Вестник ML Брой 26 - Моето щастие

Day 1,689, 23:30 • Published in Bulgaria Romania • by Luclf3r
Ракови клетки ли сме?
Бием се срещу своите. Стараем се да се развиваме максимално за да не изостанем. Водим се големи, а за да останем сред тях и при едната и при другата позиция сме прецакани. Или ще просим пари или оръжия, или ще издумкваме даже и златото без особен ефект. Цунг-цванг!

Ако се държим нормално?
Останем ли в това си положение ще бием едва ли не без оръжия. Колкото и да фермим и да прилагаме икономически тактики ще изостанем. Ще се почувстваме като армеец който не е направил нито една фирма и разчита на чужда помощ. А реформите които правят с нас няма да ни помогнат, това се доказа при тях с времето.

Какво ни докара до тук?
Завишено злато, а купища места в които то е нужно. Прибавяме икономика която умря, а плана за спасението беше един вид дефибрилация. Освен, че счупи някое и друго ребро и за минута пациента привидно беше с нормален пулс, а после това задълбочи кризата. Постигна обратният ефект. В момента имаме всичко друго но не и логика. Погледнете пазара на оръжия. Да знам при по-голямо търсене и по-малко предлагане цената се вдига, но тук си говорим за друго. Не смятам, че това е бил желаният ефект.

Да погледнем нещата под друг ъгъл
Ракетите имаха идеята да отнемат от свръхпроизводството на оръжия. Елегантно решение, но не и за човека който "претопява" танкове. Влагайки всичкият този метал веднъж направен на танкове човека се набутва повече от колкото за медала. Т.е. плаща повече за пиксела от колкото получава. Същевременно сваля цената при наемниците за определена щета.

Като споменах наемници...
Преди беше просто, дадат ти танкове и биеш. Големите различия при силата на различните хора разпространи обаче повече възможността да се продава и определена щета. Но с това не се изчерпва новото наемничество. Прибавям и покупката на вотове и субове за някой вестник, правещи статия не заслужила това въпреки всичко горе в топа.

Нещо не е нормално
Как малко по-малко ние станахме хора борещи за оцеляване приемащи какви ли не компромиси за да бъдем пълноценни. За политиците да не ги забравим и тях… Яхват общественото мнение "да дадели път на младите", зад които млади ще стоят същите тези които не искаме. Жертви които те лесно могат да дадат. Същите които спечелиха с безплатен хляб, който им “хвърляха” за да си промотират партии и вестници.

И всички сме виновни
Плато дигна нашата граница на компромисите. Неща които преди щяхме да осъдим далеч по-жестоко сега приемаме за нормални. Дали ще удариш срещу свой или чужд е вече почти без значение. Така или иначе вече имаме оправданието пред себе си за кризата, която вече далеч не е просто икономическа, а в нас самите. Трябва да си понесем отговорността рано или късно. И все пак се радвам по някакъв странен начин, че виждам това с очите си в този виртуален експеримент в който участваме.
Тутурутка – Моето щастие