Малина Глава 6

Day 1,440, 03:28 • Published in Bulgaria Romania • by Zlaton
Малина
Глава 6

Милена се върна в къщи. Захвърли чадъра настрана. Беше шест часа. Седна в кухнята, да вечеря. Яна седеше пред нея и с безпомощен поглед я погледна.
- Много рано се връщаш, маме. Да не нещо да има?
- Ти какво, превърташ ли нещо?
- Притеснявам се за тебе.
- Да баща ми, като чу, че ще си идва тука и веднага се правиш на примерен родител.
- Не е това просто…
- Просто какво?!
- Искам да знам как си.
- Като се връщах вечер в 11-12 часа не пита как съм нали?! – отново набрала инерция, почти крещеше Милена.
- Не исках да се чувстваш отцепена, сякаш те дърпам за каишка.
- Е, споко, щото вече сама си карам влака и никой не може да ми каже обратното!
Излезе разярена Милена, тръшкайки вратата на стаята си. Пореден спор, поредна жертва, за пореден път Яна се просълзи. Търсеше утеха, мъжка ръка, но такава нямаше.

Нощта над Бургас се спусна неусетно. Дъждът секна. Улиците бяха мокри, а светлините от фаровете на колите и стоповете им се отразяваха на пътната настилка. Беше студено.
Утрото дойде. На приливи и отливи влизаха ученици през входната врата. Все още беше влажно и хладно.
С първи час физическо и три последователни часа английски език, всеки нормален ученик очакваше с нетърпение двадесет минутното междучасие. Звънецът би. Всички излязоха. Почти всички.
На чина остана Антоан. Мижеше с едното си око. Щеше да заспи, но видя нечий силует. Разбуди се.
- К’о ста’а Антоанчо? – с гръм и трясък седна Андреа до него. Той я погледна странно сякаш й каза: „Защо го направи?! Буден съм!”, на нея, обаче, й изглеждаше сънен, не раздразнен.
- К’о да става? Чопля семки, не виждаш ли? – посочвайки празния чин, каза Антоан. Андреа се разсмя.
- Нещо ново?
- Нямам клюки за разправяне.
- Сериозно?
- Мда – удължи „а”-то и започна да смига, бавно и тежко.
- Значи целувката е била момент на слабост?
- Каква целувка?! – вдигна вежда той, прикривайки влюбения си поглед.
- Явно не съм видяла правилно… - повдигна се Андреа и започна да се оттегля към чина си, ровеше за нещо.
- Къде, какво си видяла?!
- Следващия път не се целувайте с Малина по пътя ми за в къщи – ухилено каза тя.
Антоан се стъписа. Това беше най-сложно конструираното изречение, което някога е чул да казва Андреа.
- Наблюдавала си ни?! – искаше да изкрещи, но мислите му задръстиха гърлото.
- Не, по чиста случайност се натъкнах на вас и постоях няколко секунди. – невинно изстреля тя и излезе през вратата, оставяйки Антоан с мислите си.
„Това е най-лудото момиче, което съм срещал” – беше заключението на всичките му мисли. Крайчеца на устата му се повдигна. Очите му се насочиха към прозореца. Отблясъците на слънцето в прозорците на сградите прихванаха погледа му. Светло жълто. „Точно като косите й”. Опря глава на ръката си и замижа.

Иван си поръча едно парче пица от местното павилионче. Готов да отхапе от нея от нея, срещна Бояна. Погледите им се кръстосаха, той потрепна, но лицето й остана безразлично.
- Бо, как е? – с виновен тон започна той.
- Добре е. Как може да е? – натърти тя на всяко „е”.
- Сори за вчера, чо’ек. Просто имах някои работи да свърша. ‘неска, обаче, съм напълно свободен.
- Така ли? Днеска, пък не ми се излиза.
- Ще идем на кино, без претенции към филма.
- Добре. Но за твоя сметка! – отсече тя и тръгна нанякъде.
Иван се усмихна. В бизнес като този, не трябва да се разсейва, но нещо го влечеше към нея. Бояна не промени изражението си. Отвътре се радваше. „Щом го завъртя на пръста си, значи вече е мой”.

Петя чакаше Андреа, за да „си вземе портмонето ” и да „се преоблече” в шумния коридор. Андреа излезе от стаята и двете тръгнаха към изхода на училището. Петя, завладяна от най-новата мода в метал културата, разказваше в захлас какво щеше да си вземе от „метал шоп-а”.
- Мали ти си точно, като Малина, само мода в главата на двете.
- Извиня’ай, че искам да изглеждам добре.
- Странно защо ли… - подсмихна се Андреа сякаш имаше нещо в предвид.
- Ха, да бе да, за него няма да се издокарвам. – самоуверено отсече Петя, но усмивката й се стопи и плахо добави – Той и без тва няма да ме забележи. – заби поглед в слабото си тяло.
- Споко бе, недей се садва. Между другото пак са тръгнали заедно.
- Кой?
- Малина и Антоан.
- Сериозно?
- Да вчера на връщане от даскало, се целунали
- Ама днеска не са се държали необикновено.
- Не знам. Сигурно има нещо… - тогава в ума й изникна мисъл. „Антоан не би крил, че ходи с Малина. Значи още го пазят в тайна. Но защо?! И има ли връзка с Иван?”
- Ще разбера сама. – каза Петя.
Двете бяха стигнали до желязната врата на училището, когато Петя се затича нагоре. Андреа се опита да я спре, но без успех.
Бояна се завърна в двора с нестандартна усмивка окачена на устата й. Прихвана Андреа с поглед и с устремна крачка се запъти към нея. Андреа я видя. Усмихна се. „Това ще е интересно.” – помислиха си те.

Комплекс „Сарафово” след дъжда изглеждаше тъжен, мрачен, студен. Старите сиви панелки бяха попили дъждовните капки в мазилките си. Слънцето сякаш беше забравило да изгрее там, вместо това се беше покрило в меката завивка на облацити.
Отново в тъмната стаичка, мъжът стоеше на стола. Със същия яростен поглед, със същото отмъстително лице. Но не беше сам. В ръката си държеше бутилка уиски. Очевидно вече пиян над козирката, той не преставаше да се пие. По бюрото имаше пръснати пистолети и амуниции. С всяка глътка жаждата му се увеличаваше. Звукът от преглъщането му секна. Бутилката беше празна. Свлече натежалата си ръка сякаш сграда се стовари до основите си. Пусна гърлото на уискито и то се търкулна до куфара с арсенала. Мъжът подпря с длан челото си и се хвана за косата. „В понеделник, играта свършва и започва отмъщението!”, заяви той с дрезгав глас. Стана от стола. Виеше му се свят. Стовари се като чувал с картофи на леглото. Заспа.

В класната стая цареше тишина. През прозорците нахлуваха слънчевите лъчи и сутрешният хладен бриз. Подпрян на чина, унесен в съня си, стоеше Антоан.
Запъхтяна в стаята влезе Петя. Не знаеше къде е Антоан, затова реши да го почака в стаята.
- Оф ся пък к’во има?! ‘бах ма’а му човек не може да дремне от вас! – сопна се Антоан.
Петя се стресна и замръзна на място. Загуби ума и дума. Не очакваше в стаята да има някого, особено човека, с когото искаше да си поговори.
Той я погледна изопаки, след като се разсъни. Чудеше се защо е тук.
- К’во има?
- А-ами нищо, просто реших да се върна и да те почакам тук, но…
- Но вместо т’ва реши да ми прекъснеш дрямката, като Андреа.
„Ето как го е разбрала…” – мислеше си Петя.
- Мълчиш?! Хуу. – кръстоса ръце на чина и положи глава на ръцете си.
- Искам да те питам нещо.
- Давай по-бързо, че ще заспа. – с жест да побърза допълни думите си Антоан.
- Дочух, че пак сте тръгнали с Малина
- Какво?! – изправи се Антоан. – баси и клюкарките, човече! Андреа ли ти го ка’а т’ва?
- Да… - щеше да добави нещо, но гневния глас на Антоан я спря.
- Въх човек, ‘начи кат’ се върне й кажи да не клюкари за т’ва на другите!
- Че ‘що?
- ‘щото Малина ме помоли да не разбира никого… поне не все още.
- Защо?
- Заради текущия си.
- Не иска да скъса с него ли?!
- Не. Тя иска и ще го направи.
- Аха. – сякаш саркастично изрече тя и поклати глава нагоре-надолу – Малко странно вчера Асен ти даде съвети ти постигна желаното. – Седна срещу него и замечтано погледна през прозореца. „Чудя се дали на мен ще ми помогне.”
- Извинявай, че ти се развиках, ама ме злепоставяте така, ако кажете на Малина излиза, че аз не мога да си трая, докато тя го махне тоя Андон. – охлади страстите си Антоан и седна на мястото си. Лице в лице с Петя.

- О-о-о-о, к’о става, русокоске?
- Нищо, Бо, с тебе?
- К’о да става, нещо Асен не мога да открия…
- Отиде с едни приятели до закусвалнята зад даскало.
- Браво на него. Като се върне, к’во го чака…
- Каза младата домакиня. – разсмяна каза Андреа.
- Пф, ама к’о разправяш. Кажи ся, нещо ново има ли?
- Ако ти се слушат клюки…
- По принцип да, но сега точно, мне. Дочух от едно птиченце, че криеш нещо?
- Аз? Слабо, маниак.
- Така ши кайш! Щом Антоан го е усетил значи има нещо вярно.
- Кое?
- Защо криеш истинската ти? Защо носиш тая маска?
- Бо, мно’о се филмира в момента, усещаш ли?
- Признах та, не се отказваш и поддържаш това изтъркано клише на блондинка.
- Асен е много добър в анализирането. Не исках да ви заблуждавам, но разбери никой не би ме приел на сериозно, ако съм постоянно сериозна.
- Да, а на мен не ми вярваш достатъчно, за да ми кажеш ли?
- Не е това, все пак вече знаеш нали?
- Ех, да ма все пак.
- Знаех, че все някога ще се разкрия, поне да е на хора, на които вярвам.
- Хм, добре, за сега си убедителна. Поддържай театъра и може да ти повярвам – шеговито каза Бояна.
Двете тръгнаха нагоре по стълбите.

- Ами ти? Още ли търсиш идеалния? – след конфузно мълчание, разцепи мълчанието Антоан.
- Идеалния, не, дори не знам вече какво търся.
- Хъх, ‘що така?
Петя не каза нищо. Премести погледа си нагоре към него. Беше празен, студен, сякаш не знаеше, що е мъжка ласка, що е загриженост, що е любов.
- Споко, - потупа я приятелски по рамото – ще го откриеш, довери ми се!