Join the new world

[тази статия е част от конкурса "Мастиленият лабиринт"]

Изхождайки от темата, че еРепублик сблъсква живота ни с пикселите, съм длъжен да се разгранича от този мит. Та нима компютрите не пробиха в живота на хората още през 80те на миналия век? Та нима компютърният инженер не беше най-търсената професия през 90те на миналия век? Та нима децата, израснали през 21ви век, не стоят по-често пред компютрите си, цъкайки Counter Strike, DotA или Call of Duty, отколкото да слязат пред блока и да си играят с топка или тебишир? Та нима, ако не можеш да работиш на компютър, можеш да си намериш свястна работа в днешно време (освен, ако не си доктор 😃)?

Та, още във увода стигаме до извода, че животът ни се е сблъскал с пиксели много преди еРепублик да се появи (според точка 4.4 от общите условия на играта, играчът трябва да е на поне 14 години, за да се регистрира). За това ще разгледам проблема с еРепублик и пикселизирането от една друга гледна точка: доколко еРепублик ме откъсна от реалния ми живот (РЖ), какво ми отне и какво ми даде?

---

Преди да започна да играя еРеп бях най-обикновен ученик в 12ти клас, запътил се към обучение в чужбина. Това означаваше, че нямаше да полагам кандидат-студентски изпити следващото лято и че имах една година, в която буквално да си виря краката, дето намеря за добре😃 И така и направих. Първо, през лятото почнах шофьорски курсове. Там взех, че се запознах с една мацка, до есента вече бях заел мястото на бившия ѝ (не като ‚бивш‘ 😃, все още). В ЗИПа по информатика играхме ConQuizTador или подобни игрички, защото ХТМЛа го бях изучил вече; трябваше да ходя единствено в немски и български, тъй като щях да имам изпити в следващите месеци. Всичко вървеше по мед и масло до един момент. Бях написал десетото съчинение по немски за седмицата и отчаяно търсех още едно място, където да се поразсея.
Така попаднах на еРепублик. Първоначално отделях по няколко часа вечер на играта. После ми стана интересно и започнах да пиша статии, да си разширявам кръгозора, влязох и в партия. Всичко това ме отдалечи от РЖ немалко...

---

Но какво щеше да стане, ако не бях започвал тази игра?
Постоянно се питам този въпрос. С приятелката ми излизах едва ли не всеки ден, отделно на това тя не затваряше телефона, преди да сме навъртели четири часа. Връзката ни я приключих по причини, коренно различни от играта, даже точно поради обратното – аз отивах в друга страна, а връзка на две хиляди мили нямах намерение да крепя. Приятелите ми – те не останаха на заден план така или иначе. Винаги съм бил затворена личност (колкото и странно да изглежда тук това) и приятелите, с които контактувам, ги държа в малък, затворен кръг, за да съм сигурен, че поддържаме редовна, а не половинчата, връзка. Напълно нормален човешки живот, би си казал човек. Но тук идва повратната и по-важна точка: учението. Тук, може би, можех да се справя по-добре. Първо, на изпита по немски не се справих по подобаващ начин и от три възможни оценки (С1, В2 и скъсан) го взех със средния резултат... Но нищо не ми гарантира, че ако се бях упражнявал повече, пак щях да изкарам нисък резултат на писане :/ На матурите вярвам, че се справих повече от добре – от редовните предмети имах 6,00 (даже получих и медал за това 😃), а на матурите изкарах среден резултат 5,80, и крайната ми диплома беше 5,92. Да, не беше 6,00, но никога не съм успявал да имам 100% успеваемост. На първите семестриални изпити при цел 60% и перфектен успех 70% изкарах между 50% и 55%, което определено не беше добре – тук мога да виня играта. За сметка на това, се себереванширах на следващите като спрях играта месец преди изпитите и изкарах над 60%, въпреки изключително трудните изпитни въпроси, на които случихме випуска... Лятото не влизах изобщо, даже героят ми е бил умрял, но трябва да призная, че си изкарах едно супер готино лято, въпреки че 60% от времето работих или го играх семейно такси.

И ето ме сега тук. Трети месец, откакто се върнах, и месец преди следващата ми сесия. Докато съм в Англия, поради очевидни финансови причини, се стремя да не излизам. Това означава, че или играя/гледам филм, или чета и пиша курсови (лекциите ми са едва десетина часа седмично), т.е. след два месеца ще разбера, дали влизането за по 2-3 часа на ден в играта ми е попречило академично повече отколкото влизането за по 6-7+ часа.

Или на кратко: ако не се бях зарибил по еРепублик, щях да си дозубря като хората за изпитите, а вече щях да съм си подал документите за работа за догодина. Или, еРепублик се усеща в тежест върху това, върху което човек обикновено набляга най-много в ежедневието си. При мен това за сега е учението, при друг може да е работата, при трети - семейството. Общото е, че еРепублик при всички положения отнема вниманието ни от нещо...

---

До тук добре. За да придам смисъл на тази статия, ще си задам още един въпрос, който немного души си задават: Какво нямаше да стане, ако не бях започнал тази игра?

Обикновено, отговорът, който се дава на този въпрос, е свързан с хората. Но за мен хората са само част от това „преживяване“. За мен по-важно е цялото това „преживяване“; израстването от едно бебе до неколкократен вицепрезидент на страната; израстването от никому непознат человек до някого, към когото хората биха се обърнали за съвет, за помощ, за разговор; запазването на ето този невинен изказ и безпристрастен, толерантен и безпредразсъдечен поглед върху нещата, въпреки израстването.

---

Аз започнах като едно просто бебе. Видях статия, че някой си отряд помага на бебетата и се свързах с лидерът. Оказа се, че е жена. И не каква да е жена, а една наистина всеотдайна, положително настроена майка. Тогава не го знаех, но основната ѝ роля в играта е била именно да напътства младите играчи и да организира т.нар. менторство. И въпреки че системата вече не работеше толкова добре, тя продължаваше да го прави. IvJorell, с помощта на DeadShadow, водеха младите аматьори. След седмица-две ми позволиха да им помагам в отчитането, а малко по-късно DeadShadow ми отстъпи неговото място. Тогава все още бях невръст и неопитен и така и не разбрах, какво се случи с него 😃

През това време показах и интерес към политиката. Нито една от тогавашните партии не успя да ме грабне. Опитах да вляза в едната, но не станаха нещата. Точно бях напът да се пооткажа от политиката, а и от играта, когато NKFV обяви създаването на ПНБ. Една наистина различна партия, с идеали и, най-важното, обявени цели. В момента, в който видях статията, разбрах, че там ми е мястото и това наистина беше така. Няма да изпадам в повече подробности и ще завърша абзаца с факта, че наистина се забавлявах в ПНБ – хората бяха ведри и изпълнени с енергия и заедно постигахме цел след цел.

През декември младите аматьори бяхме разпуснати и няколко седмици се оправях сам. Бях се кандидатирал да вляза в казармата, но на 21ви януари бях още №285 в списъка и не таях особени надежди... Днес съм наистина горд, че тогава не муфтих никого за абсолютно нищо, било то хляб или танкове. Бях си начертал път за иконочмиеско развитие, който завърших точно преди година, когато най-сетне вдигнах оръжейната си фабрика на к5 (aко сега пак почна да събирам след една година може и да успея да я вдигна до к7 😃). Покой намерих при големите аматьори, а в края на февруари успях да вляза и в Народното събрание. Хората вече ме познаваха, от интересните статии, които пишех (основно преводи на военни анализи от немската преса) и имах едно, макар и малко, реноме (blush).

Вече не бях бебе. Постоянно търсех начини да помогна на държавата (нематериално). Тогава вече писах интересни статии, помагах на отряда ми в организацията и отчетността (по-рано забравих да спомена, че Аматьорите бяхме първият паравоенен отряд – действахме ефективно много преди да се създаде организацията на парата, както я знаем), икономическото ми развитие вървеше по план. Първото нещо, което направих като влязох в Парламента, беше да се запозная с Правилника. Направи ми впечатление позицията "Председател на Парламента" – не се искаше нищо, което да не мога, само дето нямах нужния стаж. За това през март и април 2011та бях заместник-председател на Парламента и мога да кажа, че свърших доста организационна работа. Първо, спомогнах (до колкото това бе възможно 😃) за по-добрия тон в скайп чата и за воденето на по-ползотворни дискусии; второ, заедно с колеги от БДП и ОБ обновихме правилника и въведохме Комисията по гражданствата. Вътрешнопартийно нещата същото се случваха. Като цяло, бяхме в подем.

---

И тогава дойде времето за първата ми почивка. Май месец имах матури и абитюриентска и успях да сложа играта на второ място точно, когато трябваше.

---

След няколко месеца отново бях изпълнен с енергия да помагам. Тогава постигнах и може би първото си значимо постижение. Първо, поставих рекорд за най-много получени гласове на избори за партиен председател. Второ, ПНБ за първи път имаше най-много представители в Народното събрание. Трето, ПНБ за първи път спечели президентските избори (че дори отвяхме и двамата силни опоненти - Щурман и Георгиефф 😛). Този момент е един от най-хубавите ми спомени в играта!
NKFV ме назначи за директор на БНБ, което спря поредицата на Ники Милев от около десетина поредни месеца узурпателство над държавните пари 😃 Разбира се, не мога да не споделя, че Ники ми помогна много тогава 🙂
Въпреки че бях прост банкер, съвсем случайно бях единственият от правителството в ИРК в късните часове на нощта, а понякога и през деня. Това ми позволи да направя първите си контакти на международно ниво, но в същото време и се видях зомбирал в играта 24/7. Това натоварване не беше човешко и знаех, че рано или късно ще ми трябва почивка...

---

... и тази почивка продължи три-четири месеца 😃 Завърнах се в играта отново през ноември. Вече се бях настанил в Англията и отново бях изпаднал в онази boredom фаза. За една седмица успях да наваксам, какво се е случило, без да ме питат ме вкараха в десетина чата отново, а roonex даже ме помоли да му бъда финансов министър. Това е другият от трите момента, които наистина ще помня в тази игра - жестът, че, въпреки изчезването ми, хората все още ме помнят с добро и искат да разчитат на мен, означаваше наистина много за мен.

---

През следващите месеци се издигнах до най-високите етажи на властта. Бях МВ, вицепрезидент няколко пъти, отново БНБ, влязох и в структурите на най-силния тогава съюз ЕДЕН, макар и за кратко. Цялото това организиране отне супер много от времето ми и накрая можех да кажа, че се чувствам все едно съм превъртял играта. И все още го имам това чувство. Като че ли един бутон щракна и вече спря да ми пука, какво точно ще стане, ако сгреша; какво точно ще стане, ако тръгна да се надприказвам с бенефарците. Ако разгледате вестника ми, ще видите простички статии от периода май-юни 2012, на вид тролски, но пак с послание зад себе си.

Лятото отново бе за почивка. Започнах работа и нямах възможността да поддържам комуникация с играта. Върнах се есента и, въпреки козметичните промени по играта, нищо не се беше променило. Единствено в политиката партията на Таблов беше пробила най-сетне, но гледайки президентските избори.. нищо ново. Във военен аспект нещата бяха още по-плачебни от очакваното. Икономиката - бяха въвели даже к7 и съответно цените на оръжията и хляба - паднали до нулата.. Журналистиката - не толкова наситена вече, но и без качествени статии, които да се открояват.

Нещо трябваше да се промени. И ето ме мен, отново в служба на еОбществото, въпреки опасността от пикселизиране...

---

Друг незабравим спомен са моите аватари.

1. Аматьорския:

2. Армейски (Вълчия):

3. Непукистките:

4. Мечия:

Всеки един от тези си има своята сантиментална стойност за мен. Аматьорският аватар ми напомня за времената, когато все още пробивах в обществото. Радвам се, че успях да го направя сам (е, изключвайки рамото, ударено ми от Аматьорите и от ПНБ 😃). Казарменият и армейските ми напомнят на "зрялата" част от еЖивота ми. Вълчият аватар олицетворява постиженията ми в играта и ми напомня за времето, което съм прекарал пикселизиран. Следващите три аватара навяват спомени, на които гледам с насмешка. Тогава бях над играта и не гледах сериозно на нещата. Въпреки това наистина се забавлявах, колкото и други да не го забелязваха това! Този на Лая ми напомня, как нации се обединиха срещу администрацията, създавайки огромна вълна от синергия. Радвам се, че аз бях един тези хора. Мечият аватар е този, с който съм сега. Какво ще символизира - ще мога да кажа, когато го сваля 😛 (за сметка на това, док - ти можеш да допълниш тук, какво означаваше за теб той 😉).

Други моменти като първият БХ медал или първият въстанически, също ще ги помня:

(тогава още нямаше дивизии;
ако искате да направите аналогията - представете си някой от д2 да вземе медал в д4 😉)

---

Финал:

Някои, може би, са останали с впечатлението, че аз се радвам, че пропилявам огромна част от времето си в една игра. Но това не е вярно. Добре дошли в живота. Тук нещата не са нито черни, нито бели. еРепублик ми помогна много в социализирането, откри още една врата за мен, показа ми още един себе си. Но, всяко нещо си има цена: еРепублик ме допикселизира, отдалечи ме от целите в РЖ. И в този момент, когато всеки си даде ясна сметка, какво е получил от еРеп и какво е можел да спечели от „не-еРеп“, чак тогава може да каже, кое е по-добро за него – с или без играта. За мен отговорът не е в нито една от тези две възможности. Да, в момента отивам към един ключов за личния ми живот етап, но това не означава, че трябва да се откъсна напълно от миналото си. Да, аз ще огранича влиянието на еРеп към ежедневието ми, но ще остана отворен за новите приключения, които играта или по-скоро обществото са готови да ми предложат!

Ще завърша статията с един апел. Един апел към всички тези, които разкарват профилите си или мислят да го направят. Някои от вас ще получат някакво материално обезщетение за невероятното постижение, но то никога не би могло да покрие разходите откъм време и емоции, които са изстрадали това развитие от нулата до трийсетте хиляди плюс. Но повечето от вас няма да получат нито цент. По-вероятно е сантиметър прах да покрие това минало. Та, този апел се превръща във въпрос, макар и риторичен: Заслужава ли си? Заслужава ли си всичките тези спомени; всичките тези усилия; всичките тези премеждия да останат напразни?...


@който не иска да го чете - мини поне абзаците, които са удебелени или наклонени, останалото наистина е пълнеж, който, обаче, придава смисъл и тежест на удебелните изводи 🙂

@комисията за оценяване - благодаря ви, че изчетохте поредния ми роман 😃