Споменът за България + резултати.

Day 3,214, 11:47 • Published in Bulgaria Bulgaria • by AStoyanov

Здравейте българи,

По повод организираният конкурс "Мила Родино" ще си позволя да променя малко регламента.

До момента имаме 4-ма участника. Те са се постарали да представят нещо оригинално и лично, без да бъде копирано от интернет. Ето ги и резултатите:


Sollam
Аз помня!!!
https://www.erepublik.com/en/article/-1344-2611503/1/20

Alcek
Хубава си моя горо!
https://www.erepublik.com/en/article/-1344-2611678/1/20

Julymorning
РОПОТАМО – ПРИРОДНА ПРИКАЗКА
https://www.erepublik.com/bg/article/-1344-2611826/1/20

bakalin
Мила Родино!!! А беше земен Рай.
https://www.erepublik.com/bg/article/-1344-2611929/1/20

На всички участници са изпратени по 20 000 сс. Надявам се да са щастливи от получените награди.


Организираният от мен и екипът на МнО конкурс ме провокира и аз да представя лична творба. Ето я и нея:

Споменът за България.

Един ден се попитах какво е споменът за България? Къде бих го открил? Имаше един журналист, който бе тръгнал да търси корените на българите в далечна Азия. Беше обиколил много места, беше разпитал много хора. В края на неговата експедиция резултатите бяха впечатляващи. Най-добре е сам да потърся отговорът на моя въпрос. Казват, че спомените на българите се криели във българския фолклор, традиции и обичаи. Българският химн започва с "Горда Стара планина, до ней Дунава синей". Затова се запътвам към Балканът. Моето търсене започва. Сигурен съм, че ще успея, който търси намира.

Споменът за България може да е навсякъде. Все едно да търся игла в купа сено. Но аз трябва да намеря снежинка в един огромен свят. А дали споменът за Българиа не е като снежинка, която се стапя във времето?

Запътвам към Стара Планината. Интуицията ми подсказва, че там се крие споменът за България. В планината има лабиринт от безброи пътечки. Дали ще намеря верният път или ще се загубя в този лабиринт? Но ако ми е писано, ще успея. Иначе ще трябва да преглътна идеята, че отговора на моя въпрос ще остане една тайна за мен. За да не пропусна и най-малката възможност, решавам да обиколя всички места, да обходя всички пътечки, да видя това, което ми предлага майката природа. Да, приятно ми е! Но не намирам споменът за България. Затова продължавам да търся. Знам, че споменът може да се крие дори и под най-малкото камъче. Стигам до върхът на планината. Не искам да се връщам назад. Затова сядам на една скала да помисля къде се крие споменът. Докато мисля за най-тайните места, гледам красивите забележителности на майката природа. Пред мен са прекрасните езера, виждам и гората, от която ме лъха слаб ветрец. Осъзнавам, че дори и да не намеря това което търся, аз ще отнеса със себе си частица от тази невероятна гледка.

Стъмва се и на небето заблестяват първите звезди. Те са толкова красиви, толкова ярки. От другата страна на планината аз виждам незабравимото отражение на луната в езерото. Този ден ще остане прекрасен спомен. Понякога се питам дали гората може да говори? Дали луната може да се усмихва? И дали вятърът, който е обиколил всички места в планината, би ми казал къде се крие споменът за България. Но и мислите ми подсказват: "попитай вятъра, той е ключът към твоите въпроси" Не, не мога! Не мога! Защото и вятърът е невидим. Дали наистина не мога? Поне мога да опитам. Една пътечка ме отвежда до дълбока пропаст. Долу се тъмнее синьото петно на езерото. Аз се провиквам: "Хеиии, братко Ветре, къде се крие споменът за България?". Някъде в далечината ехото отговаря България, България, България. Някъде в далечината аз забелязвам малко селце. Може би ехото ми подсказва, че споменът за България се крие някъде в далечината, където се вижда малкото селце?

Запътих се към селото, на входа ме посрещнаха гостоприемни стопани. Предлагат ми да отседна при тях, бяха много любезни. Вечерта е прекрасна, всички от селото се бяха събрали да празнуват. Поводът беше сватба на млада двойка. Всички се веселяха като истински българи. Втренчено наблюдавах начина, по който се забавляваха тези хора, те бяха облечени в национални носии, пееха възрожденски песни и извиваха кръшни хора. Времето в това китно планинско селце бе спряло. До мене седна възрастна жена, която беше дошла да ми подаде вкусна гозба. По стара рецепта, тя беше направила "Гювече по родопски". Никога не бях ял нещо по-вкусно. Направих и комплимент и я попитах:

- Бабо, много вкусно готвиш, от къде си се научила? Разкажи ми малко повече за селото?

А тя ми отговори:

- Синко, тукашните българи пазят своите рецепти и ги предават на поколенията. Погледни младите как се забавляват, едно време и ние се забавлявахме като тях. Нищо не се е променило. Ние сме щастливи. Обичаме родината си. Ценим историята, танците и песните, на които сме наследници. Не ни трябва много, щастливи сме и на малкото. Ако ти трябва добра съпруга, най-добре е да я намериш в нашето село.
Колко мъдрост имаше в думите на тази възрастна женица...

Тези думи се запечатаха силно в моето съзнание. Замислям се, че съм на прав път и най-после съм открил споменът за България. Той се крие в духът на селяните в селото. Крие се в думите на възрастните, които всяка вечер изричат, когато цялото семейство се събира на вечеря. Споменът за България се крие в здравото българско семейство, което предава традициите от поколение на поколение.

На сутринта веселбата приключва, а аз очарован си тръгвам към вкъщи. Виждам първите лъчи на изгряващото слънце. Виждам как ярките звезди стават все по-бледи. Тези мигове оставят незаличима следа в моето съзнание. Тогава се сещам за огромната гора, за красивата луна, за обширното езеро, за вятъра и ехото, които ме отведоха към това прекрасно Българско село, където времето беше спряло. В мислите ми остават думите на възрастната жена и моментите, които видях от едни истински българи, които предават своите традиции, песни, танци, готварски рецепти от поколение на поколение. Питам се дали някога ще забравя този ден? А когато остарея дали по същия начин ще разговарям с младите за споменът за България?