Join the new world

Already have an account? Login



What is this?

You are reading an article written by a citizen of eRepublik, an immersive multiplayer strategy game based on real life countries. Create your own character and help your country achieve its glory while establishing yourself as a war hero, renowned publisher or finance guru.

Неканонизираните светци на България, Част IX - Дяконът

Day 1,916, 14:08 • Published in Bulgaria

• by Gligobadavar

Досега накратко ви разказвах за пътя към Голгота на българи, с които се гордеем. Този път, вместо да ви разкажа за живота на героя от моята поредица, реших да ви представя една миниатюра, съчинена от мен и инспирирана от тъжната годишнина, която ще честваме утре. Гробът на героя ми все още не е известен...

Поредица “Неканонизираните светци на България”

ДЯКОНЪТ

- Василе, иди си простри ризата!
Васил ме изгледа с тежките си сиви очи и бавно се заклати към въжето до огъня. Докато простираше ризата, мърмореше под носа си нещо и проклинаше орисията и сиромашията. После се обърна, усмихна ми се и под носа си започна да тананика песен. Аз оставих книгата си и се вгледах в покритото със сняг поле. Дори гарваните бяха избягали от тези проклети от Бога покрайнини на града. Единствено вятърът грозно надигаше вой и търкаляше трънаци по снега.
Няколко дни минаха, откак чаках отговор на писмото си до господина Евлоги Георгиев. В него го молех за капка човечност и за малко финансова помощ, за да изкарам зимата и да не спрат благородните ни начинания. Но ситият не вярва на гладния. Баща ми все това ми повтаряше, докато ми налагаше задника след училище.
Васил се приближи и ме побутна по рамото.
- Тази вечер ще ядем последния хляб, който ни е останал.
Обърнах се погледнах към ъгъла на постройката, която ни подслоняваше. Последният наръч дърва, който бях донесъл, се беше стопил. Вдигнах рамене и продължих да гледам към бялото поле. Другарят ми приседна до мен и проследи погледа ми.
- Сигурно и у дома има толкова сняг – тихо рече той.
После сложи ръка върху рамото ми, а очите му светнаха.
- Минаха Коледа, Васильовден и Ивановден. Като бяхме малки, все празниците чакахме. Тате да заколи прасето, а мама да не вдига софрата с дни. Не оставяхме пити в месалите. Преяждахме...
После стисна рамото ми и ме погледна:
- Ристьо, а какъв ошав правеше мама. Като го свари в котлето, цялата къща замирисваше на градина.
Васил скочи на крака, разроши косата ми и влезе във воденицата. Оттам се разнесе гласа му:

Провикна се, мома Бошнакиня:
Кой като мен девет годин ходил
девет годин ходил със аскер на сефер?
Калпак кривях като делибашия,
сабя въртях като кеседжия;
пушка носих, пушка арнаутска,
коня яхах, коня вихрогоня.
Бог да убий Софишкия паша,
със него съм на баня ходила,
та ме позна по бялото лице,
та ме позна по тънкото кръстче.

Поклатих глава и въпреки, че зъбите ми тракаха от студ, се усмихнах. И аз я знаех тази песен. Татьо я пееше, когато дойдеше време да разпуска школото. Така и не разбрах какво общо има настроението му с момата от Бошняшко. Васил продължаваше да пее, а песента му излезе на пресекулки, когато започна да блъска нещо вътре. Обърнах се и се провикнах:
- Василе, какво трошиш там, бре?
Другарят ми млъкна за кратко, но скоро чух гласа му:
- Троша масата, че да има на какво да сгрееш душата си.
В ушите ми зазвуча смеха му. Изправих се и взех последните две цепеници, останали от дървата ни. Внесох ги вътре и се огледах. Другарят ми хвърляше последните отломки от масата в огъня. Ухили ми се и спря песента си.
- Ристьо, пиши, каквото ще пишеш, че утре ще ти замръзнат пръстите от студ.
Оставих цепениците до огнището, наметнах се със скъсания чул и отворих тефтера си. Какво би писал човек, който не помни кога за последно е ял и гледа последния огън в огнището си? Вдигнах поглед към Василя и ръката сама понесе перото ми:

“Приятелят ми Левски е нечут характер. Когато ний се намираме в най-критическо положение, той и тогава си е тъй весел, както и кога се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!”