия. Вече знаеш по кой път да вървиш.
После бавно се обърна и заспа.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика