Join the new world

Малина
Глава 5

В олющената сграда влязоха две мъжки фигури.
- Докладвай! – каза глас от тъмнината.
- Очистихме длъжника, както винаги без свидетели. – с равен и спокоен тон каза Андон.
- А мисията „Коева и сие”? – каза Барона палейки пура.
- Естествено, че върви добре, даже сега пак искат да се срещнем приближи се до масата Мартин.
- Така ли? Хм, интересно, аз чух нещо друго.
Андон и Мартин потрепнаха. Този риторичен тон на Барона му беше като етикет, всеки път, в който някой сгафеше.
- Кажи им какво си видял Ванко.
От сенките излезе високо, слабо момче, с каменно студено лице, малък нос и кафяви вдлъбнати очи. Той беше довереника на Барона. Андон го намери, когато Иван беше на 11. Бедно момче, дошло от почтено семейство. Искаше да прати семейството си в чужбина, за да им е по-леко. Андон му предложи работа като сводник в Англия, в размяна на което щеше да уреди семейството с работа, дом и пари в Англия. Той прие. Той е много добър с оръжията, особено със снайперите. Не го интересуваше, кого убива, а само колко пари ще хвърли Барона пред очите му. Това беше неговия недъг. Сега е на 14. Беше изпратен от Англия тук във връзка с операция „Коева и сие”. Задачата му е просто да наблюдава Малина и Милена, докато са на училище, за да няма издънки.
- Не знам какво правите като сте заедно, но просто не ви се получава.
- Какво искаш да кажеш? – започна да се изнервя Андон.
- Днес Малина се събра с бившето си гадже – Антоан. – с острите си очи погледна тези на Андон.
Той беше като прострелян. За втори път някой от семейство Коеви срива неговите чувства. В този момент болезнените спомени на Андон се разиграха пред очите му. Декорите се разгънаха, стая с легло, и няколко стола. Вида пред себе си момиче, тогава на 14-15 години и самия той, на същите години.. Говореха си. Тя сияеше. Той я гледаше замаян от любов. Целуваха се. Декора изгоря. На негово място дойде друг, този на стаичката на Барона. Той беше бесен. Изрече името на момичето в леглото му по-рано. „Сияна… изпързаляла ни е. Хвърлиха най-добрите ми хора в затвора… толкова много пари – хвърлени на вятъра…” – гласът му се блъскаше в сивите стени и рикошираше в каменното, разочаровано лице на малкия Андон. „Андоне, тя ще замине със самолет за Америка… нямаш много време… иди и си разчистете сметките.” Този декор се срина пред него, появи се друг. Паркинга на летището в „Сарафово”. Той държеше пистолет, който придържаше с двете си ръце, но все пак той трепереше. „Защо… обеща да останеш с мен завинаги… не ме напускай… ще започнем на чисто…” чу се отзад. „Не мога… Барона ще ме открие и… Така е най-добре… Прости ми...” се чу отпред. Той присви очи. Няколко сълзи паднаха от очите му. Трябваше да я убие, но я остави да си замине. Съзнанието му се върна в стаята на Барона. Сякаш червеи бяха започнали да го ядат отвътре. Сви юмруци.
- Освен това Милена, ще заминава за Германия, – Иван продължи да натяква гафовете на Андон и Мартин. – днес си изгърмя последното спасение.
- Май сгреших, като избрах вас за тази деликатна мисия… - дебел слой пушек се изстреля от устата на Барона и се натрапи в ноздрите на виновните. – Последен шанс. Не ме интересува какво ще правите, искам ги и двете тук! Сияна ни костваше твърде много средства… - дръпна от пурата – Това е! Иван е свободен, вие отивайте на срещата!
Андон не виждаше нищо от ярост. Едвам се насочи към вратата. Мартин беше неотлъчно до него и не спря да му пили:
- Ох, к’во ше прайме сега?! Шефа ще ни нацепи каските ако не опрайм положението.
Андон се клатушкаше в коридора на сградата и се опитваше да не му обръща внимание. Не успя.
- Мислиш ли, че не знам това!? – Андон сграбчи Мартин за ризата и го блъсна във външната, олющена стена на сградата.
Мартин се стресна. Това му дойде в гръб. Не знаеше как да реагира. Андон се овладя. Пусна го.
- Ще си платят, ще видиш… Аз не мога да я имам, тогава никой няма да има! – изсумтя Андон.

* * *

Иван не беше единствения шпионин наблюдавал целувката на Малина и Антоан. Пред големия, висок Г-образен 53 блок, мина едно русокосо, усмихнато момиче. То живееше наблизо и се връщаше от МакДоналдс. По пътя си се спря пред един коридор, свързващ предната със задната част на блок 53. През него се виждаше детската площадка, с пясъчника, люлките, катерушките и пейките, заключена между блока и една верига супермаркети. Минаваше доста бавно, ядеше сладолед. С крайчеца на окото си видя познат силует. Беше Иван. Стоеше на няколко крачки от нея, с лице към едно младо, жълто дръвче. Под него тя видя Малина и Антоан. Една от мислите й в този момент се изстреля като ракета и остана в ума й за секунди – „Явно шпионира един от тях. Но кого и защо?”. Зарадва се за влюбените, но побърза, и си продължи по пътя. Иван постоя няколко минути и се махна. Тя продължи надолу по улицата, мина през Химическия техникум и накрая спря пред една малка, бяла, нова кооперация – блок 136. Влезе във вход Г, качи се по стълбите и влезе в апартамента си, където е в момента.
Андреа гледаше в единствената незапълнена от дрехи и листи част от стаята. Седеше на любимата си мебел, въртящ се стол, но тя не се въртеше. „Какво ли правеше той там? Каква му е ползата от това да преследва, който и да е от двамата?” Още доста въпроси с тази тема се забиха на нейната „Дъска със задачи”. Омръзна й да стои в това положение и се придърпа към бюрото до прозореца. Хвърли един мързелив поглед към монитора в другия край на стаята. 16:45. С изключително нежелание приплъзна чантата си и взе тетрадка по химия. Отвори я и постоя 5 минути без да се мърда. Реши, че е готова и придърпа себе си до компютъра, за да си види Фейса.

* * *

Милена беше в стаята си, когато чу онзи закачлив звук, който те уведомява, че някой ти е писал. Отвори чат програмата.
Малина_Коева каза: Миленче идвай зад 126 към 5 часа с Мартин и Андон тогава се уговорихме.
Пръстите й заиграха по клавиатурата.
Миленчи каза: ОК. К’во ще им кажем?
Малина_Коева каза: Ем т’ва че ще заминеш ако не ни хелпнат.
Милена стана от мястото до компютъра. Вече беше 16:50. Започна да се приготвя за любимия. Майка й лежеше на дивана в хола. На стената беше окачен голям плазмен телевизор. Опитваше да се успокои. Плачеше. От много време не беше усещала мъжка ръка в живота си. Макар и да имаше всичко, което иска, нощите прекарваше сама пред телевизора.
Милена мина през коридора бързо, сякаш не искаше да вижда майка си.
- Къде отиваш? – преглъщайки сълзите си, каза Яна.
- Защо? Да ме портиш на баща ми? – все още обидена от по-ранния разговор.
- Притеснявам се за теб.
- Имам среща с Мартин.
- Внимавай маме! По-голям е от теб. Да не стане някоя беля.
- Хуу. Чао! – каза Милена сухо.
Излезе от апартамента без да я погледне. Яна остана сама в коридора, на изгасена светлина.

* * *

Филмът свърши. Асен и Бояна излязоха от салона и споделяха впечатленията си от филма. Щом темата се изчерпа, Бояна реши да полюбопитства.
- С Андреа нещо, доста близичко стояхте. Я кажи, к’во стана?
- А-а-а, нищо, какво да стане? Просто приятелски разговор.
- То така се почва! – шеговито каза тя. – Казвам ти хвърлила ти е око!
- Ха, не, няма нищо подобно. Пита ме просто за Петя.
- Тя?! Как е разбрала???
- Никой не й е казал. Тя сама се е досетила. Наблюдавала е реакцията ми, когато Петя се разплака днес.
- Слабо, човек. Не я ли виждаш? Тя сама, да се досети… слабо – натъртваше на всяка сричка от „слабо”.
- Изглеждаше доста убедителна. Имаше доказателство за всяко твърдение.
Бояна се замисли. Никога не си беше и помисляла, че Андреа има сериозна и проницателна страна.
- Андреа… не знам, може би си прав, все пак не може човек да е толкова тъп. – отстъпи Бояна.
Асен усети колебанието в нея и се опита да открие източника му.
- Какво те притеснява?
Бояна го изгледа „тъпо”, сякаш му спести „Нищо. ‘що тря’а ли да ми има нещо?”, а всъщност причината беше изписана по лицето й. Иван. „Преди малко не й беше до него, но сега може и да й се говори.” – помисли си той.
- Случайно, да не е Иван причината?
- Дори и да е той, ти на можеш да ми помогнеш.
- Просто се чудя какво толкова харесваш у него. Изведнъж изкача от Англия и се връща тука, за да „свърши някои неща”.
- Мистериите са ми слабост. – с поразително чаровна усмивка каза Бояна.
- Личи си. И сега какво планираш?
- Щом се навие на среща с мен, вече го въртя на пръстчето си. Въпросът е, как?
- Доста е мълчалив и не го свърта на едно място. Напомня ми на някого.
- На Малина?
- Точно! Като се замисля не съм виждал единия без да мерна другия…
- Стига си се филмирал, има загадки, но това си е чисто съвпадение. – с насмешка в тона си, Бояна потупа Асен по гърба. – Изглеждаше ми тъжен, сякаш искаше да дойде, но нещо го спираше.
Асен вдигна вежди одобрително и погледна към небето. Буреносни облаци се бяха струпали и обградили небесната шир. Остана само да покрият светлата част от небето и самите слънчеви лъчи. Изглеждаше, че ще вали.

* * *

Часът е вече 17:20. Нашите познайници очакваха срещата със своите хора. Милена още имаше неприятен вкус в устата, от разговорите с майка си, но те се възпламениха и станах гориво на по-топли чувства, когато чу ръмженето на моторите. Очакваха да са в добро настроение, за да поднесат новината. Днес явно нямаха късмет. Андон изглеждаше меко казано раздразнен, а Мартин пребледнял от притеснение. Момичетата решиха да я карат полеката.
- К’во става Додо? – с примамлива усмивка каза Малина.
На Андон не му беше до нея и избегна нейния поглед, както и тя неговия. Мълчаливо се прегърнаха с недоловима погнуса. Мартин веднага награби Милена и я притисна до себе си, за да укроти малко напрежението в себе си.
- Какво има? – нарочно изморено взе да премигва Андон, за да приключи разговора бързо.
- Ами, даскало, к’во може да е? – започна небрежно Малина. – Ще може ли да ни помогнете?
- С к’во е? Да не даскалката да ви пъди?
- Всъщност, точно това е. В понеделник идва бащата на Милена. Ако до тогава не махнем документите за преместване… се местим просто.
- И двете?!
- Е, да и двете имаме доста отсъствия.
Андон кимна с разбиране.
- Ясно, ще пратя Мартин, щото аз съм малко зает.
Мартин тъкмо свърши с устните на Милена. Андон му кимна, посочвайки моторите.
- Еми, ако е само това ние ще тръгваме. Ако има нещо друго, звънете.
Малина се усмихна с разбиране, опиянена от днешната си любовна афера с Антоан. Мотористите тръгнаха, а двете приятелки останаха сами.
- Въх, Малинче, видя ли го Мартин? Вече съм сигурна, че ме обича.
- Миленче,… ще скъсам с Андон. – с лице сякаш е употребила наркотик, каза Малина.
- Ама, защо?! Не го ли харесваш? – с ококорени очи попита Милена.
- Вече… вече не ме привлича. Имах интереси, но сега ги загубих…
- Защо не ми каза до сега?
- Не беше за нета т’ва.
- Как така го реши това толкова бързо. Нещо друго ти се е случило.
Малина я погледна с широка усмивка. Двете вървяха към спирката на градския транспорт.
- Антоан…той ме целуна.
- И?! – изгаряща от нетърпение очакваше отговора на дружката си.
- Не мога да го забравя, между нас има нещо, което никой не може да заличи.
- Ами Андон? Ако разбере?!
- Няма, ще скъсам с него още този понеделник.
- Въх… А как беше, целувката? Какво почувства?
- Невероятно. Нищо общо с Андон. Краката и ръцете ми изтръпнаха. Точно както по сапунките.
Последва лигаво изкикотване. Достигнаха спирката.
- Айде Миленче, до утре!
- Чао Малинче!
Двете допряха бузи. Малина се върна обратно по пътя у тях. Буреносните облаци стремително покриваха есенното небе.

* * *

Асен изпрати Бояна и се върна в къщи. Изяде няколко грейпфрута, докато компютъра му се зареждаше. Хвърли обелките от плода в коша и получи съобщение. Беше Антоан.
Antoalinator каза: Човек там ли си? Имам супер новини!
Асен Бозунов каза: Да тук съм. К’во стана?
Antoalinator каза: Целунах Малина.
Асен Бозунов каза: Много си бърз . Как я накара?
Antoalinator каза: Беше малко трудно. По пътя мълчеше и сякаш беше разстроена, но след 😘 падна в ръцете ми и вика, че иска пак да сме заедно.
Асен Бозунов каза: Браво, а онзи, как му беше името, Андон. Какво ще прави с него?
Antoalinator каза: Каза ми, че при първа възможност ще го отреже. Мерси за съвета човече. Ей т’ва се казва пич! Евала!
Асен Бозунов каза: Мерси. Айде, че трябва да довърша домашните.
Antoalinator каза: Ау сори. Ае!
Асен стана от компютъра и седна на бюрото пред прозореца. Видя последните лъчи на слънцето. Пожела си нещо.

* * *
Мартин откри Иван в местен стриптийз клуб. Започнаха срещата си делово, но с течение на времето в скута им се настани по една танцьорка.
- В понеделник ще има извънреден съвет, на който ще предлагат за наказания всички „печеливши”. – започна с присвити очи Иван, заради цигарения дим на Мартин.
- Т’ва е ненужна информация. Да не пишеш книга, бе? Въведение не ми тря’а. Кажи ми къде е, какво е, защо е. Толкоз!
- Оф, хуу. Значи т’ва са два бели листа А4. Отгоре са написани имената на наказаните. Заседанието ще е преди голямото междучасие.
- Тоест?
- Тоест до 4-тия час трябва да си ги взел, иначе Барона ви кастри.
- А някакъв прозорец?
- Често ходи до тоалетната. Приблизително на 30-35 минути.
- Ха, таз памперс тря’а да си вземе. – изсмя се Мартин. – Ти пък мастер шпионина чак си засякъл времето!
- Прави ми впечатление, щом по време на час се чупи на някъде, със салфетки в ръка…
- Т’ва ли е? Няк’ви пречки? Нещо, което трябва да знам? – каза Мартин обгръщайки една от танцьорките, насочвайки я да седне на бедрото му.
- Пазача може да ти направи проблеми, ама ще минеш от задния вход и директно през салона, биеш по стълбите към втория етаж. Също така си облечи нещо семпло, да не биеш на очи.
- Хм… хуу Иванчо, аз ще се върна след малко. – стана и се насочи към тоалетните, пред него младата танцьорка.
Иван остана в компанията на друга млада девойка. Облегна се на дивана, за да се полюбува на гледката, и от време на време мяташе по някоя банкнота от 20 лева.

* * *

Мъжки силует стоеше на стол в слабо осветена стая. Вътре имаше едно легло, бюро, гардероб и куфар, пълен с бойно снаряжение. Мъжът гледаше през прозореца. Тъмнината бавно надделяваше над слънчевите лъчи. Буреносната мантия покри и последните слънчеви лъчи. В стаята цареше мрачина. Очите му горяха от ярост. Снижи поглед. Обърна се надясно. Втренчи се в оръжията си. Погледът му остана там за няколко минути. Усмихна се мрачно, маниакално. Ситните дъждовни капки зашумяха, разбивайки се на земята.