Join the new world

Моля ви да шаутнете във френдлиста и на отрядните стени, за да го прочетат повече хора.
За шаут:
СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ, ЧАСТ XXX
http://www.erepublik.com/en/article/-xxx1-2121307/1/20

Моля да поднесете уваженията си към труда ми с вот и съб.

Всеки истински патриот има своето място сред нас – Отряд Централен Комитет.
Присъединете се към нас.
>>>Централен Комитет се разраства.


СЕДЕМТЕ “МАЛОВАЖНИ” БИТКИ В ИСТОРИЯТА НИ

Част I > Част II > Част III > Част IV > Част V > Част VI > Част VII > Част VIII >
Част IX > Част X > Част XI > Част XII > Част XIII > Част XIV > Част XV > Част XVI >
Част XVII > Част XVIII > Част XVIX > Част XX > Част XXI > Част XXII > Част XXIII > Част XXIV > Част XXV > Част XXVI > Част XXVII > Част XXVIII > Част XXIX >

ЧАСТ XXX

Георги ме завлачи по тревата, а после заедно с още един войник ме вдигнаха и занесоха под близките дървета. По пътя се опитах да разсъждавам:
- Георги, катапрахтите са извън играта, част от каталаните също. Но тагмите на василевса са непокътнати, опълчението също. Сега и ние и те не можем да преминем през моста.
Георги кимаше, преведен под тежестта ми, после даде знак на войника и ме извъртяха с лице към бойното поле. Въпреки вдигнатия прахоляк ми трябваха само няколко мига, за да разбера как се развива и как ще свърши битката.
Десният фланг на ромеите бе оголен, след като катапрахтите го напуснаха. Каталаните бяха оставили огромна пробойна в центъра, който беше се разпокъсал в дълбочина повече от хиляда метра. Част от тагмите бяха последвали Войсил, който глупаво беше последвал каталаните. Левият фланг си стоеше непомръднал между реката и залива и се състоеше основно от опълчение. Инстинктивно обърнах глава на юг. Ако трябваше да се срази ромейската войска, сега беше време за коса флангова атака по десния им фланг. И точно като на филм, когато погледа ми се завъртя към рехавите горички и малки хълмчета на юг, оттам се изсипа българската конница. Завъртях учуден поглед към Георги, а той само ми се усмихна.
- Царят не е вчерашен. Когато снощи изпрати съгледвачи оттатък двата моста, той намери и местни хора във войската си, които му казаха, че има коларски брод на три километра оттук. Половината ни конница не беше скрита в гората, а беше преминала брода. Според развитието на битката щяха да атакуват по-рано или да изчакат другите конници, които първи атакуваха да се присъединят към тях, както и стана.
Разперил ръце и подпрян на раменете на спътниците си, изгледах финала на битката. Българската конница помете като ураган десния фланг на ромеите и разтвори атаката си като ветрило, което обгърна цялия фронт на атаката им от ромейския строй чак до брега на реката. Разпилените тагми на Войсил дори не успяха да се прегрупират и панически побягнаха към лагера си. В този момент забелязах едрата фигура на Добротица, който мъкнеше няколко талпи към моста. Скоро двадесетина войника го последваха и наредиха грубо дърветата над огромната пролука в свода на моста. Вой, който ме накара да изтръпна се изтръгна от гърлата на българската армия и цялата ни пехота се понесе през моста. Това беше краят на битката. Далеч отсреща се ветрееха наметалата на препускащите за живота си ромейски император и приближените му. Обградени от конницата ни, реката и залива, ромеите захвърляха оръжието си и се предаваха. Левият им фланг, съставен основно от опълчение не беше помръднал и се предаде вкупом. Цар Светослав Тертер бавно и тържествени премина по настланите над моста дървета и на белия си кон приближи полето на битката. Предалите се ветерани на василевса започнаха на висок глас да молят за милост, но той ги подмина и се спря чак пред оцелелия ляв фланг на ромеите.
Когато видели българския цар, всички пленници отложили шлемовете си, коленичили и на чист български език занареждали:
- Прости ни, насила ни подбраха...
- Не искахме да вдигаме меч срещу свои...
- Царство ти, ти знаеш истината...
Тертер ги огледал, после наредил на войниците си:
- Освободете тези люде!
Доскорошните пленници се юрнали да целуват стремената му. Царят обърнал поглед назад и пак заповядал:
- Освободете и ромеите, освен благородниците!
Всичко това ми го разказа Добротица, когато дойде да ме види след края на битката. Беше повишен в стотник, но се радваше по детински на страха на ромеите.
Попитах го има ли важни пленници.
- Техните боляри са страхливи. И василевсът им избяга, и болярите му. Оня, командира на каталаните също. Двама наши конника настигнали пълководеца им, заобиколен с голяма охрана. Онзи се спрял и казал да предадат уважението му на българския цар. Не позволил на охраната си да нападне двамата наши и си тръгнал.
Георги ме погледна.
- Сигурно е бил Михаил Глава Тарханист.
Кимнах му и попитах Добротица:
- Как изглеждаше пълководецът им?
Добротица разшири устата си в усмивка.
- Откъде да знам, не съм бил там.
После се вгледа в мен и тихо запита с любопитство в гласа:
- Ама ти верно ли си бил от болярско коляно?
- Кой ти каза? – попитах аз, докато се опитах леко да се завъртя.
- Царят.
Поклатих учудено глава, после се сетих за нещо друго.
- А има ли пленени каталани?
- Само ранени. Другите са се покрили из близките гори. Знаят, че не могат да очакват милост.
- Да, Тертер ще мъсти за битката при Велбъжд – промълвих аз.
Добротица почеса рунтавата си глава.
- Да, бе, и аз чух нещо такова. Каза го дебелия болярин.
После се сепна и ме хвана за рамото.
- Щях да забравя. Царят ми каза да ти предам, че тръгва на юг. Когато се излекуваш да го потърсиш в Търнов, за да си получиш наградата.
Добротица погледна към Георги, после се взря в очите ми.
- Ако царят ти даде болярство, помоли го да ме прати при теб.
Опитах се да се засмея, но ме прониза болката в хълбока.

ИНТЕРМЕДИЯ 11

Д-р Иванов ми прасна една инжекция с местна упойка и ме накара да легна на десния си хълбок. След малко сестрата започна да му подава инструменти, а аз се опитах да не си представям какво точно правят с мен. Пресегнах се и взех телефона си. Хирургът ме изгледа, после се засмя от сърце.
- Такъв като теб отдавна не бях кърпил. Сега ли намери да говориш?
Усмихнах се по навик. Вече бях говорил с адвоката на Георги, а сега ми оставаше най-важния разговор.
Божидар Димитров ми вдигна на втория сигнал. Гласът му звучеше по-спокойно, отколкото преди час.
- Как сте, г-н Георгиев? – дружелюбно имитира загриженост той.
- Орта будала, г-н Димитров. Кърпят ми хълбока.
- Само кажете и ще ви преместим в Правителствена болница и там ще ви оперират.
Засмях се, но сестрата ме хвана за рамото и ми даде знак да не мърдам.
- И тук ще ме ремонтират добре, г-н министър.
Д-р Иванов и сестрата изненадано ме изгледаха, но после доловили погледа ми продължиха заниманието си. Не усещах болка, но имах тъп усет за бъркане с инструменти в тялото ми. Събеседникът ми погрешно разбра мълчанието ми.
- Пазарлък ли започваме? – запита той.
- Не. Проф.Арнаудов ми обясни, че сте се разбрали и трябва да действаме вече в отбор.
- Така е. Не можете да продължавате да ровите в миналото толкова аматьорски.
Божидар Димитров замълча за миг, а после продължи:
- Не исках да ви засегна с последното изказване, нито да омаловажа заслугите ви до момента.
Сестрата ме потупа по голия задник и ми даде знак да се завъртя малко.
- Вече сте наясно, че не сме иманяри, г-н Димитров.
- Да. Арнаудов вече ми разказа цялата история. Вашият... хмм колега Георги Атанасов преди малко е освободен и сега пътува към дома си.
- Всъщност сте прав, г-н професоре. Цялата тази идея беше много спонтанна и напълно аматьорска. Няма как да се засегна от думите ви.
Отсреща дочух познатия смях на министъра.
- Радвам се, че мислим еднакво.
- Не мислим еднакво, просто в случая мненията ни съвпадат.
- Ще трябва да дойдете до София, г-н Георгиев.
- Ще дойда, нека само да мине седмица да ми се затвори раната.
- Естествено. Сега здравето ви е от държавно значение.
Смехът се надигна като вулкан от гърлото ми. Сестрата ме хвана здраво за раменете и впи острите си маникюри в гърба ми. С лявата си тъка обърсах бликналите от смях сълзи, с другата поднесох отново телефона към ухото си.
- Не си правя илюзии, г-н Димитров. След като разберете всичко ще ме натирите.
- Не и ако ни съдействате – гласът му беше станал сериозен.
- Ще ви съдействам докато се убедя, че целите ви не са в разрез с вижданията на проф.Арнаудов. Дотогава ще оглавя кампанията ви и никой няма да смее да пръдне, без да ме пита преди това.
- Много си позволявате, г-н Георгиев. Имам картбланш лично от Премиера да поема кампанията, както я наричате, в свои ръце.
Постоях така за миг и се зачудих дали да изиграя най-големия си коз.
- Драги ми професоре, знаете вече как се влиза и излиза от портала. Само че има нещо, което знам само аз и затова държа кампанията в ръцете си.
- Какво е това нещо? – министъра звучеше разтревожено.
- Няма да ви кажа все още. Условията ми ги знаете. Освен това поне месец няма да се ровите там, докато не се възстановя. После си правя последно връщане в миналото, но вече с цел удоволствие и след това предавам в ръцете ви инициативата.
Божидар Димитров се задъха по телефона.
- Кажете ми кое е това, което знаете само вие!
- Ще му дойде, времето, професоре. И си дръжте затворена устата. Не искам утре да чета по вестниците, че пращате експедиция да направи снимки на Йоан Кръстител.
- Проф.Арнаудов ми каза, че линията назад е етническа, а Йоан Предтеча не е българин.
- Не твърдя, че е българин.
- А какво тогава?
- Виждате ли колко малко знаете за портала? – не сдържах злобната си усмивка.
- Блъфирате!
- Бихте ли се обзаложили?
Сестрата мина покрай мен и подаде на хирурга конци и игли.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

От същият автор:
Неканонизираните светци на България
Из моята ненаписана хумористична фантастика