Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXXII
http://www.erepublik.com/en/article/-xxxii-2123008/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Централен Комитет се разраства.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII > Част XVIX > Част XX > Част XXI > Част XXII > Част XXIII > Част XXIV > Част XXIV > Част XXV > Част XXVI > Част XXVII > Част XXVIII > Част XXX > Част XXXI >

ЧАСТ XXXII

Годините бързо преваляха една след друга в тези военни времена. Безброй походи и битки се сливаха в едно и почти изличаваха детските ми спомени. Когато баща ми ме изпратя да уча в Охрид заедно със синовете на комит Никола, майката на Самуил, арменката Хрипсиме ме извика. Няма да забравя как дълго оглежда сламено русата ми коса и накрая ме попита за името ми. След като чу отговора поклати глава и се прекръсти. Тя вярваше, че Бог ще запази синовете й, ако носят имена от Библията и затова моето име й прозвуча като обида. След години обидена на Господ си отиде тя от този свят, скръстила ръце пред иконата на Богородица. Мъжът й бе умрял от сърце, а и дочака гибелта на най-големия си син Давид. Скоро след смъртта й, погребахме и Моисей.
Израснахме в игри с мечове, с разкази за битките на българската войска и с погребения, които май нямаха край. Един след друг си отиваха комитопулите и войводите им. Охрид, Преспа и Средец след всеки поход се огласяха от плач на овдовелите и сираците им. В залисията от битки с ромеите, синовете на комит Никола бяха пораснали, оженили и направили своите деца и погребения. Бяха получили първите си рани и бяхме дали първите си жертви, които нямаше да се окажат последни. Отказвах да ме върнат в родовото имение, за да наследя загиналия при обсадата на Лариса мой баща. Бях подвластен на обаянието на Самуил и го следвах неотлъчно във всяка битка и във всеки пир. Децата му бяха и мои деца. Често във Воден с едната ръка люлеех дървеното конче, възседнато от малкия Гаврил Радомир, а с другата бебешката люлка на Роман.
Сега лявата ръка на Роман беше почти отсечена, двамата му крака поломени от удар с топор, а лицето му преполовено от удар с меч. След като за закашля, той изхриптя:
- Дай първо на татко да пие!
Усмихнах се тъжно и го погалих по косата.
- Пий, синко. Татко ти вече пи.
Роман с мъка надигна глава и подаде устни. Подхванах го зад врата и му подадох да пие. Беше красив като момиче, но също като Самуил беше нервен и не се даваше никому. Когато отпусна глава, му се усмихнах, изправих се и се взрях в него. Отдавна се спомина невястата ми и не ми остави деца. Цветът на среброто и оловото заля косите ми, но не помислих за друга. Много кръв бях пролял и Господ ми беше дал знак. Подчиних се на волята Му и оттогава акъла ми беше все в тях, децата на Самуил. Гавраил Радомир ме уважаваше, но не ме слушаше. Роман комай слушаше само мен, а малките Мария и Ирина само пробягваха покрай мен с куклите си.
Понесох водата към Самуил и в този момент храстите отсреща се раздвижиха. Петър водеше трима селяни, които спряха за миг, огледаха ни и отложиха капите си. После се приближаха и коленичиха пред носилката на Самуил и тихо му заговориха нещо.
Меко беше сеното в кошарата, където ни настаниха. Не беше ланско, ухаеше на детелини и мащерка. Едва пристигнали, разпределих двама стражи на входовете и един горе на билото на хълма. Петър беше тръгнал с роднините си още когато пристигнахме. Сега го видях да катери хълма с двама непознати, които се превиваха под тежестта на торбите си. Когато ме наближи, погледна към Самуил, а после към мен.
- Слава на Господа, билкаря беше в селото. Той ми намести ръката навремето, когато си я счупих.
Бях толкова уморен, че само кимнах и отидох при войниците. Единият селянин се доближи до нас и извади от торбите си пити хляб, сирене и пресен лук. Нахвърлихме се като невидели на храната, когато Петър ме извика.
- Кракра, трябва да го държим, за да му намести счупеното.
Самуил ни изгледа страшно.
- Мога да изтърпя!
Старият билкар отложи калпака си и умолително каза:
- Няма да можеш, господарю. Нека те хванат.
- Поне първо наместете костите на сина ми – избумтя Самуил.
Билкарят се наведе на него и тихо, като на дете му заговори.
- Господарю, ще загубиш съзнание, докато те намествам. Така поне няма да видиш болките на сина си.
Станул, един от войниците се приближи и хвана нозете на Самуил. Ние с Петър притиснахме раменете му към земята. Билкарят ни огледа, после втъкна парче дърво, обвито с кожа в устата на комитопула. Сърцето ми се разкъса от това, което последва. Самуил се гърчеше като змия, докато вещите ръце на билкаря не вършеха своето. Студена пот обля лицето му, а после загуби съзнание.
Билкарят се почеса по челото, после ни огледа.
- Кракра, ти иди при другите, докато оправим и момчето.
Роман викаше с пълен глас от болка и Станул му запуши устата. Когато всичко утихна, билкаря превърза и Станул, чиято длан бе почти отхапана. После дойде при нас и кротко ни огледа.
- Има ли ранени след вас?
Повечето бяхме с повече от две рани, но леки. Билкарят ги проми с чиста вода, наложи ги с билки и ни превърза. Когато накрая седна уморен до нас, ни огледа един по един.
- Аз съм стар. Все съм лекувал и свои и чужди. Запомнете бялата ми коса и думите ми. Пазете се от това бясно псе, василевса Василий. Сърцето му лудо копнее за славата на Александър Македонски.
Той сложи ръката си върху моята.
- Пазете Самуила! По тези земи няма кой друг да го спре!
Аз стиснах дланта му и се изправих на коляно.
- Ще оцелее ли господаря?
Билкарят поглади глава и се взря в мъждукащия огън пред нас.
- Самуил е силен и ще се оправи. Няма да може вече да се бие, но на него силата му е в главата. Но малкият...
Щурците не спираха в тъмата. Бях задрямал в началото, но техния звук ме разбуди. Гледах звездите, които надничаха под стряхата на колибата и не знаех буден ли съм или не.
- Кракра – дочух шептящия глас на Самуил.
Взех водата и се приближих към него. Очите му попиваха звездното небе, а зъбите му скърцаха като от болка.
- Боли ли те, Самуиле? – тихо попитах аз.
Със здравата си ръка той рязко избута водата, която му носех.
- Боли ме, Кракра! Сърцето ме боли!
Аз приседнах и се вгледах в него. Той ме огледа с трескаво блеснали очи.
- Къде сбърках? Защо вече я няма армията ми?
Сведох глава, но здравата му ръка намери моята в тъмното.
- Кажи ми! Само ти винаги си ми казвал истината!
Цялата ми умора и нервно напрежение се изляха в една тирада.
- Помниш ли едно време, когато все те побеждавах на бой с мечове? Същият глупак си, Самуиле! Очакваш определен удар, а получаваш друг!
Той се усмихна леко.
- Хубави времена бяха, Кракра, докато бяхме малки.
Хванах го за рамото, аз той се загърчи в болка.
- Защо остави Роман да организира защитата на лагера при р.Сперхей? Защо остави гърците да повторят битката при Термопили на същото място? Три към едно ги превъзхождахме!
Самуил се вгледа в нощната тъма и тихо изрече:
- Болеше ме старата рана в крака. Отидох до минералните извори.
Бутнах го грубо в рамото, а той не реагира.
- Сега имаш няколко нови рани, а сина ти бере душа. А мен защо ме прати да организирам обоза?
Самуил ме погледна спокойно.
- Не можем да върнем случилото се назад. Разкажи ми всичко, както ти го видя.
Приседнах тежко до него, почесах се и заразказвах.
- Господ ме дари с тежка болест, Самуиле. Да те обичам и да не мога да ти сърдя. Цял живот да те предупреждавам, а ти да не се вслушваш в словата ми.
Полегнах до него, подпрял глава с лакът. Самуил отмести поглед от мен и се взря в звездното небе. Оправих косата му, която беше се разтляла по лицето му и продължих.
- Веднъж, когато бяхме малки, ти бях казал да не стреляш с лъка си по кучето на баща си. Не ме послуша и уби животното, без да искаш. После теб те би баща ти, царство му небесно, а мен ме би майка ти. Задето не съм те спрял. По-късно, преди да тръгнеш за първи път на поход с баща си, ме завлече да гледаме девойките, които перяха на Ягодинския вир. Стражите ни видяха и казаха на баща ти. Тогава не те биха, защото отиваше на поход. Но мен ме наложиха с върбови пръчки, задето не съм те спрял.
Ръката ми приглади брадата му, а после се отпусна на дясното му рамо.
- Нека страдам вместо теб, Самуиле, не ми тежи. Но моята орисия явно е вечно да те предупреждавам за опасности, а ти никога да не ме слушаш.
Устните на българския цар потрепнаха в лека усмивка, която бързо угасна. Постоях мълчаливо над него и се отпуснах по гръб на росната трева. Сега и двамата гледахме небесния свод.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика