Join the new world

В благословените за България дни, когато Беинса Дуно пребивава в плът и проповядва Истината из българското землище, се въплъщават още дузина високо еволюирали души, свързани кармично с историческото развитие и мисията на нашия народ. Те са онези напреднали ученици (част от тях – някогашни богомили), които доброволно са избрали да споделят земния път на своя Учител. Те го следват в материалния план с ясното съзнание, че са сред човеците за негова опора, отмяна и утеха, през усилните дни, през които му е било отредено да носи тежкото бреме на Божи пастир – изпратен за нас от Небето най-добър наставник и попечител, имащ сила в десницата си да разплете гордиевия възел в превратната съдба на един стар и изтрадал славянски род.

Много е казано и изписано за Беинса Дуно, но неговото дело няма да бъде напълно и справедливо описано, ако не добавим към него извършеното от учениците му. На тези велики в скромността си неуморни труженици на Доброто ще бъде посветена поредицата от животописи „По стъпките на Учителя“. Става дума за най-вътрешния кръг от последователи на Беинса Дуно, имената на които не винаги са свързвани с Бялото братство и дори остават далеч извън полезрението на нашите духовни търсения. Незаслужената забрава, а понякога и пренебрежение, е повече от черна неблагодарност, която прескъпо се заплаща чрез лишване на неблагодарните от бъдеще. Късата памет винаги води до безродие, а именно тези святи с чистотата си личности са знамената, които сме длъжни да издигнем в днешното време на смут и позор.

Техния жизнен път прекрасно илюстрира и изпълва с най-благороден смисъл свещеното понятие – Ученик. Те са много повече от ученици от „горните“ класове, те са истински учители за външния кръг от последователите на Учението, както и за съвсем непосветените обикновени хора. Същите те, като истински душевидци, съглеждат, обливат с елей и превързват раните в душата на всеки срещнат по пътя им страдалец. Пак тях виждаме винаги да будуват на стража и докато другите кротко спят – те ще влязат тихо, на пръсти в храма и ще помогнат на другите да изправят погрешките си. Винаги ще поемат с охота людското страдание, оставяйки в замяна от своята надежда, при това – без да търсят отплата за труда си…

Едни служат на народа си с тайна благословия, лечебни ръце и благ поглед. Други – с таланта на своето проникновено перо. Трети – с тайноведството на картините си, също както се е случвало и много пъти преди през вековете. Те са онези, които неведнъж по наши и чужди земи са прокуждани, дамгосвани и горени на клади. Те са онези святи мъже и жени, чийто личен пример и днес е пред очите ни, без да го виждаме.

Ще имаме ли смелостта и волята да ги последваме? Или отново ще оставим гласът на съвестта ни да вика, подобно онзи глас в пустинята?

* * *

ПЕТЪР ДИМКОВ – ЛЕЧИТЕЛЯ

В святия лик на Петър Димков – Лечителя, един от най-чистите и обичани ученици на Беинса Дуно, са събрани едни от най-красивите черти на нашия народ. Същите, поради които на българското коляно е отредена високата мисия да одухотворява и възвисява по-заземените нации. Слабо известен е фактът, че през 1939 г. Николай Райнов лично запознава Димков с Учителя. Това е среща, която е толкова съдбовна за Лечителя, че го превръща в пожизнен, ревностен последовател на идеите, проповядвани от Бялото братство. Духовно близки и неразлъчни приятели, Димков и Райнов са един забележителен пример как трябва да живеят истински посветените ученици – в пълна отдаденост на притежаваните от тях небесни дарби и в безкористна служба за въздигане на обикновените люде от народа над суетата на примитивното, скотоподобно съществуване. Сред своите съвременници, а и днес – Беинса Дуно, Димков и Райнов принадлежат към най-тесния кръг посветени, за които вътрешната страна от богомилското учение не е било обвито в тайни.

Завършил кадетското училище в Петербург, участвал в три войни, награден с всички ордени за храброст, които в България някога са били давани, Петър Димков – Лечителя е ярък пример за беззаветна преданост към народа и Родината. Ранявали го 8 пъти, но нито веднъж в гърба! Единият от тях едва не завършил фатално, защото куршумът заседнал в коремната област и бързо трябвало да се извърши тежка операция, но без налични обезболяващи медикаменти. Тогава той попитал хирурга: „А може ли да пея?“ И през цялото време на операцията пеел с пълен глас. Често споменавал шеговитата, но правдива войнишка констатация: „Сложи на една рота командир заек – и вече имаш рота зайци. Постави й командир лъв – и получаваш рота лъвове.“ Поручик, капитан, майор, подполковник, полковник – Димков винаги е командвал лъвове!

Като действащ офицер е бил разквартируван из цяла България и навсякъде оставя светла диря след себе си. В Карлово, където е бил назначен за комендант, и днес помнят как през 1933 г. къщата на Васил Левски е била опазена от разрушение, благодарение на неговата решителна намеса. Димков научил в последната минута, че в общината решили да съборят родната къща на Дякона. Оправданието за това бил новият регулационен план – общинарите искали да прокарват шосе през това свято за сърцето на българина място. В деня, когато работници щели да започнат събарянето, изпратените от Димков войници обкръжили къщата и прекратили всякакъв достъп до нея. Събарянето било осуетено, но последвали неприятности – общинарите написали подробни „изложения“ до командира на войските в Пловдивски окръг за „своеволието и самоуправството на подполковника“. Стигнало се дори дотам, че една сутрин с военен автомобил в Карлово пристигнал самият генерал. Димков го посрещнал сдържано и почтително, а генералът настоял веднага да изслуша подполковника. Последният му разказал всичко и накрая заявил, без да мигне:

„Може да отмените заповедта ми, може да разгоните постовете, които съм разположил, но тогава ще трябва да прегазите и мен, за да стигнете до такова престъпление! Защото само най-голям враг на България може да се реши да събаря подобна светиня!“

Санкциите не закъснели – Димков бил подведен под отговорност и съден от военен трибунал. Главното обвинение било, че похарчил неправомерно парите, предназначени за строежа на военен клуб (те били използвани за ремонт на къщата на Левски), и че не е уведомил за това висшестоящите. Тогава се намесва друг патриот – генерал Ватев, който заявил, че ако за такива действия трябва да се чака разрешение, България отдавна да е заличена от земната карта. Делото е прекратено, но Петър Димков е запомнен където трябва като непокорен офицер, в чието поведение има твърде много предизвикателство. Три години по-късно, явно подразнен от свободомислието и републиканските настроения на Димков, цар Борис III тихомълком нарежда на Военното ведомство: Този офицер да се приведе в запаса. По този начин Кобургът отрязал възможността за една заслужена генералска кариера.

Известно е, че в своята реч през август 1935 г. при официалното откриване на парк-музея „Владислав Варненчик“ цар Борис III умишлено пропуска да спомене сред дейците на строежа името на Димков, който е бил истинският инициатор и организатор за създаването на мемориала. А след тържеството споделил със свой генерал, че „той е костелив орех, но ние ще го счупим“. После царят добавил, че „на него не му е мястото в армията“ и Петър Димков преждевременно е пенсиониран от армията с чин полковник.

Последвали дълги години на мизерия за Димков, съпругата му Мария и трите им деца – Любомир, Лили и Владимир. Те заживели в невероятна бедност в София. Един от приятелите на Лечителя, емигрант в Щатите, му предложил да изтегли цялото семейство в Америка. Гордият българин категорично отказал, защото бил убеден, че „народът ни е страхотен, а земята – невероятна“. Петър Димков често казвал: „Ако поне за малко имахме съвестни управници, България щеше да е рай!“

Още за спасяването на родния дом на Левски… След съдебния процес, когато подп. Димков се завръща в Карлово, той окончателно решава да възстанови къщата за идните поколения – успява да го направи само за 40 дни. По негова лична заповед един войник с барабан обикалял градчето и съобщавал на хората за решението на коменданта. Приканени били всички, които имат автентична дограма или оригинални за онова време строителни материали и обзавеждане, да ги предоставят за възстановяването на къщата на Апостола. Запалени от родолюбивата искра на Димков, карловци създават обществен комитет, който организира пълното възстановяване на къщата. Веднъж се явили при коменданта група местни турци – предимно сиромаси. Те също дочули, че общината възнамерява да събори родната къща на Апостола, а подполковникът се е противопоставил.

Дори на преклонна възраст, Димков още си спомнял за онези събития и с вълнение разказвал:

„Една вечер при мене дойдоха петима стари турци начело с един учител – много мъдър турчин, карловец, над сто години може би имаше. Той каза така: „Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци, каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. И събрахме помежду си тези пари и ви ги даваме да ги употребите както вие знаете…“ И ми подава една голяма кесия, а в нея 18 000 лева. Дар за къщата на Левски!

Още повече се удивих, когато ми съобщиха, че иска да ме види и ходжата. Помислих, че войниците са направили някоя пакост и е дошъл да се жалва. А той пристъпи скромно, извади една стара кърпа, на девет възела вързана, и в самия й край бяха надиплени две-три златни монети. И вика: „Дойдох да помогна и аз.“ Като му знаех вярата, аз се позасмях и рекох: „Ами че той беше ваш враг бе, ходжа!“ А човекът отвърна: „Героите никога не могат да са врагове!“

Когато вече привършвахме работата, дойде друг стар турчин и каза: „Ашколсун, добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на бай Иван Кунчев?“ Казах му, че не знам да е имало бояджийница. „Имаше – рече – помня я. Защото и аз бях бояджия.“ И ни я описа цялата. По негов терк я направихме. Той дори ни даде „такъма“, каза кое как е било, кое къде да се постави. И ето – всичко бе готово. Така, като си помагаха добри българи, добри турци, въобще добри хора, из руините израсна къщата на Левски, която и днес, и винаги ще тачим и ще пристъпваме към нея като на поклонение.“

Лечителя винаги разказвал този епизод от пребиваването си в Карлово с треперещ от вълнение глас, а сълзите напирали в очите му. Изпълвал се с гордост и умиление заради природната доброта на обикновения човек от народа. Обичал да казва: „Ако можех да повторя живота си, пак бих станал офицер.“ И като комендант на варненския гарнизон, Димков успял да преобрази морската ни столица за кратко време. За 8 месеца е направил повече, отколкото някои хора вършат за 80 години. Полковник Димков построил мемориалния парк на Владислав Варненчик, Аспаруховия вал, Триумфалната арка на 8-ми Приморски полк. Помогнал и за създаването на Варненската филхармония.

Необикновена биография на Петър Димков изобилства с толкова много човеколюбиви и доблестни постъпки, че не биха могли да се поберат дори на страниците на една дебела книга. През 1924 г. е служил в Бургас, като началник на местния гарнизон. Печални години били тези – ден и нощ към града прииждали и прииждали изселници от Беломорска Тракия, с по една бохча вещи, гладни, полуголи, отчаяни, изтерзани. Градът се препълнил с нещаст¬ници-бежанци. Те гладували, макар че местните жители късали от залъка си, за да ги хранят, но гладът и бедността били повсеместни в държавата. За тези изтерзани хора било истинско щастие, че тамошната военна част се командвала от майор Димков. Той тутакси се заловил за работа, отделил от обозните средства: каруци, коне, съоръжения и всичко, което било в негова власт, за да помага при различните дейности, свързани с устройването на бежанците. Но най-важното, с което майорът лично се захванал, било събирането на помощи, като ходел от къща на къща и тропал от врата на врата. Оглавил работата така, че от всеки дом, от всеки дюкян, учреждение, от всичко, което би могло да се насочи в помощ на изселниците, било заделено по нещо за най-нуждаещите се и справедливо разпределено. Застанал начело на благотворителния комитет, който тръгнал от човек на човек измежду по-заможните хора в града, за да изиска помощ, да получи подкрепа.

Десетилетия по-късно, когато Димков разказвал пред близки този епизод от живота си, той все още се просълзявал от жал за нещастните си сънародници, продължавал да страда от тази въпиеща неправда, която ги сполетяла като българи и ги беше обрекла на полугладно съществуване и несвършваща се до ден-днешен беда. Разправял и един позорен епизод, който звучал почти като анекдот: Лично посетил най-богатия бургаски търговец. Последният без охота извадил някаква дребна банкнота и сърдит я подал на офицера. Димков поел банкнотата и прошепнал невярващо:

– Само тази ли?!
– И това е много за тези никаквици! – избухнал скъперникът-мизантроп. – Махайте ги оттук, напълниха града с болести и боклуци, навред воня и смет!
– Как смееш! – вън от себе си, за пръв и навярно за последен в живота си, извикал Димков и изтеглил сабята от ножницата.
„Щях да го убия като нищо – не пропускал да прибави към разказа си Димков. – Кое как, сдържах се, а ръката ми трепереше, като стисках сабята над главата на оня мерзавец…“

Години по-късно, след като е преждевременно уволнен от армията, Димков намира нов начин да бъде полезен на народа си – като лекува тялото и душата му. Как Воинът се е превърнал в Лечител, е загадка само за непосветените. Над 100 000 души са излекуваните лично от Петър Димков, без да се броят тези, на които е помогнал чрез билковите рецепти в книгите си. Успял дори да възвърне зрението на един слепец, когото светилата в офталмологията били отписали. „Няма болест, която не може да се излекува“ – било едничкото му правило. И може би в непоколебимата му вяра се корени и лечителската му сила. А моралът, според него, е най-добрата гаранция за добро здраве: „Болестите са резултат на лъжата. Нарушаването на закона на истината води до боледуване. Истината носи здраве. Тя възражда, обновява, подмладява. Истината безпогрешно сама се защитава.“

Биографът Кафтанджиев разказва за Лечителя: „Той вдъхваше надежда и живот на хората, с които общуваше. Лечебна светлина струеше от цялото му същество.“ Отдал целия си живот на хората, при това безвъзмездно – не взел нито стотинка от никого. „Като правите добро на другите – така ще ми се отблагодарите, все едно на мен сте сторили добро“, благо повтарял този неизтощим човеколюбец. „Единственото ми желание е било, остава, и е: хората да си податат ръце, да заживеят братски. А то може лесно да се постигне когато хората се научат да култивират своите мисли – чисти мисли, чисти думи, чисти желания и чисти постъпки, и Рая настава на земята!“ Днес наследник на Петър Димков – Лечителя, е неговият едноименен внук д-р Петър Димков, който достойно продължава делото на дядо си в областта на ирисодиагностиката и фитотерапията.

Полковник Димков е един от най-ярките патриоти, отдали се всецяло на България. Неговият живот се беше „слял“ без остатък с живота на Отечеството, беше осмислен от дълбока убеденост, че България е единствената в света, достойна за обичта, която изпитваше към нея. Любовта му към България излизаше извън всякакви измерения, тя озаряваше всичко, вдъхваше възвишен смисъл на живота му, а на нас – идните поколения, в завещание остави светлия пример и чистия си път!

* * *

Автор: Петър Иванов