Join the new world

На 20 август 917 година, малката рекичка Ахелой и част от черноморското крайбрежие стават свидетели на една от най-кръвопролитните битки на средновековна Европа в която намират смъртта си десетки хиляди.
Основната цел - неутрализиране или пълно заличаване на българската държава.
На това място се сблъскват огромните войски на 2-те империи (Българска и Римска), общо над 120 хиляди души.

Обстановка:

Положението за Византия на арабския фронт се подобрява. Сключени са мирни договори с арабите, с което се освобождава огромна част от малоазийската ромейска армия. Империята започва да подготвя съдбоносния удар срещу България, търсейки съюзници за оформянето на анти-български съюз, които са открити в лицето на печенеги, маджари и сърби. и започва мобилизация на основната си войска от всички части на империята. Необикновената подготовка е отбелязана от повечето тогавашни историци, като изключително необикновена, тъй като такова събитие е истинска рядкост в ромейската история. По сведенията на Ал-Масуди, цялата войска е наброявала 62 хил., от които 12 000 конница.
Цар Симеон е принуден да воюва на няколко фронта, но решава да бие враговете си един по един, започвайки от най-опасния. Армията на Симеон най-вероятно също е наброявала около 60 хиляди, както същия ал-Масуди пише за нея.
Двете войски се срещат на юг от Месемврия в близост до устието на река Ахелой.
Главнокомандващи на двете армии са Симеон от българска страна и Лъв Фока от ромейска.



Ход на битката:

Фронтът на имперската армия е с лице на север, и е навярно с дължина над 4 km., докато този на българската армия е успореден на ромеите и с лице на юг.
Началото на битката се дава от крайно ожесточения сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българския център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, великият доместик магистър Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта дори вкарва резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което предприема ромейската армия в посока река Ахелой, голяма част от нея - центърът и дясното крило губят бойно построение.
В този критичен момент, българският цар Симеон със своята тежка конница и скрити резерви зад хълма до днешното село Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Отхвърлени към морето, ромейските войници се паникьосват и започват да бягат. Същевременно българския център и ляво крило контраатакуват. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на ромеите и бягството им от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част са избити, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.

Ромейската армия е почти напълно унищожена от българите. Спасяват се само 2 000 ромейски конника, от невлязъл в действие отряд. Те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византйците укрепен град Анхиало. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. Но почти всички висши ромейски офицери са покосени на бойното поле.
И българската страна дава доста жертви - предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.

Последствия:

Битката има важно по-нататъшно значение. Временно Византия е военно парализирана, след като претърпява и второ подобно поражение, този път при Катасирти. В Константинопол в последствие от този разгром, императрицата Зоя - регент на малолетния си син - императора, бива свалена и на нейно място се въздига друнгария на ромейската флота - Роман Лакапин.

След тези събития, Симеон се насочва не съм Цариград, а към Сърбия, където населението се е надигнало срещу него, по византийския план. Сърбите биват прегазени, а страната е опустошена. Едва след това Симеон започва подготовка за превземането на Цариград, като прави неуспешен опит за съюз и съвместни действия с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация чрез богат подкуп под формата на дарове. Така приключва неговата мечта да седне на василевския престол. Той завършва живота си като пълен властелин на балканите, въпреки че в края на живота си претърпява загуба във войната срещу засилващото се Хърватско кралство!