Join the new world

Малина
Глава 4


- Кой беше? – попита сериозно Мартин
- Малина… Иска днес да се срещнем
- Да, точно сега ли намери да ти звъни… - с досада измънка Мартин – не каза ли, че сме заети?
- И какво да й кажа?! „Малинче, сори ама тря’а да очистим един стар длъжник и сега не можем.” ? Мисли малко, бе! – изсъска без да си движи зъбите Андон.
- Е, ще отидем ли?
- Не съм им давал определен отговор, но все пак ще се постарая да идем – каза, изваждайки своя пистолет, готов да разбие вратата на този „длъжник” – ако побързаме сега може и да успеем…
- Еми, тогава да действаме – с насочено оръжие каза Мартин.

* * *

Третия час започна. Класната се върна и извика за момент Малина и Милена.
- Така, Милена, баща ти ще дойде в Понеделник, за да те освободи от училище.
- Ама госпожо, …
- Няма как да се оправдаеш, с двадесет и четири отсъствия си пътничка просто. Въпрос на време е от министерството да дойдат на проверка и тогава аз ще обирам каймака заради теб.
Милена изцъка с език и пак се помоли на госпожата да не я освобождава от училището.
- Малко е късно за това. Майка ти отказа да вземе това решение, без одобрение на баща ти, а и без това разстоянието от Германия до България е доста голямо – с осезаем намек, че Милена е доста голяма егоистка каза с равен тон класната.
- Ами аз, госпожо? – невинно попита Малина.
- Вашите не искаха да те наказвам все още и обещаха, че ще си поговорите и повече няма да закъсняваш. – при което Малина малко се подразни, но беше благодарна, че поне тя мина между капките.
Милена се разтрепери и беше на път да припадне, но тя се опря на приятелската ръка на дружката й и се съвзе. Двете седнаха без да обелят и дума.

* * *

Часът продължи като всеки друг, когато се взимаше нов урок. Едно слабичко русо момиче със синьозелени очи и широка безпричинна и непринудена усмивка излезе на дъската и започна да изписва думите от новия урок, премествайки тежестта си от крак на крак.
- Хайде ма, Андрео, цял час мина ти още не си изписала думите. – непрекъснато Виолета Диманова хокаше момичето да побърза. – Хайде, ма от вашите думи – граматиката не мога да предам.
- Стига де, госпожо, к’во да направя – класа пише бавно – с озаряваща усмивка на лицето си се оправда зелено окото момиче.
- Да, да ти пиши ситничко, а ние, отзаде, да се чудим к’во да правим – обади се Малина.
Лека-полека часът си мина. Звънецът би и всичко живо скокна, ориентирайки се към вратата. В стаята останаха Асен и Андреа. Той се премести на първия чин, за да препише думите, които не е успях да запише.
- К’о ста’а Асенчо? – каза усмихнато като застана в ъгъла, този до дъската, с гръб към Асен и съблече униформата си, слагайки по-модерни премени.
- Ко да става преписвам думи – въздъхна, сякаш разочарован, но все пак се усмихна.
Андреа се доближи до него и го погледна в очите.
- Ти май нещо ме лъжкотиш – приятелски сниши гласа си и седна до него. – Я разкажи какво ти тежи.
Асен не беше свикнал да споделя или описва чувствата си, не му допадаше, затова станеше ли дума за тях, винаги избягваше темата.
- Нищо ми няма, кво искаш да ми има? – с лъжлива усмивка се опита да покрие истината.
- Така ли? Еми, добре. Помислих се, че би бил много разсърден от факта, че Антоан нарани Петя… Отново. – притвори очи и с галантна усмивка подпря с ръката си тънката си шия, в очакване на отговор.
Първоначално той се изуми: „Как е разбрала всичко това?! Когато го споделих с Антоан избухнах, но никой не чу тайната ми. Как е успяла да прочете изражението на лицето ми?!”
- Нали помниш, ти може би не забеляза, бях в стаята, но гледах захласнато към прозореца със слушалки в ушите.Обърнах се и видях реакцията ти, но просто се направих на ударена. Пък и исках да видя дали правилно разсъждавам.
Асен остана зашеметен от изумителната й способност да анализира човешкото поведение. На пръв поглед той я помисли за натурална блондинка, което не беше в неговия стил. На това, обаче, го навеждаше поведението й в час и междучасие.
- Може би си изненадан, нетипично е за теб да си мълчиш по време на разговори, на каквато и да е тема. – наблюдателно с очи вперени в лицето на Асен продължи Андреа. – Аз просто се прикривам. Нали се сещаш, никой не би ме взел на сериозно ако винаги така точна и наблюдателна. За тази цел премълчавам някои неща. – каза тя весело, стана и клекна точно пред чина, тъй както котенце се моли за още едно лакомство. – Разкажи ми, може и да ти олекне.
Тя го обсипа с толкова много нова информация, която породи може би милион въпроси, но най-вече тя го предразположи да излее душата си.
- Уау, човек скри ми шапката – във възторг поде Асен.
- Еми, не мисля, че съм толкова добра актриса – засмяна, както винаги, каза Андреа, взе стол от съседната маса и седна до него от дясната му страна.
- Мозъкът ми ще експлодира от въпроси, но един специално напира пред другите – обърна се настрани, сиреч към нея. – Защо точно аз, защо споделяш това с мен, а не с твоята дружка?
- Добър въпрос. Ти се различаваш от другите. Ти, Антоан, Петя и Бояна. Различни хора, различни характери, но все така задружни приятели. На теб ти имам доверие. Не знам защо. Има нещо в теб, нещо специално. Надарен във природните науки, приятен, забавен, чаровен… – Андреа се загледа навън. Видя гларус кацнал на прозореца. – Добронамерен си, от което много хора се възползват, но знам, че пазиш доста тайни, затова ти се доверявам. – Тя стана от стола. Гларусът излетя.
- Страх те е, че може би няма да си толкова популярна ли?
- Не точно… колко странно ще изглежда блондинка да обяснява очевидните грешки, на който и да е било. Доста смешно не мислиш ли… а и свикнах с прякора „забавната блонди” – с усмивка призна Андреа. – Сега си ти. Харесваш ли Петя?
- … да харесвам я… - потвърди и нежното изражение на лицето му. Очите му сияеха, а усмивката не слизаше от устата му.
На милата картинка се натъкна Бояна. Тя не каза нищо, усмихна се и си седна.
- Бо, я кажи, по биология последните задачи, дето писахме – каза Андреа, насочвайки се към третия чин от същата редица. – отговорите к’ви са?
- Ах, ами, ето ти тетрадката, коп’вай к’вото ти тря’а. – небрежно, с пречупена китка подаде тетрадката си. – А, Асенчо, ще ти тря’а ли?
- А, не ни’ си поговорихме вече.
- Добре.Асенчо, я ела тука за малко.
Покорно се подчини на командата на Бояна и застана до нея.
- Нали кръвна група АВ няма фактор в еритроцитите? – напълно сигурна в своето твърдение започна разговора си с Асен.
- Не. АВ имат фактор в еритроцитите А и В… - спокойно започна своята мисъл, докато не беше прекъснат от Бояна.
- Е, как така?! Аз помня, че нямаха фактор на еритроцитите. Слабо да нямат антитела в кръвната плазма.
- Не, имат фактор на еритроцитите, но нямат белтък в кръвната плазма.
- Е, к’во беше т’ва?
- Това са антителата в кръвната плазма.
- Аха. – полу разбрало поклати глава. – Е защо така?
- Всяка кръвна група е именувана на антителата, които съдържа, т.е. фактора на еритроцитите, оттам четирите кръвни групи А, В, АВ и О.
- Е, добре, ама защо в АВ няма антитела?
- Защото има вече двата вида антигени – А и В. Ако имаше антитела в кръвта, тя щеше да се слепи и задръсти артериите.
- Аха, значи О няма фактор, но има и двата вида антигени? – смутена погледна към чантата си, очаквайки края на този спор. Асен само кимна с глава одобрително. Бояна поклати с ръка, тъй както господар казва на прислугата да се оттегли.
Повода за този кратък спор не беше от ревност или чувства. Просто Бояна обичаше да спори и да доказва, че тя е винаги права. Най-честата й жертва беше Асен. Тя обичаше да спори с него, но още повече от това обичаше, когато печелеше тези спорове. Не щадеше нито усилия, нито средства, победата й трябваше на всяка цена. Асен, обаче, се дразнеше, когато Бояна печели, особено, когато знае, че тя греши, но си премълчаваше. Знаеше за нейния детски борбен дух и просто се оставяше да го одума.

* * *

Часът по български започна. На масите висяха фишута и вратовръзки. Прага на стаята прекрачи Пенка Славчева. Тя зае позиция и поздрави учениците. На първите чинове се наредиха хората, които през следващите два чеса тя трябваше да изпита. За останалите важеше правилото да си говорят, но тихо. Отпред се наредиха тримата наши познайници – Малина, Милена и Асен.

* * *

Четвъртия и петия час се изнизаха като нищо. Малко скука, малко смях, като цяло не беше зле, а и нашите герои изкараха шестици. Остана само една двойна бройка биология и учебния Четвъртък щеше да приключи.
Шестия час започна. Всички влязоха в стаята и трескаво взеха да се преобличат и да слагат униформите си. Ако в часа на класната, Виолета Диманова можеха да си позволят да са без пълна униформа, то при заместник класната – Елена Станчева, нямаше такова нещо. Врата се отвори и всички замръзнаха сякаш поляни с течен азот. В стаята влезе жена с много начетен вид, с тънка, строга изкъса и очакваща високи резултати усмивка. Мина през редиците и видя неправилно облечените ученици.
- По-бързо се обличайте! Следващия път всеки без пълна униформа на дъската и изпитване – с осезаемо самодоволство се закани заместник класната.
Учениците виновно се усмихнаха и след поздрава „Добро утро!” седнаха.

* * *

Пристъпиха към проверка на задачите, за които времето не стигна миналия път.
- Така, задача 16… - въздъхна Елена Станчева – Малина.
Русото момиче се сепна. Обичаше да релаксира в часовете по биология, тъй като материала се повтаря и беше лесно да приписва от Антоан.
- Да?... – прикривайки заблудата си, високо каза Малина.
- Чети 16 задача.
- Отговора е б… – поглеждайки лекичко в тетрадката на Антоан.
- Условието?! Научете се на ред! Първо се чете условието. – ядосано прекъсна отговора й. – Започни отначало!
- Кои от изброените животни не принадлежат на тип кръгли червеи? Отговор б -
Планарията, Свинска тения, Медицинска пиявица и Неирис.
- Добре.
Малина въздъхна с удовлетворение. Обърна се към Антоан и му благодари. След което може би небрежно или нарочно, тя постави лакът, допирайки се до предмишницата на Антоан, подпря брадичка и започна да мечтае. Събеседника й, обаче, го побиха тръпки, когато го докосна, но после му стана мило и се усмихна замечтано.
* * *

Учебния ден приключи. През седмия час, който мина в изнасяне на урок и записване на план за клас насекоми. Като цяло дълъг и скучен ден, за едни, но за други надежда за ново начало.
Малина се изправи едновременно с биенето на звънеца. Антоан стана, оправи се набързо и й хвана ръката.
- Искаш ли да те изпратя до вас?... Както преди? – неуверен в себе си изрече той.
- Еми, сега нямам какво да правя… Добре. – радостна, сякаш точно този въпрос чакаше, събра нещата си в елегантна бяла торбичка със сива ябълка отпред и посочи вратата.

* * *

Момчешка фигура стоеше и се подготвяше да се изстреля от третия чин, средната редица, подир Малина.
- Ванко, ходили ти се до МакДоналдс? – попита Бояна.
Момчето замълча. Погледна я тъжно. Измисли бързо едно извинение и се измъкна изпод носа й. Тя остана за кратко сама. Горчеше й в гърлото. Не искаше да го остави да си тръгне, но не успя да помръдне.

* * *

Петя се изправи, очевидно дремнала за кратко. Бавно започна да събира нещата си. Асен я погледна.
- Пепи, ходи ли ти се на кино? – подавайки билети за романтичен филм, я попита Асен.
Тя го погледна със светлите си сини очи.
- Сега точно не мога, сори. Имам други планове… с Андреа. – изморена каза тя сякаш не искаше да вижда каквито и да е мъжки индивиди.
Очите му се ококориха. Той прие поражението с горчива усмивка. Петя тръгна и измъкна едно тънко „чао” от устните й. Асен остана тъжен, сам пред чина.
- О, я стига си се самосъжалявал – осети леко потупване по гърба. Беше Бояна. Тя се беше изправила на пръсти, но все пак не достигна рамото му. Развесели се. – Щом имаш билети, поне да не ги хвърляме на вятъра. Хайде да тръгваме.
Показа вратата и двамата излязоха.

* * *

Иван проследи Антоан и Малина до обичайното им място за отмора, под сянката на една слива, до игралната площадка пред блока й. Скри се зад един автомобил на няколко метра от тях и зачака.
- Мерси, че ме изпрати… както преди – уби тишината обзела двамата още от входа на училището.
- Не е проблем, пък и видях, че нещо се беше сдухала по биология. – отвърна й Антоан.
- Сори, че малко те игнорирам от доста време, но приятеля ми е доста ревнив и…
- А, не, не споко, дори не съм забелязал.
На гърлото й заседна една мисъл. Идеше й да я изплюе, но не знаеше какво да направи.
- Благодаря ти за… помощта... – смутено отвърна тя, зачервявайки страни.
Антоан се смути и каза едно сухо „Няма проблем”. Погледна я тъжно, сякаш очакваше нещо.
- Чакай… - каза Малина, исакше да каже още нещо, но се спря на половината. - … ела за малко…
Думите на Малина звъннаха в ушите на Антоан, спомни си, че точно с тази фраза му намекна да я целуне за първи път. Хвана я през кръста. Сключиха устни.
Иван подаде шия и ги видя. Стояха там, три- четири минути без да помръднат. На него му беше достатъчно. Оттегли се скришом и тръгна към една автобусна спирка в неизвестна посока.
Антоан отдръпна устните си. Сърцето му туптеше като лудо. Желанието му се сбъдна. Колената на Малина едва я държаха права. Тя се спусна в прегръдките му. Опря глава на сърцето му. Усети неговото туптене, както и той нейното.
- Обичам те… никога не съм спирала да те обичам. – сподели Малина, поглеждайки го в очите. В тях намери любовта, която така търсеше.
- И аз те обичам, Малинче. – облегна глава на нейната.
Тя му прошепна нещо. Целуна го за довиждане и се запъти у тях.

* * *

Светът на Малина се подреждаше перфектно, докато този на Милена се разпадаше. Макар и щастлива от постиженията си в училище, тя още таеше своята раздразненост от новината, която класната й сервира. Тя се върна в къщи. Там още пред вратата я посрещна майка й.
- Защо не каза на класната да не ме наказва? – ядосано попита тя.
- Баща ти не пожела да взема това решение – покорно заяви майката.
- Баща ми не е тука! Откъде на къде ще ме командва той?! – присви очи и изсъска Милена, захвърляйки раницата си настрани.
- Той отида там, за да ни издържа! Поне бъди благодарна!
- Като замина там си реши съдбата.
- Умолявах го да остане, но той мислеше само за твоето бъдеще. Забрави за мен. – накърнена отстъпи майка й.
- Няма да замина, пък! Никой не може да ме накара! – стремително се спусна към победата в спора Милена.
Майка й нямаше сили за този разговор. Посочи вратата на стаята й. Милена, още ядосна грабва раницата си, влезе вътре и тръшна вратата след себе си.

* * *

- Да? – чу се запъхтян глас в слушалката.
- Малинче, аз съм. Става ли да се видим до 126 блок? Към пет пет и нещо?
- Ем, да, става. – отегчено каза тя.
- Да взема ли Мартин?
- … що да не, и аз ще викна Миленчиту.
- Добре до после.
Телефона заглъхна и остана в протегнатата й ръка, подпряна на изправеното й коляно. В главата си тя чу ехо. Ехо, което донесе със себе си страх, но и утеха.
- Обещавам ти… - хълцащ от радост глас изрече – обещавам ти ще скъсам с Андон. – източника на този глас погледна момчето, в чиито прегръдки се намираше. Усети топлина. Изпита обич. Целуна го.
Ехото секна.Тя се сви на кубче, захвърли телефона си на леглото и се усмихна.

* * *

Асен и Бояна си похапваха сладко вън пред МакДоналдс в центъра на града.
- В много неудобно време предложи среща на Петя. Това момиче е емоционална развалина в момента и въобще не й беше до тебе.
- Действах прибързано. Трябваше да го обмисля.
- Споко, тъкмо се чудех с какво да си запълня следобеда. – довършвайки хамбургера си, каза Бояна.
- А ти успя ли, поне, да си уредиш среща с Иван?
- Ако бях си уредила, щях ли да съм тук, с тебе? Звучеше разстроена, но го прикри с риторично вдигната вежда.
- Е, да вярно. – усети, че тя е тъжна и веднага смени темата. – Хайде побързай, да не закъснеем за филма.
- Първо ще се прибера да си оставя раницата и да се освежа, после ще отидем до киното.
Бояна беше готова. Събраха хартиите, хвърлиха ги и заедно тръгнаха.

* * *

Петя и Андреа стояха на една пейка в морската градина. Слаб бриз вееше косите им. Петя стоеше замълчана. Андреа се опита да я накара да говори, но тя отговаряше само с едно изречение.
- Какво ти има, бе, Пепи? Гледам те в час по бг, няк’ва сдухана, напълно абстрахирана от всичко.
- Нищо, любовни проблеми.
- Антоан?
- Мда. – въздъхна тежко Петя.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Не. На него не му пука за мен. Зает е да пуска лиги след Малина.
- Не знаеше ли защо го направи?
- Каза ми, но аз се филмирах.
- Защо не поиска съвет?
- Мислех, че мога само да се оправя, да го променя, но… Сега вече не ми трябва любов. – бавно облака на тъгата от лицето й започна да се разкъсва от лъчите на сладката й усмивка.
- И тва ли е едно момче те отряза и се отказваш от любовта, ей така дори без да видиш другите?
- Няма много свестни момчета.
- Има, но като гледаш под носа си няма как да ги видиш.
- Кои например?
- Асен… той е приятно момче.
- Е, да ама е завладян от Бояна.
- Не е вярно. – изкикоти се Андреа. - Вие сте добри приятелки, ама явно не сте си говорили много за него, а?
- Еми, не обичам да се намесвам в личния живот на другите.
- Добре, тогава аз ще го кажа от името на Бояна. Те са само дбри приятели нищо повече.
- Щом е толкова добър сподели ли тайната си с него? – Погледна я в очите Петя. Очакваше да види обич в тях, но видя само дружба.
- Имам му доверие и му споделих, … както и той сподели с мен. – небрежно подхвърли последната част Андреа и зачака Петя да клъвне. Не позна.
- Радвам се за теб. Взе вече да показваш истинското ти аз по-често. – вече напълно бодра и усмихната каза Петя.
- Благодаря. Ох, виж ти вече е две часа. Ще трябва да тръгвам. Но първо искам да ти кажа нещо.
- Какво? – любопитното й гласче се върна.
- Не губи надежда! Любовта ще те споходи, само почакай. Огледай се и ще видиш правилния. – със сериозно лице каза Андреа.
Двете се прегърнаха и си казаха „чао”. Петя, обаче остана на пейката. Мислеше в една точка. „За кого ли говореше тя?”