Join the new world

Беше един мрачен петък. Тежки оловни облаци закриваха небето и сякаш притискаха всички хора към земята и ги караха да се загръщат в палтата си. Усещаше се онзи специфичен аромат на студ и настъпваща зима. Прехвърчаха първите ноемврийски снежинки. Отново бързах за университета, закъснявайки за предварителен изпит, благодарение на поредното очарователното задръстване. Застанах на светофара, мислено проклинайки се за избора на толкова тънък пуловер. Тогава Я видях-чакаше от другата страна на улицата. Едно момиче, наглед неотличимо сред масата тъмни якета и палта. Въпреки това погледът ми моментално се спря на нея и остане неподвижен и запленен. Притежаваше онова излъчване, онзи скрит пламък, който кара мъжкото сърце да трепне. Дългата й кестенява коса се спускаше на буйни леко къдрави вълни почти до кръста, малки снежинки се бяха заплели в косата й и я превръщаха в същество от приказките, ефирно и искрящо. Тръгна срещу мен към метростанцията, а аз просто стоях и я поглъщах с очи. От унеса ме извади телефонен звън: „Къде се губиш, след пет минути ще теглят темите!“ Зеленият сигнал беше приключили и хората бяха пресекли, но някой беше останал неподвижен, с отнесени очи и замечтано съзнание.



Прибирах се от работа една ранна вечер. Разхождах се без да бързам, наслаждайки се на топлите лъчи на априлското слънце. Усещах аромата на цъфнали дървета, примесен с лек намек за някакво ястие, което незнайно защо ми напомняше за съдържанието на хладилника вкъщи и провокираше недоволна реакция в стомаха. Отново я видях отдалеч-онази снежна принцеса, вече без брилянтите в косите, но все така прекрасна и омайваща. Стоеше на спирката с други момичета, които въобще не забелязах в началото, очите ми бяха залепени само в нея. Синкавите й очи блестяха весело и издаваха прекрасно настроение. Усмихваше се, а под нежната усмивка се появи една малка вдлъбнатина, намек за очарователна трапчинка, която щеше да разцъфне, ако се засмее. В ръката й имаше някаква червеникава напитка, вероятно първата лимонада от малини или ягоди след зимните студове. Пурпурното питие беше добавило ален отенък към плътните й устни. Как исках да докосна тези устни! Но не би-нямах късмета да я заговоря. От първия ми поглед едва ли беше изминала половин минута, а съдбата ни разделяше във вид на раздрънкан оранжев автобус , шумен като стар руски танк, а вероятно и горящ толкова. За мен останах само дизеловите изпарения след него.



Проснах се на земята, останал без дъх. Топлината, която се излъчваше от нея, се усещаше почти физически като шамар в лицето. Слънцето почти се беше скрило пламтящото си лице зад хоризонта, но вече беше свършило работата си за деня. Нямах суха част по тялото си след километрите бягане в това време. Стадионът беше пълен с хора, но очевидно обиколките не се правеха лесно в юлския задух. Все още дишайки тежко и бързо, започнах упражнения с намерение да довърша и без това натоварените мускули и мечта за леден душ и съботна бира в края на седмицата. Спрях по средата на движението-ТЯ беше в края на писта, разтягаше се на фона на залязващите лъчи. Силуетът й очертаваше прекрасни и стегнати форми, тяло в разцвета на младостта и силите си, подходящ подиум за това ангелско лице. Насочи се към изхода с бутилка вода, отпи от нея и изля останалите капки върху лицето си. Сцената беше като извадена от някой безобразно скучен романтичен филм, в който цялото действие се развива на плажа. Станах с твърдото намерение да я настигна, Желаех я толкова силно, а дори още не я познавах! Изтощеното ми тяло обаче имаше друго мнение- няколкото много бързи крачки след седем километра в горещината и минутки коремни преси доведоха до бързo и силно схващане в краката. Паднах на колене и се раздвижих, стиснал зъби заради свирепата захапка, в която пламтяха прасците ми. След минута вече бях при изхода на стадиона с все още изтръпнали крайници. Там ме очакваше само песента на щурците...