(681 г. ?) образуването на българската държава /част 1/

Day 2,024, 11:10 • Published in Bulgaria Bulgaria • by DimDaTeNiama


/12 Мита за създаването на българската държава - Божидар Димитров/

Като че ли нямаше нищо по-сигурно в българската история от датата на образуването на днешната българска държава. Тя бе заявена още в трудовете на първите български медиевисти от научната школа през първите десетилетия на XX век, приета от комунистическата историческа наука и дори вкарана в герба на България по време на комунизма. А през 1981 г., след близо десетилетна подготовка, бе чествана 1300-годишнина от образуването на българската държава — единствената оцеляла от многобройните български държави. Впрочем, твърде е възможно в обозримо бъдеще българските държави да станат три, ако държавната доктрина на Македония и Татарстан (държави и нации, изградени на базата на фалшива и напълно изсмукана от пръстите история) се промени в посока на историческата истина. Окуражаващи сигнали в това отношение има — в Татарстан набира мощ движението Български национален конгрес, а десетки хиляди македонци всяка година подават молба за българско гражданство с мотива, че са българи.
Но да се върнем на датата на основаването на България, която за удобство ще наричаме по-нататък Дунавска. Защото, както ще видим, в VII век се появяват още две Българии — една на Волга и една във Вардарска Македония.
Годината 681-а като дата за основаване на България е посочена от проф. Васил Златарски в първия цялостен корпус по българска средновековна история. Наистина той пише 679 поради неправилно изчисление на византийските данни за годината на войната, в която кан Аспарух нахлува, завладява Мизия и сключва договор за мир с Византия, който потвърждава завоеванието му. Но учениците на Златарски бързо преизчислиха данните и определиха, че войната е в 680 г., а мирният договор — сключен в 681 г.
При всички случаи като правомерен критерий за раждането на една държава бе приет сключването на един мирен договор. И тук бе редно старите ни историци да се запитат: „Ако договорът е подписан примерно на 1 септември 681 г. в 12 часа на обед, коя е тази несъществуваща в 11:55 минути политическа сила, която е принудила не някой друг, а могъщата Източна Римска империя, просната на два континента, да седне на масата за преговори и да подпише доста унизителен мирен договор?“ Унизителен, да — по този договор империята губи не само една огромна антична провинция, но е принудена да плаща и годишен данък на България. Освен това империята губи долното течение на Дунав, винаги смятан от римските власти от император Марк Аврелий (275 г.) до Константин IV Погонат (680 г.) за „лимес“, т.е. крайна граница на империята на север, без което геополитически империята е в крайна опасност. Дунавският лимес е губен от много императори между III–VII век при нашествията на готи, хуни, авари, славяни, но контролът върху него е възстановяван, без да се жалят пари и военни усилия. Римската империя наистина смята, че ако труднопреодолимата широка река не й бъде граница, европейските й владения ще бъдат лесна плячка за варварските народи, които Източна Европа и Средна Азия щедро изсипват край границите й. Тук може би трябва да направя уговорката, че името Византия е измислено от историците. Името на държавата, с която средновековна България ще си има работа седем века от началото до края на съществуването си в 1453 г., е по официалната държавна доктрина — Римска империя. А поданиците й, независимо от етническия си произход, се наричат ромеи.
Любопитно е да видим какво си мислят съвременниците на събитията от 680–681 г. за датата на основаването на България — и българи, и ромеи. Българският възглед за основаването на държавата ни е изложен в летописното съчинение „Именник на българските канове“, създаден още в езическия период, някъде към края на VIII век. То започва естествено с легендарните канове Авитохол и Ирник, „живели“ по 300 и 150 години, и след някакъв наместник Безмер се стига до Курт (Кубрат). Оттам нататък за него и наследниците му вече се дават реални години на управление.
Забележимо е, че докато за легендарните Авитохол и Ирник се казва, че са „живели“ еди-колко си години, за Кубрат, Аспарух, Тервел и така нататък се пише „държа властта“ еди-колко си години. Българският летописец няма усещането, че при кан Аспарух се е основала нова държава. Той само съобщава, че кан Аспарух управлява „отвъд Дунава“, т.е. че тук е преместил столицата на държавата.
Следователно, за средновековните българи държавата ни е основана от кан Кубрат. Легендарните му предшественици са включени в летописа по простата причина, че всеки народ в миналото (а и сега) иска да изкара държавата си по-стара, отколкото е. Това внушава респект на чуждестранните партньори и патриотична гордост сред населението. Но, предполагам, че всеки средновековен българин се е ухилвал, като е четял колко са живели „основателите на държавата“, и вътрешно за себе си е приемал, че държавата му е основана от Кубрат. Всъщност и съставителят на „Именника“ с различията в термините („живял“ — за Авитохол и Ирник, и „държа властта“ — за всички останали канове) е подсказвал, че първата част на летописа е за външна употреба.
И тук е необходимо да отбележим, че първите ни историци, принадлежащи към т.нар. романтическа школа (Петър Богдан, написал своята „Българска история“ в 1667 г., и Отец Паисий, написал „История славянобългарска“ в 1762 г.), също не смятат, че в 680–681 г. се е случило образуване на българска държава. Петър Богдан смята много правилно, че тогава българите превземат Мизия, а отец Паисий дори не е чувал за Аспарух и той отсъства в разказа на „История славянобългарска“.
Да видим какво мислят по въпроса живелите най-близо до Аспаруховото време византийски хронисти. Най-пълно са представили събитията Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Странно, и те нямат усещането, че в 680–681 г. се е случило нещо друго, освен война между българи и ромеи, последвана от унизителен за Римската империя мирен договор. Но преди да разкажат тези факти, те започват да описват българите, формирането на държавата им от кан Кубрат, хазарския удар върху нея (без да казват, че българската държава е унищожена вследствие на този удар), наследяването на властта от Аспарух, военната му акция в 680 г., завладяването на Мизия, съюза му със седемте славянски племена в Мизия и северите, мирния договор с Византия. Иначе казано, византийците смятат за основател на българската държава Кубрат, смятат, че тя не е унищожена от хазарите и че съобразно средновековните закони кан Аспарух наследява законно властта в България от баща си (пряко, по генетична линия престолонаследие, т.е. стопроцентова легитимност на властта).
Иначе казано, съвременните на събитията византийски хронисти също смятат, че българската държава е основана от кан Кубрат и че при наследника му кан Аспарух те водят неуспешна война с България.
Всъщност от византийска страна най-ясно какво става в 680–681 г. е казал един баш съвременник на събитията, архиепископът на град Апамея. На Вселенския събор в 681 г., състоял се след разгрома на византийската армия в Онгъла и подписването на мирния договор, архиепископът, критикувайки императора, му крещи: „Предупреждавах ли ви миналата година да не започваме война с България!“
Читателят навярно ще се запита: „Изворната база, т.е. данните от средновековните хронисти, въз основа на които е написано всичко по-горе, са известни отдавна. Защо, ако не самият Златарски, то поне неговите ученици не изправиха това очевидно погрешно мнение за 681 г. като дата на основаването на българската държава?“
Защо учениците на Златарски не изправиха очевидната грешка на учителя си, не знам. Вероятно е сработила лоялността и уважението към учителя. Но знам защо не бе оправена по времето на комунизма — бе влязла в т.нар. „официална история“, т.е. набора от представи и концепции за българската история, одобрени от ЦК и Политбюро на БКП и, което е още по-лошо, влязла в герба на страната. А защо датата на основаването на държавата не бе променена след 1989 г. поне в учебниците по история, наистина не знам защо. Аз не пиша учебници. Слушам понякога от колеги, които пишат учебници: „Е, добре бе, прав си за датата. Но рецензентите няма да ми пуснат учебника. Е, все пак с този договор в 681 г. Византия ни е признала за държава, защо първият акт на признание от една велика сила да не бъде смятан за рождена дата на държавата ни.“
Е, най-малкото защото е обидно да смятам за своя рождена дата деня или годината, в която ме е признал моят най-голям враг — сега и в следващите седем столетия. Освен това колегите, с които разговарях, не бяха медиевисти и затова и читателите не биха могли да знаят една съществена подробност от византийския политически живот. Византия никога не е признавала държави. По простата причина, че византийската държавна доктрина почива на принципите на християнския универсализъм. Според тези принципи едно е Божието царство на небето и едно царство може да бъде неговата проекция на Земята. Иначе казано, византийската държавна доктрина определя само една държава за легитимна на планетата — Римската империя, и това, както писах по-горе, е официалното име на държавата. Всяка нова държава е нарушение на Божия порядък и Византия може да се съобрази с появата й (ако е военно по-силна или е много далече), но не и да я признае. Византия никога официално не е признала държавата България и дори приелият християнството цар Борис I е наричан от византийския император (негов кръстник) с унижаващата българското достойнство титла „архонт“ (водач, вожд), а не с титлата „кесар“ (цар). С тази титла е удостоен само кан Тервел, но в момент, в който император Юстиниан II си връща престола с помощта на българската армия и е в разбираемо еуфорично настроение, а освен това е и изцяло зависим от българския гарнизон в Константинопол. Три години по-късно, избил противниците си и укрепнал на трона, василевсът тръгва на война срещу България, което означава, че не признава нито държавата, нито кесарския (царския) ранг на Тервел.
Но какво са правили в миналото, а и днес, историци и публицисти, за да легитимират датата 681 г. като рождена дата на държавата?
Игнорирайки директните и индиректните данни в древните източници за друга, по-стара рождена дата на днешната българска държава, те създават един унижаващ ни мит, който за съжаление чрез учебници, книги и филми трайно е заседнал в масовото съзнание.
Според този мит, в 632 г. кан Кубрат създава българската държава със столица Фанагория на Кримския полуостров. Но тази държава е унищожена от хазарската държава след смъртта на кан Кубрат, някъде около 660 г. Петимата синове на Кубрат, чийто баща ги е заклел да не се делят, давайки им примера със снопа лозови пръчки, грабват по една част от племето и хукват с него по широкия свят. След 20-годишни митарства по евразийските степи ордата, или по-точно, чергарският катун на Аспарух, който се ориентира къде е, като разпитва заловени с ласо мотащи се по степите славяни, се добира до делтата на Дунав. Там Аспарух минава лично с 4–5 конници на юг от Дунава и се убеждава, че Мизия е много подходяща земя за основаване на държавата. Нищо че е част от държавната територия на най-силната държава в света и отгоре на всичко — населена с не особено приятелски настроени към българите славянски племена. С целия си катун, който включва жените, децата, кравите, овцете, кучетата и котките, Аспарух преплава Дунава и се настанява в едно землено дървено укрепление в блатата около делтата на Дунав. Срещу този катун тръгва императорът на Византия с цялата си армия, която по численост (60 000 бойци и офицери) е по-голяма от сбора на всички живи същества (броейки дори котките) в катуна на Аспарух. Но неизвестно защо тази елитна, обучена и отлично въоръжена армия, разполагаща с пехота, кавалерия, артилерия (обсадни машини) и дори флот, не само че не успява да победи нещастните чергари, но е и напълно разгромена от тях. Аспарух заел Мизия, застава на удобно място, вади меча си (апропо, българите са въоръжени в тази епоха със саби), забива го в земята и казва в зависимост от филма или книгата: „Тук ще бъде България“, „От днес България я има и ще пребъде во веки веков“; „Обявявам България за открита“. Не се смейте, и последната фраза чух наскоро в екранизацията на някакъв сценарий в една кабеларка.
Така настроеният мит цели оправдаването на датата 681 г. като рождена дата на държавата, унищожавайки държавата му и превръщайки българския народ в пет чергарски катуна, бродещи напред-назад по южноруските и южноукраинските степи.
Но дори и в този мит има неща, от които професионалните историци трябва да се срамуват. Така например разстоянието от Крим до делтата на Дунав. То е 500–600 километра и един народ, качен на коне и каруци, ще го измине за 20 дни, а не за 20 години.
Но още по-лошо е случилото се през 680 г. Срещу българите тръгва императорът с цялата си армия и флота. Византийската практика изключва императорът лично да възглавява цялата си армия за отблъскването на диво, малобройно чергарско племе, нарушило границите на империята. Такива племена катадневно се появяват по границите и императорът в такъв случай трябва да виси постоянно край Дунав с цялата си армия и флота. Сякаш няма други опасни противници — перси, араби, селджуки, франки — по другите си граници. А и много претенденти за трона в самия Константинопол. Срещу такива чергарски катуни императорът праща областния управител в нападнатата зона с подчинените му местни гарнизони и ако чергарското племе е по-големичко, на областния управител се изпраща подкрепление от 2–3 тагми (полкове) от Константинопол. Императорът не тръгва на война в такива случаи и защото победа над чергарско племе не носи престиж и слава.
Още по-показателен е и фактът, че в похода на императора към делтата на Дунав участва и флотът. Византийският флот в тази епоха брои средно 2000 кораба, твърде скъп е и изключително уязвим при морски бури. В 766 и 775 г. два византийски флота от по 2000 и 2600 кораба потъват съответно край Несебър и Поморие при летни бури. Затова скъпият флот се използва от Византия само в случай на крайна военна опасност за империята. Пропуснах да съобщя, че и издръжката на 60-хилядна армия струва много пари и такова скъпо сухопътно военно усилие Византия също си позволява само в случай на много сериозна военна заплаха. Заслужава да отбележа, че в историята на десетките войни, които водят България и Византия в периода VII–XIV век, само 3–4 пъти империята действа срещу България с цялата си армия и флот. Веднъж при император Юстиниан II в 705 г., при Константин Копроним в 765 и 776 г. и във войната срещу цар Симеон Велики в 917 г.
От всичко това става ясно едно — в 680 г. Константин IV Погонат, император на Римската империя (Византия), тръгва на война не с диво чергарско племе, свряло се между тръстиките в делтата на Дунав, а срещу държава. И то не срещу малка държава, чиято държавна територия са блатата край делтата на Дунав, а голяма и силна държава, разполагаща с армия, не по-малка от имперската, не по-малко добре обучена и въоръжена и поради това представляваща сериозна заплаха както за византийската армия, така и за териториалната цялост на империята.
Само при такива обстоятелства и дадености императорът може да оправдае пред доста чувствителното византийско общество, в което има и много противници, огромните разходи и опасности на тоталното военно усилие, което е предприел. Само в такъв случай може да има съветници, като архиепископ Константин Аламейски, който е съветвал да не се воюва с България, а да се задоволят исканията, които Аспарух е представил, преди да навлезе на юг от Дунав. Очевидно имало е дори хора, привърженици на императора, смятащи, че война с българите е опасна работа, която може да завърши с поражение.
И така, в 680 г. Византия воюва не с малобройно чергарско племе, а с държавата България, която при това е голяма и силна държава, способна да извади на бойното поле 50–60 000 добре обучени и въоръжени бойци и офицери.
Но къде е тази държава? Нали митът (и историците, и публицистите, стоящи зад него) унищожи България на Кубрат, раздели българския народ на пет малобройни части и натика Аспаруховата част в блатата край устието на Дунав. Между другото същите историци изчисляваха тази част от 10 000 до 20 000 души. Като се махнат жените, старците и децата (по 7–8 на семейство в тази епоха), излиза, че ако бяха прави, Аспарух е могъл да извади на бойното поле край Онгъла от 1000 до 7–8000 бойци. С толкова войници не се побеждава 60 000 армия. А дори и да се победи веднъж по щастливо стечение на обстоятелствата, Византия няма да се съгласи на мир, по силата на който губи огромна провинция, а ще мобилизира допълнителни собствени ресурси, ще плати на съседни на българите варварски племена да ги нападнат и в крайна сметка ще се справи с малобройния нападател. Такава е византийската практика в подобни случаи.
За да разберем какво наистина се е случило в 680–681 г., трябва да се върнем по-назад и, анализирайки наличните хроники и други документи, да установим реалната история на българите и техните държави в периода IV–VII век. И точно това ще направя в следващите редове.
В средата на IV век, както споменават редица древни хронисти, българите вече са се установили в планините на Кавказ и в равнините от северните му предгория до делтата на Дунав. Пак според византийските историци, те били разделени на две големи племенни групи — утигури и кутригури. Всъщност това са били две български държавни формации, защото на международната сцена те излизат разделени. В различни политически и военни съюзи те влизат понякога заедно, понякога отделно, понякога за съжаление воюват помежду си. Често съюзите им с хуни и авари не могат да се определят по витниеватите изрази на византийските историци и хронисти дали са на равноправна основа, или на основата на васалитет. Едно е сигурно — във втората половина на VI век държавите на кутригури и утигури са превзети от Западнотюркския хаганат и българите, заедно с териториите им, стават част от това държавно образувание........