Мигове (авторско)

Day 4,328, 04:31 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Morrpheus
Здравейте, приятели!

Понеже B0R1L сериозно е решил да завземе топ-а със статии реших да се опитам да попреча на това вероломно деяние.

Предупреждавам - ако смятате, че стилът ми е твърде депресивен по-добре пропуснете останалите редове. На другите - приятно четене.

Времето никога не и стигаше. Откакто човекът в който беше лудо влюбена реши да я зареже, защото отказа да направи аборт беше в непрекъсната надпревара с него. Опитваше се да балансира между това да бъде добра майка, грижовна дъщеря и съвестна служителка, но понякога 24 часа бяха твърде малко за да се справи с всичко това. Налагаше и се да прави компромиси - със сънят си, с мечтите си, а понякога и с очакванията на любимите си хора. Не винаги успяваше да бъде навсякъде където имаха нужда от нея, защото живееше във време, в което човечността беше отстъпила мястото си на бясно надбягване в търсене на материално благополучие. Но като че ли най-лесно правеше компромиси със сигналите на собственото си тяло. Не му обърна внимание когато месечният и цикъл се обърка. Помисли си, че е стрес. Не я впечатлиха и болките в корема - нормално, нали улисана в изпълнението на неотложните задачи честичко забравяше да се храни. Реши че нещо не е наред едва когато започна да изпитва тъпа болка в костите, а коремът и се поду леко.

Имате рак - беше тежката присъда на гинекологът. Прегледах програмата си, операцията ще е след четири седмици…

Всичко около нея и най-вече времето изведнъж придоби нови измерения. Беше само на 39, а сякаш някой беше стартирал обратното броене на някакъв злокобен хронометър. Всеки път когато затвореше очи виждаше ужасът в очите на дъщеря си, когато и каза за болестта си. С него, както и със своят собствен можеше да се бори само по един начин. Имаше дълъг списък с неща, които искаше да направят заедно когато има достатъчно време затова. Сега имаха време. Цели четири седмици.

Опитайте се да мислите за нещо хубаво - каза анестезиологът, докато сестрата започна да инжектира сънотворното. Унасяше се. Отново беше на брега. Залезът беше обагрил небето в алено, най-красивият залез, който беше виждала. Морето беше спокойно и примамваше с наситеният си син цвят. Лекият бриз носеше аромат на свежест и разхлаждаше летният ден. Те седяха на пейката, хванати за ръце с дъщеря си. Бяха успели да изпълнят повечето неща от списъка. Видяха места за които мечтаеха, правиха лудориите, за които преди никога нямаше време, но най-хубаво беше усещането да бъдат заедно. Дъщеря и стисна ръката и по-силно:
Знаше ли, мамо. Не съм готова да те загубя. Ти си най-добрият ми приятел…
Отмести къдрицата паднала пред очите и, изтри сълзите от бузите и и за секунда през съзнанието и премина всичкото щастие от последните дни. Можеше да се закълне, че това е най-щастливият миг в животът и.


Далечен звук я събуди. Беше алармата на мониторът в стаята. Отвори очи и видя лицата на любимите си хора. Нещо не беше наред. Усещаше напрежението тегнещо във въздуха. Сякаш за да напомни за себе си, болестта и прати поредна порция пронизваща болка в бедрото. Чак сега видя познатото лице на лекаря. Гледаше уморено и тъжно.

Не успях да направя кой знае какво. Туморът е прекалено напреднал. Взех проби. Ще изчакаме резултатите и ще започнем химиотерапия. Прогнозата не е добра. Остават ти месеци, може би няколко години…

Чу задавения хлип на дъщеря си. Видя как погледът на баща и помътня. Усети как и се повдига.


Месеци, години… Прекалено дълго беше живяла в надпревара с времето. Минало, бъдеще, всичко това беше загубило смисъл. Преглътна сълзите си. Стисна ръцете на любимите си хора. Знаеше едно - не времето, което и оставаше имаше значение. А миговете. Мигове като онзи на пейката край плажа.

С уважение,
Morrpheus