Join the new world

Малина
Глава 3


Седем и седемнайсет … Имаха шанс да не закъснеят, но знаейки през какви изпитания трябва да мине всяка средно статистическа тийнейджърка на тяхната възраст, всяка сутрин само, за да изглеждат добре за училище, надхвърляше няколко пъти вече и малкото им останало време преди началото на часа.

* * *

Десет минути преди края на часа Малина и Милена буквално се натресоха в час, тръшкайки вратата зад себе си. Силно запъхтени, те веднага седнаха по местата си, сякаш госпожата ги бе пуснала до тоалетната.
- Ох, едни и същи хора, всяка Божа сутрин. До тук бях, предлагам ви за преместване в друго училище – с усмивка на уста, но със сериозен тон смрънка пред класа виновните момичета.
Госпожата ги остави да си поемат дъх и продължи прекъснатата си мисъл.
- Така, втория час ще направите малка контролничка, върху новата граматика.
Звънецът би и виновните момичета се спогледаха в тревога, ни учебник, ни тетрадка бяха отваряли, все пак вчера дадоха време на по-важни дейности.
Нищо, че бяха близки по душа, в час не стояха заедно. Първите две редици, от прозорците към стената се състояха от пет чина, а третата от по четири, като и трите редици бяха с по две места. Милена стоеше откъм прозореца на предпоследния чин с едно симпатично момиче с дълга тъмна коса и кафяви очи. Малина беше на последния чин от третата редица.

* * *

- Как е Малинче, да не пак да не си учила? – обади се глас сладък като мед от мястото до русото момиче. – Пребледняла си.
- Ох, Антоанчо, ти си моето спасение. Нищо не съм чела, бъкел не знам, дори до кой урок сме не помня. – откровена до мозъка на костите си, както винаги, но може би съвсем небрежно включи своя примамлив чар в действие. – Ще ми помогнеш ли?
- Ех, имаш късмет, вчера цял ден учих – със засмяно лице обяви Антоан, тъкмо като за началото на часа. – Ще ти помогна.
През това време Милена и събеседничката й проведоха същия разговор. Момичето с чаровната усмивка и тъмна коса обеща да помогне с каквото може. Виолета Диманова влезе и тишина обзе класната стая. Листчетата бяха раздадени и контролната започна. За по-малко от 20 минути Антоан беше готов със задачите и само дебнеше удобен момент, в който да си сменят листите с Малина. И наистина непроницаемото зрение на бдителната класна, беше за момент ограничено, обръщайки се към прозорците за секунда, напълно достатъчна за Антоан да смени листите. Това се случи толкова бързо, че самата Малина се стресна от неговата себеотдаденост. Втория час се изниза и звънеца го потвърди. За щастие Милена също успя да препише повечето задачи и беше спокойна, поне за това.

* * *

Предстоеше десет минутно междучасие. Добрите приятелки съблякоха униформите си и показаха модерните си нови потничета и къси панталонки. Докато се събличаха едно високо момче, от чина пред този на Малина се доближи до нея и попита с усмивка на уста:
- Как мина?
- Еми как да мине, Асенчо, напра’их к’вото можах. – с много фина усмивка отвърна, тъй сякаш каза, че не иска да разговарят.
Добрите приятелки, ръка в ръка, се запътиха навън, за да хапнат.
Антоан се върна на чина, след като предаде работите на редицата си, и погледна размечтано изгрева, таейки надежди за днешния ден. Асен забеляза неадекватното му изражение и седна до него.
- Как е?
- Ох, чо’ек мно’о ми е тъпо, помогнах й със контролната, ама щом свърши часа, наби драките с дружката си. К’во ще ме посъветваш?
- Преди тя много те харесваше, даже ми е споделяла, че доста дълго е тъгувала, когато сте скъсали, обаче сега, откакто й падна рейтинга гледа само своите интереси, дори не слуша повика на чувствата си. – мъдро заключи Асен, привеждайки веждите си като стар професор по логика.
- Ах, за какво си говорите? – любопитно и сладичко като мед гласче се обади от предния чин, обръщайки се назад. Любопитството на това момиче нарастваше с всяка секунда, в която те мълчаха. Момичето изсурка стола си назад към масата, където се бяха събрали Асен и Антоан. – Хайде де, кажете ми! За Малинка ли си говорихте? – настоятелно, но и много миличко поиска да знае младата дама.
- Пепи вечната клюкарка… - засмя се за момент Антоан, след което стана сериозен – Защо искаш да знаеш? Проблем ли има?
- Мне бе, просто питам. Нужно ли е да ме нападаш? – тъжно погледна към пода и зачерви бузки Петя.
- Добре де, сори, говорихме за т’ва дали, ако й предложа пак да тръгнем, ще ме приеме обратно в сърцето си. – замечтано заприказва сърдиткото.
- Та както ти казах, ако действаш в близката седмица би имал максимален шанс да спечелиш Малина обратно. – мъдро заключи Асен, но, докато говореше с Антоан, не отдели очи от натъжената Петя.
С насълзени очи и бавно издигащ се поглед, Петя видя очите на Антоан. Бяха омаяни от сладкия поглед и думи на Малина. Искаше й се да не беше чула това, искаше да го забрави и се изнесе от стаята, хълцайки по цели път към коридора.

* * *

Петя и Антоан се познават още от детската градина. Той винаги я пазеше от дразнителите в групата, веднъж, даже си позволи да я целуне, но само по бузата. Още оттогава Петя криеше чувства към него. Вече в училището, двамата станаха много добри приятели. Тя, обаче, не спря да пази чувства към него и, че може би един ден ще бъдат заедно. Времето мина, сезоните се смениха и неусетно дойде време разделно. На една хижа, където прекараха последните си дни от седми клас, преди да ги приемат в новите си училища, Петя призна чувствата си пред него, но той не им отвърна. Тя беше много съкрушена и беше готова дори да посегне на живота си, като скочи от покрива на хижата, но за щастие всичко мина добре. В последния момент като супер героите от филмите Антоан влезе в действие и с целувка размекна нейната душа, а самата тя изпадна в безсъзнание. Представете си конфузната ситуация, когато съдбата отново ги събра, в един и същи клас и тази година. Между тях, обаче, имаше нещо като пакт, за който не бяха говорили открито. Не говореха с никого за това случило се в хижата в края на седми клас.
Асен беше много високо, но същевременно много начетено момче. Държеше се много приятелски със всички и приемаше критиките и лиготията около себе си със широка усмивка. Още в детството си книгата не му е непозната и му беше спътник, но се чувстваше сякаш е заключен измежду страниците на книгите, които е чел. До този момент неговото знание е било малтретирано от съучениците му, но на него не му пукаше много за това просто се усмихваше на злото. Само е чел за любовта в книгите и никога не я е изпитвал в истинския живот. Никога не е срещал честно, умно и сладко момиче като Петя в живота си. В първия момент, в който тя седна до него, той беше като омагьосан от нейното присъствие. За първи път в живота си се чувстваше истински свободен от задължения, предразсъдъци, домашни и прочее. Всеки път, в който погледнеше в нейните светли сини очи, се чувстваше спокоен, сякаш бяха само те двамата, а останалия свят беше забавил хода си. Тя беше принцесата, отървала го от малката кула на знанието, която сам и с помощта на родителите си беше построил. Той обеща да я предпази от всичко лошо, което може да й причинят и успя… почти.

* * *

- Какво й стана? – загрижено попита Асен.
- Ха, аз пък от ‘де да знам. – малко нагло се изсмя Антоан – Значи, да действам скоро… днеска к’во е, Четвъртък, мамка му нямам мно’о време, ня’кви предложения?
- Нали знаеш, че тя те обича, не беше нужно толкова брутално да я пречупваш. – сърдито измрънка Асен.
- Човек колко пъти ти казах, че вече съм й говорил за това, нямам такива чувства към нея. – смутен отговори Антоан.
- Да за това седмица след като се раздели със Малина, тръгна с Петя, логиката ти е желязна просто.
- Бях тъжен, нуждаех се от някого да ми прочисти ума, нито повече, нито по-малко.
- Говорих с нея щом ти се почувства по-добре и прекрати взаимоотношенията си с нея, каза ми, че била съкрушена, дал си й напразна надежда и си й разбил сърцето.
Петя не беше твърде детско момиче, просто излъчваше доброта и чистота и това малко или много заблуждаваше хората около нея. Отвътре е доста твърда, макар че Асен смята, че следва модата на металите, само за да предпази чувствителното си ядро, което не беше изцяло грешно. Само едно нещо можеше да я разплаче и това беше любовта, поради което откакто скъсаха с Антоан се опитва всячески да заглуши сърцето си.
- Казах й отначалото да не го взима много навътре, защото щом ми стане по-добре веднага ще приключи всичко между нас. – студено завърши изречението си Антоан. – Ти да не да я харесваш? – с вдигната вежда се обърна към Асен.
- Да... е и? Аз поне се опитвам да я защитя от хора като теб, които искат да я наранят. – силно стисна юмрук Асен, но се успокои и се извини за острите думи.
- Споко чо’ек, и аз бих избухнал ако имах силни чувства към нея. – съчувстващо снижи тона на гласа си Антоан. Потупа събеседника си по рамото, благодари за съвета и се усмихна. – Ако искаш помощ за Петя само ми кажи, дължа ти услуга все пак.

* * *

Огорчена Петя от стаята се запъти към прозорците, в края на коридора, където често се размотава нейната дружка. Макар и да бяха познати от доста скоро, много бързо спечелиха взаимното си доверие и си споделят всяко свое преживяване – мъка или щастие. Там, на прозореца стоеше, с подпряна на ръката си глава, гледайки навън забързаните животи на хората, щъкащи по улицата. Това беше Бояна, дружката на Петя. Тя видя разплаканото отражение на Пепиното лице в стъклото и дълбоко въздъхна. Разплаканото момиче я видя до прозорците. Късо подстриганата коса на Бояна блещукаше на слънцето, тъй сякаш тя беше ангел-хранител пратен от небесата в помощ на човечеството.
- Пепи, к’во ти има, бе момиче? – със загрижен тон се опита да завърже разговор Бояна, докато бършеше сълзите от очите на Петя.
- … глупчо. Пак ще гони Малина. – хълцайки отвърна на дружката си.
- Колко пъти да ти повтарям момиче? Това момче не е за тебе. Набий си го в главичката. – усмихната посочи с пръст челото на Петя.
- Тогава, защо той ми даде напразна надежда? – продължи да рони сълзи, стичащи се по снежно белите й страни.
- Още от началото и аз и Антоан ти казахме, да не си мислиш нищо повече, просто той искаше да забрави Малина възможно най-бързо и го постигна, а ти си наби филма, че ако тръгнете ще го промениш и той ще те обикне – окуражително я потупа по рамото Бояна и Петя успя да преглътне тъгата си. – Виж какво хубаво момиче си, да ти кажа, доста момчета си падат по тебе. Просто почакай и правилния ще се появи, но явно Антоан не е този, когото търсиш. – Петя почувства леко облекчение и даже се усмихна. – ‘айде сега ела да ти оправя грима, ‘щото стана на гъз.

* * *

По време на интересните действия в класната стая, а и извън нея, в учителската стая Виолета Диманова провеждаше важен международен разговор.
- Добро утро! Искам да се свържа с господин Мартинов.
- На телефона. С кого разговарям?
- Аз съм г-жа Диманова, класната на дъщеря Ви. Бих искала да поговорим. Дъщеря Ви е натрупала доста отсъствия и по ваше желание, за да се премести в Германия, трябва да дойдете тук и да подпишете няколко документа и декларации.
- Колко отсъствия има?
- Двадесет и четири.
- Ясно ще дойда в Понеделник. – въздъхна в слушалката на г-жа Диманова.
Разговора приключи. В ръцете си класната държеше две декларации за освобождаване. Една за Милена и една за Малина, готови да бъдат подадени и предложени на учителския съвет в Сряда.

* * *

Вън на двора, обаче, нервите и притесненията достигнаха своя апогей. Малина и Милена, нервно дърпаха от скоро запалените си цигари и подскачаха от крак на крак, чудейки се какво да направят със заканата на Диманова.
- Оф, Малинче, к’во ще пра’им? – нервно попита Милена.
- Не знам, не знам, т’ва е пълна катастрофа. Ако накараме някой да ни покрие отсъствията… – замислено се изказа русото момиче, издишвайки цигарения дим влязъл в дробовете й. – Ами ако помолим Андон или Мартин да ни помогнат?
- Сла-бо. Едва ли ще се навият човек. – песимистично отвърна на предложението – А и не искам да намесвам Мартинчу.
- Споко, може и да не са точно те, пък и тук никой не ги знае. – с осезаема надежда за светлина в тунела каза Малина и извади мобилното си устройство.
- Да? – чу се глас от слушалката.
- Додо, здрасти! Позна ли ме?
- О-о-о, Малинче, да здрасти, к’во има?
- Еми, ‘начи, чудихме се с Милена, дали днеска ви се ходи на разходка? – попита Малина с осезаем оттенък на някакъв под текст.
- Днеска… - замислено въздъхна Андон – еми ще видя к’во мо’а да напра’я.
- Добре след даскалото щ’ ‘и звънна. – оптимистично погледна на Андоновия полу отговор, натискайки надписа на екрана, на който пише „прекрати разговора”. – Ае!
С това разговора приключи и спокойни вече мозъците им позволиха да получат сигнал от стомаха, че е празен. Изгасиха цигарките и се запътиха към местното магазинче за закуски.