Join the new world

Хората често повърхностно съдят един за друг според страната, града или селото, където живеят. Прибързано заявяват, че само в големите градове има добри условия за развитие. Това донякъде е вярно, защото в България например само в София и още няколко от големите градове има театри, киносалони, концертни зали, богати картинни галерии. За жалост, така е. И не е особено справедливо. Но този факт не е основание да бъдат подценявани хората от селата и малките градове и да не им се обръща достатъчно внимание.
Един философ беше писал: „Всички места на Земята са равно отдалечени от Небето.“ Ето защо аз не се притеснявам, че живея в едно от малките градчета на страната, което сега няма с какво особено да се похвали: повечето заводи и предприятия от близкото минало са затворени, работят почти само услугите и търговските обекти. За да се докоснеш до изкуството, трябва да пътуваш до съседните Варна или Шумен. За да учиш в езикова или математическа гимназия, се налага да се отделиш от семейството си и да заживееш далече от него, на квартира...
Но аз ще разгърна Книгата за миналото на моя прекрасен роден край – с надеждата светлите страници от нея да озарят и настоящето му и да подготвят светлото му бъдеще.
Според последните археологически открития на мястото на Солницата край Провадия се е намирал най-старият град в Европа, може би и на Земята. Днес си купуваме сол за жълти стотинки. Не си даваме сметка, че солта е нашият живот. Не случайно Христос сравнява учениците си със солта на земята (Мат. 5:13). А в една от известните приказки на Братя Грим, „Гъсарката на кладенеца“, най-малката царкиня казва на баща си, че го обича колкото солта. Преди солта е била по-скъпа от златото. В древността е бил труден добивът на сол не само поради естеството на работата, но и заради природните дадености. А където имало находище, възниквала цивилизация. Най-древната пътна мрежа в Европа, и не само тук, са пътищата на солта. Варненското златно съкровище от халколитната епоха според убедителни исторически сведения е резултат от търговия със сол от древно находище близо до Провадия.
Откриването на това неоценимо богатство и за нашата съвременност е плод на случайност; бих казал – и на наблюдателността и впечатлителността на един млад човек. На 20 февруари 1917 година Стоян Събев, войник, се прибира към родното си село Бозвелийско, недалеч от Провадия. Забелязва стадо овце да пият до някакъв извор. Отива да отпие от водата и се оказва, че е солена. Това веднага стига до тогавашния кмет на нашия град. На 6 септември 1917 година се отваря Мировското солно находище. Нарича се така, защото е построен квартал за работниците, наречен Мирово. Сега обаче находището се управлява от белгийска компания...
Но всъщност 2005 година става паметна за Провадия. Тогава в района на Солницата е открито селище на около 6000 години. Разкопките се водят от професор Васил Николов. Заселниците по всяка вероятност са дошли от Мала Азия и Караново. Стотици души са работили в тази своеобразна фабрика на шест хиляди години. Така около нея се създава първият град на Европа. Там се забелязват осезателни признаци на търговия. Има грънци, бижута и пари от различни краища на познатия свят тогава. Там са се водили и страшни битки за надмощие и повече пазари. През 2013 година бяха открити множество скелети, едни върху други – на хора, чийто живот е бил отнет насилствено. На това място са живели богати хора. Наскоро откриха скелета на владетел с красив меден медальон на врата. В момента Община Провадия търси сграда, която да стане Музей на солта.
Древната история на моя роден край не е свързана само със Солницата. Овеч е най-важната крепост във Второто българско царство след Търновград. Реставрирани нейни стени се извисяват в една от най-живописните местности – на скалите, надвиснали над града. Управител на Овеч според една хипотеза е бил известният „селски цар“ Ивайло. „Мисля, че на света няма по-чудесно място от това”, споделя във водената от три поколения семейна хроника Мартин Грюневег през 1582 г., когато преминава през Провадия. Той е възхитен от „стар зидан замък”, намиращ се „съвсем на края на планината”.
Известният български писател Цончо Родев, роден в Провадия, е черпил вдъхновение за своите исторически романи именно от тези живописни скали. Там са открити са много интересни неща по време на археологическите разкопки над града: стари монети - български, византийски, даже римски; останки от керамични съдове, каменни изделия, накити. Интересен е фактът, че в гората около крепостта през 80-те години на ХХ век момче от Провадийската гимназия е намерило един от първите печати на Симеон Велики.
Крепостта е трудно превзета чрез измама от турците. Даже чужденците се питат как са ни завладели. Казват: трудно е изкачването до крепостта, стените са здрави - как? Именно затова съществуват няколко легенди за падането на крепостта. Както казва с усмивка местният историк и летописец Светослав Аджемлерски, „където знанията не достигат, започва импровизацията“. Едно от преданията гласи, че турците са обградили града с огромна армия. Била суха година и кладенците пресъхнали. На една майка ѝ дожаляло за децата, отишла до близкия извор през таен проход и наляла вода. Но турците я проследили и на сутринта минали през тунела, влезли в крепостта, отключили я, разграбили я и превзели. Според друга легенда те проникнали, подпомогнати от влюбена в млад турски войн девойка, която – като осъзнала какво е направила - сама полетяла от скалите в пропастта.
Една от историческите версии пък е, че през 1388 година тридесетхилядна османска армия навлязла през Айтоски проход, начело с великия везир Али паша. Армията се разделила на няколко части. 5000 души тръгнали срещу Овеч под командването на Якши бег. Провадийският комендант бил добричък и настанил турците в крепостта заради студа. А те били хитри - убили стражите, разграбили и превзели града. После настъпили няколко мирни години. Константин и Фружин превзели Овеч, Мадара, Варна и още няколко крепости. Но след това станало още по-зле. Муса Челеби - узурпаторът на османския трон, през 1411 година превзел и подпалил въстаналите крепости в Североизточна България. А в 1444 година крепостта била завладяна от Владислав III Ягело и Янош Хуняди по време на кръстоносния им проход за освобождение на балканските държави.
С древната история на Провадийския край е свързано още едно забележително място, впечатлило дори световноизвестния италиански писател Умберто Еко, автора на „Името на розата“: в село Равна се е намирал манастирът, където княз Борис Първи е бил монах от възкачването на синовете си Владимир Расате и Симеон Велики чак до смъртта си. В момента тази забележителна, свята старина е погребана под пръст и трева. Ужасно е, че е занемарено такова голямо историческо наследство. Трябва да се научим да пазим и почитаме нашата многовековна памет, за да имаме подобаващо достойнство в настоящето и светло бъдеще. Това се е опитал да внуши на българите още Хилендарският монах. Само тогава имената на нашите герои и светини ще се знаят по света. Само заедно и уважавайки историята си, можем да постигнем силата, към която се стремим.
До 17 век жителите на града ни са живеели в крепостта, по-късно са слезли в дефилето на Провадийска река, където сега се намира градът. Камъните от къщите на крепостта са били преместени в низината, за да се построят нови къщи. През 18-19 век Провадия е типично възрожденски град. Там са живели хора от всякакви народности - българи, гърци, турци, арменци. Моето училище е именно от този период, то е най-старото в града. Скоро ще отбележим 150 години от основаването му. В градчето ми е имало заможни, но родолюбиви търговци, даже аз в момента живея в стогодишната къща на най-богатия от тях.
Интересен е фактът, че Провадия е имала няколко имена. Византийците са наричали града Проват, прабългарите - Овеч, защото в нашия край се отглеждат доста овце. Турците са го наричали Таш Хисар (Каменния град) на турски. Има една шеговита легенда за настоящото име на Провадия: една жена обичала двама мъже, които живеели един срещу друг на скалите, като ги деляло дефилето на Провадийска река. Един ден имало буря и двамата стояли на двете скали. Жената била при единия от тях. А другият му извикал: „Проводи я!“. Силният вятър понесъл тези думи чак до другите скали и така се родило името.
И накрая ще си позволя да представя картинно мечтата си за моя роден край. От десетилетия (а може би и по-отдавна) в града ни съществува една романтична мечта – огромен въжен мост или дори лифт да свърже живописните скали над града, така че жителите и гостите на Провадия да могат още по-пълно да се наслаждават на красотата на едно от най-прекрасните места в България. Това може би ще си остане просто една утопия, една неосъществима романтична мечта, за която – както за много хубави неща в България – пари не могат да се намерят. Но аз се надявам да се осъществи една друга, лична моя мечта. Ние, българите от малките и големи градове и села, да съединим силите си, за да направим по-добър живота в своя роден край. Да почерпим сили от миналото, да преодолеем разединението и слабостта, която идва от нашите предразсъдъци. Само така настоящето и бъдещето ни могат да станат достойни и щастливи. Нали съединението прави силата!